Ноа Бойд
Шпиони за продан (16)

15.

От задната седалка Кейт слушаше как Каликс и Лангстън разговарят. Тонът им издаваше сдържано въодушевление. Колата беше паркирана на половин миля от входа на парка, където очакваха Джеймс Деласанти да дойде, за да вземе оставения от Калкулус пакет. Деласанти мислеше, че съдържа само пари, ала агентите се надяваха на пари плюс документи. Наблюдателният отряд, пристигнал тук рано сутринта, беше открил увита в черен найлон и облепена с тиксо кутия на мястото, посочено от Вейл — под края на малкия мост, който се намираше на пет минути от паркинга.

Отривистите радиосъобщения, които наблюдателните екипи в парка и групата, следяща Деласанти, си разменяха, процепваха ритмично въздуха като отмерен, майсторски тенис мач. И Каликс, и Лангстън се въртяха нетърпеливо върху седалките. Кейт би споделила вълнението им, но отсъствието на Вейл притъпяваше възприятията й. Мислеше си как руснаците се бяха опитали да го убият предната вечер и как ако тя беше с него, нямаше да го изложи на толкова голям риск. Призля й, когато й се обади от полицейското управление в Оуктън — не защото се беше забъркал в неприятности, а понеже не бе възразила по-категорично на предложението на Лангстън да го отлъчат временно. Кейт пое дъх да се съвземе и се опита да не мисли за него.

Облегна глава назад и започна да задрямва на фона на радиосъобщенията. На всяко трето Лангстън или Каликс отговаряха с ненужни указания. Представяше си как мъжете отсреща подбелват очи.

— Наближаваме парка — докладва ръководителят на екипа, следящ Деласанти.

Лангстън се поизправи и дръпна микрофона от ръката на Каликс.

— Оставете му повече пространство. Имаме хора в парка. Гледайте да не го сплашите.

Помощник-директорът изчака няколко секунди да получат съобщението му. Радиото мълчеше. Кейт се усмихна. Разбираше, че това е знак за мълчалив протест. Момчетата изпълняваха подобни задачи ежедневно, седмици и месеци наред. Презрението, което полевите агенти изпитваха към ръководството, определено не беше неоснователно.

— Чухте ли? — попита Лангстън с по-властен тон.

Отново не му отговориха и точно когато се накани да повтори указанието си, две бавни, подчертано отмерени пиукания долетяха от микрофона на отговорника на наблюдателния екип, за да потвърдят, че нареждането е прието.

След по-малко от минута Кейт видя колата на Деласанти да минава край тях. Разпозна я по описанието на наблюдателния отряд. Нито Лангстън, нито Каликс дадоха признаци, че я забелязват.

— Отбиваме в паркинга — каза отговорникът на полевия екип.

— Да вървим, Джон — нареди Лансгтън.

Каликс потегли бавно към входа на парка. Теренът около паркинга беше леко хълмист и осеян с дървета, чиито голи корони се възправяха към зимното слънце. Виещите се в далечината алеи се стопяваха сред иглолистни горички. Голяма табела съобщаваше работното време на парка и показваше пътеките, очертани в различни цветове.

Щеше да се мръкне след половин час и на тристатина метра напред Кейт виждаше как обектът им слиза от колата.

— Човекът пред зеления ван е той, Джон.

На паркинга имаше няколко коли. Каликс спря на първото свободно място и изключи двигателя. Деласанти се озърна назад и тръгна целеустремено напред, навлизайки в пътеката, маркирана със зелено. Ръководителят на наблюдателната група, проследила го дотук, предаде „целта“ на скрития в парка екип.

— „Двайсет и седем-три“, ваш е. Ще останем пред входа, ако ви потрябваме.

— Ще ви държим в течение, „Двайсет и две“.

— Хайде — каза Лангстън и отвори вратата на колата. — Видяхте ли как се оглежда? Езикът на тялото му крещи, че е виновен.

