Ноа Бойд
Шпиони за продан (19)

18.

Стюардесата попита Вейл дали желае нещо за пиене. Той се усмихна разсеяно и отказа. Погледна часовника си и надникна през прозореца. Прелитаха над езерото Мичигън и на хоризонта най-сетне изплуваха заледените чикагски брегове. Бяло-сива мъгла се ширна под тях и мислите му се върнаха към Кейт. Единственото предимство в задържането й по обвинение в предателство беше, че нещо толкова катастрофално свеждаше всичко останало до състояние на абсолютна нищожност. Каквито и проблеми да съществуваха между тях — действителни или въображаеми — те трябваше да почакат. Свободата й сега беше главната цел.

Парите изпълваха Вейл с възторг заради способността си да отвеждат към истината. Скалъпените истории и лъжи избледняваха и истината изплуваше на повърхността, когато те се включеха в уравнението.

Седемстотин и петдесетте хиляди долара, преведени вече от Бюрото по чикагската сметка, посочена от Калкулус, бяха капка в морето за руснаците, но си оставаха почти милион в американска валута и съществуваше възможност някоя предприемчива душа да предяви права над тях. Дори спечелените по нечестен път средства в крайна сметка довеждат до истината.

Понеже вече не беше необходимо да се тревожи дали чикагският „роднина“ на Калкулус няма да го предупреди, че ФБР проверява сметката, Вейл реши да отиде в банката и да задава открито въпроси. Щом самолетът се приземи, той си прибра багажа и взе такси до апартамента си. Остави куфарите и половин час разчиства снега от пикапа си. После пое към „Лейк Сайд Банк & Тръст“ в центъра на Чикаго — осеметажна сграда на Ласал Стрийт.

Легитимира се и помоли да разговаря с началника на охраната. Няколко минути по-късно сивокос мъж към шейсетте дойде при него. Макар да не го беше виждал преди, фамилиарната му усмивка го накара да сведе поглед към ръцете му. Носеше пръстена за двайсет и пет годишна служба във ФБР. Вейл стана и се усмихна в отговор.

— Стив Вейл — представи се и протегна ръка.

— Лес Карсън. — Здрависаха се и началникът на охраната продължи: — Познавам повечето момчета в чикагския офис. Нов ли си тук?

В гласа му прозвуча едва доловимо подозрение.

— Може ли да се оттеглим някъде насаме?

— Разбира се. В кабинета ми.

Карсън го поведе към асансьора и после към кабинета си на третия етаж.

Щом затвори вратата, Вейл обясни:

— Всъщност съм от Централата. Изпълнявам специална задача за директора. И е изключително поверителна.

— Съжалявам, Стив, но искам да видя документите ти за самоличност.

Вейл ги извади и му ги подаде. Карсън ги разгледа и прокара палец по гравирания печат в ъгъла на снимката, за да провери дали не са фалшиви. Върна ги и попита:

— Защо ли името ти ми звучи познато? Къде другаде си работил?

— Три години бях в Детройт, но преди доста време.

— Ясно. Уволниха те година преди да се пенсионирам, когато разследвахме онзи убиец на ченгета.

— Май си прав — усмихна се Вейл.

— А сега си се върнал? При това в Централата?

— Директорът ме извика на борда само за този случай.

— И защо?

— Не ми е за пръв път. При предишния се представих добре. Но никой не биваше да узнава.

— С какво се занимаваш, когато не помагаш на Бюрото? — попита Карсън.

— Зидар съм. Всъщност живея тук. В Нортийст Сайд.

Вейл разбираше, че Карсън проверява правдоподобността на версията му.

— И какво точно ти трябва, Стив?

Вейл извади лист хартия и го подаде на Карсън.

— Миналата седмица са превеждали трикратно пари по тази сметка. По четвърт милион долара. Необходима ми е цялата информация за човека, на когото принадлежи.

Карсън се отпусна в стола.

— Хайде, Стив, знаеш, че банките не дават сведения без съдебна заповед. Рискувам да си изгубя работата.

— Ако това ще помогне, мога да те свържа по телефона с директора. Въпросът засяга националната сигурност.

— Не бих могъл да ти съдействам, дори да се обадиш на Исус Христос, а съм католик. Тук ми харесва, а се съмнявам дълбоко, че изгарям от желание да ме привикат в съда. Колкото до националната сигурност, знаеш ли колко пъти съм произнасял тази фраза през двайсет и петте години в Бюрото?

— Лес, наистина е важно. И не разполагам с време за съдебни заповеди. Освен това не бива да запознавам местния прокурорски офис с подробностите по случая.

Вейл съзнаваше, че истинският проблем е недоверието на Карсън — и към него, и към историята му. Беше съвсем разбираемо — някакъв непознат го моли да рискува работата си, уповавайки се на голи думи. Лудост би било да се съгласи да изгуби всичко заради някого, на когото не знае дали може да се довери.

— Сигурно има начин да ми помогнеш.

Умолителният му тон не трогна Карсън. Той изучаваше втренчено лицето на Вейл. След няколко секунди се пресегна назад и отвори чекмедже. Извади дебела папка и запрелиства документите вътре. Откри каквото търсеше и го вдигна нагоре, сякаш сравняваше една по една приликите с чертите на Вейл. След още няколко секунди погледна отново към Вейл и устата му се изви в откривателска усмивка.