— Бил — обади се Кейт, — предлагам ти да оставиш работата на полевия екип. Наоколо няма никого. Ако ни забележи, особено както сме облечени, веднага ще разбере кои сме.

Лангстън измери с поглед костюма си и после Каликс.

— Сигурно си права. Ще почакаме тук.

Тримата заслушаха мълчаливо как агентите, прикрити сред дърветата, описват всяка стъпка на Деласанти: „Обектът прекоси моста и спря. Озърта се… заобикаля края на моста… прикляква… протяга ръка… До всички! Обектът взе пакета. Пъхна го под палтото си и се връща по моста“.

Лангстън вдигна микрофона пред устните си.

— До всички! Говори помощник-директор Лангстън. Ние ще го заловим, когато стигне паркинга.

— „Десет-четири“.

Лангстън отвори вратата и грабна преносимата радиостанция.

— Да вървим!

Каликс и Кейт излязоха от колата. Лангстън и Каликс закрачиха бързо към пътеката, през която Деласанти бе влязъл в парка. Още автомобили спряха на паркинга. Агентите заизлизаха от колите и предвкусвайки как ще заловят шпионина на местопрестъплението, забързаха да го пресрещнат. Кейт се облегна на колата и съзнанието й се зарея. Питаше се как щеше да постъпи Вейл, ако беше тук.

 

 

— Жената не тръгна с тях!

Двамата мъже стояха с изопнати гърбове в същия черен автомобил на стотина метра отвъд паркинга и наблюдаваха акцията през малък телескоп.

— Търпение — обади се пътникът и взе телескопа.

— Както казват американците, „има сто начина да одереш котка“.

Той натисна превключвателя на радиопредавателя върху седалката до него. Малката червена лампичка сигнализира, че устройството е в режим на готовност.

Щом Деласанти излезе на открито, Лангстън излая в преносимата радиостанция:

— Заловете го!

Едрият мъж в черния автомобил наблюдаваше зорко през телескопа как агентите се втурват към Деласанти. Натисна спокойно бутона на устройството.

Подпряна върху колата, Кейт чу как пакетът под палтото на Джеймс Деласанти избухва и видя как превърта тялото му във въздуха. Всички агенти, тичащи към него, залегнаха на земята в очакване на нов взрив.

Кейт хукна към Деласанти с изваден пистолет, оглеждайки околността за нападатели. Стигна първа до него. Той лежеше неподвижно с лице към земята. Тя прибра оръжието и внимателно го преобърна по гръб. В палтото му зееше огромна дупка. Лявата страна на гръдния му кош липсваше и разкриваше коремната му кухина. По ръба на раната бяха залепнали парчета от банкноти, както и късчета от някакъв плат, намирал се в пакета. Кейт провери сънната му артерия и повдигна клепачите му. Беше мъртъв.

Внезапно осъзнала на каква жестока екзекуция е присъствала, Кейт се олюля и седна на земята. Адреналинът се оттече по-бързо, отколкото се бе надигнал, и съзнанието й изпадна в ступор. Едва се овладя да не повърне.

 

 

Вейл беше в бившата наблюдателница и четеше докладите за изчезналата аналитичка, които Бърсоу дискретно му бе копирал, но умът му току се зарейваше към случая „Калкулус“. Помъчи се да отпъди мислите, но подсъзнанието му упорито негодуваше. Пристъпи към стената, осеяна е подробности по случая, и запроследява сложната плетеница от улики, оставени от руснака.

Телефонът иззвъня. Беше Бърсоу.

— Дениз се обади. Нашият човек се е върнал.

— Там ли е сега?

— Не сме ли късметлии?

— Изглежда си подготвил добра новина.

— Записала е номера на колата.

— Надявам се, че вече си в твоята.

— Пристигам при теб след петнайсет минути.

* * *

Вейл влезе в служебната кола на Бърсоу и се взря изпитателно в лицето на приятеля си. Забеляза бръчиците в ъгълчетата на очите му, издаващи въодушевление.

— Май смяташ, че това е твоят човек.

Бърсоу потегли.