— Това е съобщение, разпратено повсеместно от друга банка. Миналата година по време на обир двама крадци задържали за заложници над половин дузина клиенти и служители. Само че един клиент надвил и двамата и ги хвърлил през прозорците. Докато успеят да въдворят ред, мъжът се стопил сред тълпата. Бил облечен като строителен работник, а банката се намирала в Нортийст Сайд. Така и не го открили. Затова разпратили съобщението. Искат да го възнаградят. Защо според теб е изчезнал вдън земя?

— Сигурно за да не плаща прозорците — отвърна Вейл. — Или да отговаря на безсмислени въпроси.

Карсън обърна съобщението към Вейл да му покаже снимката от охранителните видеокамери на мъжа, предотвратил кражбата.

— Дали нямаш някаква представа? Все пак живееш в Нортийст Сайд и си в строителния бизнес.

Вейл не погледна към листа.

— Пенсиониран или не, Лес, все още имаш набито око.

— Чухме, че са те уволнили, защото си постъпил правилно, но така и не научихме никакви подробности. И този банков обир… е, казва ми повече за теб от цяла пачка документи за самоличност. Предполагам, че ще отвърнеш с доверие на доверието ми.

— Само ми покажи кого искаш да хвърля през прозореца.

Карсън въведе номера на сметката в компютъра върху бюрото.

— Балансът по сметката е нула.

— Не е лошо. На кого принадлежи?

— Доналд Браун. С адрес в Еванстън.

Започна да записва информацията.

— Има ли телефонен номер?

— Да — отговори Карсън.

— Да проверим дали има нещо вярно. Може ли да използвам твоя телефон?

Карсън го побутна към него и му записа номера.

— Ще ми обясниш ли какъв е случаят?

— Трябва да си остане между нас. Мога да ти кажа само, че е контраразузнавателна материя на много високо ниво. — Вейл набра номера. Послуша няколко секунди и затвори. — Ресторант е. Този Браун лично ли изтегли парите?

Карсън се допита отново до компютъра.

— Не, всички преводи са прехвърлени телеграфически в деня, когато са получени.

— Къде?

Карсън натисна друг клавиш.

— Странно, няма информация. А би трябвало да е вписана.

— Упълномощава ли някой преводите?

— Да. Но данните не могат просто да изчезнат. Ще се свържа с компютърния ни специалист.

Докато Карсън се обаждаше, Вейл се запита дали не е стигнал до поредната задънена улица.

Обзе го непривично чувство — паника. Ами ако не успее да разреши случая? Ако Кейт отиде в затвора? Как е възможно всичко това? Запита се какво ли преживява тя, как приема срива от високия държавен пост до ареста. И дори ако я оневиняха, нямаше ли кариерата й да приключи? Така или иначе, нелепите слухове за самоубийството бяха поставили под въпрос способностите й. Дали ще се възстанови? Силите й сигурно вече се изчерпват. Той поне вършеше нещо, за да опази здравомислието си.

Надяваше се Кейт да се досети, че работи по въпроса. Де да можеше да й го съобщи! Това обаче вероятно щеше да го затрудни не по-малко от проследяването на седемстотин и петдесетте хиляди долара, потънали сякаш вдън земя.

— Ще провери всичко в компютрите — каза Карсън.

— Помолих го да се заеме веднага, но ще му отнеме поне час. Хайде, ще те почерпя един обяд.

Когато се върнаха, Карсън се обади отново на компютърния специалист. Почти незабавно започна да си води бележки.

— Добре… добре… Нима? Странно! Можеш ли да го проследиш?… Добре, благодаря, Томи. — Затвори слушалката. — И трите превода от банката са упълномощени от служебен код „13уокър13“. Явно същият човек е изтрил информацията от компютрите.

— Как се казва? — попита Вейл.

— Няма значение.

— Защо?

— Това е потребителското име на един от бившите ни президенти. Пенсионира се преди шест месеца и се премести в Аризона. Не са прекратили достъпа му до системата и някой се е възползвал от това.

— Значи Бюрото е изпратило почти милион долара до тази банка и няма начин да проследим къде са отишли?

— Компютърният спец се съмнява, но ще държи под око сметката. Поднасям извинения, Стив. Аз отговарям за сигурността на банката, но очевидно ми предстои доста работа.

— Не се подценявай. Хората, замесени в случая, са много умни, обмислили са добре плана и притежават неограничени средства. Ако това е някаква утеха, аз излязох по-голям глупак от всички. Трябва просто да си размърдаме мозъците.

— Как?

— Независимо дали си по петите на най-окаяния крадец или на президента на Съединените щати, коя е най-изпитаната тактика? — попита Вейл.

— Не знам. Коя?

— Следвай парите. Искам да проведа поверителен разговор. Откъде да се обадя?

— От моя телефон. Аз ще изляза да проверя как се е стигнало дотук.

— Всъщност, ако е възможно, не блокирайте кода за достъп. Досещам се как ще го използваме.

Карсън излезе от кабинета, а Вейл вдигна телефонната слушалка и набра номера на Джон Каликс.