— Не знам дали е моят. Но мисля, че е мъжът, убил проститутките. Колкото до Сандра, скокът от уличниците до аналитичка от ФБР от средната класа е твърде голям. Макар всички да са чернокожи. Но засега не разполагам с нищо друго. — Той се обърна към Вейл. — Освен това сякаш сме върнали времето — ти и аз на улицата, нощем, в студа, на лов за животно, което може да се е скрило в милион леговища.

— Май помниш само добрата част.

Бърсоу се засмя невярващо.

— Кажи ми, че не ти липсва.

— Не достатъчно, за да се върна.

— Значи предпочиташ да си зидар?

— Звучиш като Кейт. Тя смята, че трябва да върша нещо по-съществено, но аз не се оплаквам. Неведнъж съм се питал защо. Би било по-логично да мразя занаята заради начина, по който татко ми го набиваше в главата.

— Да не се оплакваш далеч не означава да харесваш нещо — отвърна Бърсоу.

Когато забави ход, търсейки адреса, към който ги бе насочил номерът на колата, записан от Дениз Уошингтън, Вейл каза:

— Ето го нашия ван — и посочи описания от проститутката автомобил.

Бърсоу стигна следващата пресечка и обърна.

— Пред доста окаян блок е паркиран.

— Ще влезем ли? — попита Вейл.

— Трябва да сме големи късметлии да го открием вътре. Номерата на апартаментите няма да са отбелязани, а звънците обикновено не работят. И никой няма да съдейства на куките. — Бърсоу си погледна часовника. — Минава полунощ. Едва ли обикаля улиците. А аз не съм съгласен да вися тук до сутринта.

Бърсоу паркира колата, излезе и заобиколи до багажника. После се запъти към вана, стиснал клещи в едната ръка и кабел — в другата. Започна да оголва краищата му.

Застана до вана, озърна се нехайно и вдигна предния капак. След по-малко от минута клаксонът на вана нададе вой. Бърсоу свали капака и се върна до колата.

— Да се надяваме, че апартаментът му е близо до улицата, за да чуе.

Взряха се в прозорците по фасадата на сградата. Няколко лампи светнаха. Пет минути по-късно трийсетинагодишен чернокож мъж с обръсната глава излезе и отключи вратата на вана. Видяха как заблъска гневно клаксона, за да го накара да замлъкне.

Бърсоу включи двигателя на служебната кола.

— Напълни гърди с този топъл въздух, понеже побегне ли, кретенът е изцяло твой, Стив.

Спряха до вана и Вейл спусна прозореца.

— Да ви помогнем ли, сър?

Мъжът се обърна и понечи да се сопне, но видя, че мъжете са пазители на реда.

— Не, няма проблем, ще се оправя.

Той изчезна зад вана и вдигна предния капак. Възможно най-тихо Вейл отвори вратата на колата.

— Хей, Стив — обади се Бърсоу, — помниш ли как в Детройт ме остави да покривам задния вход на една къща. Висях повече от час в кучия студ. Помниш ли как се разболях?

Вейл погледна към него и видя как ръката му се плъзва към бутона за сирената с церемониален диригентски жест.

— Хайде, Люк, недей! Моля те.

— Знам, че си застъпник на отмъщението. Приеми го като поздрав! — Бърсоу натисна бързо бутона и после го изключи. Сирената изпищя и стихна.

Вейл се втурна към предницата на вана. Мъжът се обърна светкавично и замахна с отвертка към лицето му. Стив се отдръпна и онзи използва момента да побегне.

Вейл се извърна към Бърсоу, който се смееше.

— Ако не млъкнеш, ще го оставя да избяга!

— Ти не оставяш никого да се измъкне — отвърна Бърсоу. — Кредото на видиотения агент, забрави ли?

Вейл хукна с главоломна скорост. Бърсоу подкара колата и продължи успоредно с него.

— Бял мъж преследва черен мъж. Звучи като нарушение на гражданските права.

Вейл погледна към него и се опита да си придаде гневно изражение.

— Очевидно си поизгубил форма след Детройт. Вдигни коленете, Вейл! Ще го изпуснеш. По-бързо!

Стив сподави напушилия го смях. И без това му беше трудно да тича в студения въздух. Бърсоу го изпревари и сви надясно.

Вейл виждаше мъжа — вече почти на цяла пресечка пред него и готов да поеме наляво. Бърсоу някак си бе предугадил правилно. Вейл напрегна сили. Когато стигна до ъгъла, мъжът беше изчезнал. И нямаше скришни места. Вейл изтича до следващата пресечка и се озърна на двете страни. Вляво, на половин пресечка, Бърсоу бе притиснал мъжа до колата и му прилагаше някаква жиу-жицу техника. Изпружен на пръсти, онзи стенеше от болка.

Вейл дотича и го закопча с белезници. Бърсоу извади портфейла му.

— Господин Джонатан Уилкинс. Поздравления! Току-що ви демонстрирах старата тактика „чук и наковалня“, датираща от времето на Александър Македонски. — Уилкинс не продума и Бърсоу попита: — Не си любител на историята, а?

— Нищо не съм направил — каза Уилкинс.

— Знаеш ли, Джонатан, тази работа започва да ми опротивява. От петнайсет години съм във ФБР и нито веднъж не съм арестувал точния човек.

Бърсоу го натика на задната седалка, а Вейл се настани до него.

Докато пътуваха към Вашингтонския полеви офис, Вейл го запозна с правата му.

* * *

Вейл наблюдаваше на монитора как Бърсоу разпитва Уилкинс. Между тях нямаше нито маса, нито бюро. Чернокожият агент беше навлязъл плътно в територията на задържания. Коленете им почти се докосваха. Бърсоу подаде на Уилкинс снимките на трите мъртви проститутки.

— Виждал ли си тези момичета?

Уилкинс погледна снимките с привидно безучастно изражение.

— Не.

— Проститутки са. Излизал ли си с проститутка?

— Никога не съм плащал за секс.

Вейл изгледа небрежната му външност.

— Само с истински дами, а, Джонатан?

— Да.

Бърсоу вдигна снимките като ветрило.

— Сигурен ли си, че не познаваш някоя? — Уилкинс не вдигна очи, отказвайки да види отново фотографиите. — Джонатан, погледни ме! — Без да се отклоняват към снимките, очите на Уилкинс срещнаха тези на агента. — Много е важно. Никога ли не си виждал трите жени?

— Не.

— Значи е невъзможно да са открили твоя семенна течност в телата им?

Вейл усети как думите на Бърсоу улучват целта. Уилкинс се отмести отбранително назад. Беше необичайно психопат да лъже толкова неумело, но реакцията му не оставяше почти никакво съмнение, че е убил проститутките.

— Освен ако някой не ме е натопил.

Бърсоу се усмихна накриво.

— Имаш ли навик да подаряваш сперма на враговете си?

— Каза, че са уличници. Може да съм излизал на среща с тях или нещо такова…

— Значи все пак си плащал?

— Понякога. Знаеш как е… мъжете са си мъже. Само дето ни е неприятно да си го признаваме.

— Разбирам, Джонатан. — Бърсоу се приведе към него и сниши глас: — Понеже сега и двамата говорим истината, ще ти кажа нещо, което ще обещаеш да не споделяш с никого.

— Какво?

Бърсоу се приведе още по-наблизо.

— Не ми пука за тези уличници. Интересува ме само тази жена.

Показа на Уилкинс снимка на Сандра Бостън.

Този път Уилкинс огледа снимката, преди да отговори.

— Човече, нея не я познавам.

Бърсоу погледна към скритата камера и почти незабележимо поклати глава, показвайки на Вейл, че Уилкинс очевидно няма нищо общо е изчезването на Сандра Бостън.

— Свали си ризата, приятелю.

— Защо? — попита Уилкинс.

— Още един урок по жиу-жицу ли искаш?

Уилкинс изпепели с поглед Бърсоу и неохотно изхлузи презглава ризата. Върху гърдите му личеше осемсантиметров белег — вероятно от удара с отвертката, който Дениз Уошингтън му беше нанесла.

— Виждаш ли, Джонатан, този белег е причинен от отвертка. Знаем кой го е направил. Ще свидетелства как си се опитал да я завържеш във вана си като останалите три. И ще открием нейното ДНК в колата ти и по въжетата, които сигурно не си правиш труда да сменяш всеки път. Съжалявам, човече, това е краят. — Бърсоу го остави да поразмисли над думите му и продължи: — Но, както ти казах, не ми пука за трите, интересува ме само тази. — Извади отново снимката на Сандра. — Слушай какво ще направим. Разполагаме с ДНК на убиеца й. Ако ми дадеш да взема проба от твоята, за да докажа, че не си замесен в смъртта й, сметките ни са чисти.

— Ще ти дам ДНК, коса, кръв, каквото поискаш — отвърна Уилкинс и посочи снимката на Сандра. — Но няма да ги използваш за другите.

— Става. — Бърсоу си отвори куфарчето и извади комплект тампони за натривка. — Отвори уста.

Уилкинс се подчини и агентът поднесе тампона на около два сантиметра от бузата му, но внезапно го отдръпна, счупи го наполовина и го хвърли върху масата.

— Убеди ме, Джонатан. Нямаш нищо общо с изчезването на Сандра.

— Значи мога да си вървя?

— Не още. — Бърсоу го изправи на крака и му закопча белезниците. — Градските полицаи искат да си поговорят с теб.

 

 

Малко след четири сутринта Вейл и Бърсоу предадоха Уилкинс в отдел „Убийства“ на Вашингтонската градска полиция. Четирийсет и пет минути по-късно Бърсоу спря колата пред бившата наблюдателница.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита го Вейл.

— Да поспя и да не мисля известно време. Имаш ли представа докога ще останеш тук?

— Струва ми се, че наближаваме развръзката на другия случай. — Вейл му подаде ключ. — Вземи го да ти е подръка, ако изскочи нещо. Кодът за алармената система е 9111.

— Какво означава това? Че нещата се развиват добре или зле?

— Напредваме. За жалост под формата на лавина от бедствия.

— Не забравяй, че катастрофите в държавната машина не са непременно лошо явление. Ако не друго, поне показват, че някой върши нещо.

Вейл слезе от колата и тръгна към вратата, а Бърсоу натисна за кратко сирената.

 

 

Вейл тъкмо започна да се съблича и телефонът иззвъня. Беше почти шест сутринта. Шансовете да му се обаждат с добри новини бяха минимални.

Оказа се Кейт.

— Деласанти е мъртъв.

— Как така?

— В пакета имаше бомба. Експлодира, докато го обкръжавахме.

— Той ли я взриви?

— Не знаем. Избухна, когато ни видя. Или се е самоубил, за да не отиде в затвора, или Калкулус я е сложил вътре. Което изглежда безсмислено.

— Или са го направили руснаците, за да скъсат нишката между уликите веднъж завинаги. И да ни попречат да продължим.

— Не бях се замисляла — констатира Кейт. — Възможно е, след като убиха и другите си източници.

— Къде си сега?

— Още съм в парка. Лангстън извика три екипа криминолози да огледат мястото. Почти приключихме. Нареди аутопсията и лабораторните изследвания да са готови по обяд, за да поспим малко. По пладне свиква среща в кабинета си, за да обсъдим всичко. Иска да присъстваш.

— Добре.

— Нима? Смятах, че се възползваш от случая да препуснеш към залеза, подвиквайки през рамо: „Казах ви!“.

— Деласанти щеше да е мъртъв, дори да бях там. Оцеля ли нещо от уликите?

— Парите не. Не сме сигурни за документите. Нещо се заби в тялото на Деласанти. Решихме да оставим съдебния лекар да го извади.

— Ти добре ли си?

— Труповете ми идват в повечко, но иначе няма проблем.

— Ще се видим по обяд.