Ноа Бойд
Шпиони за продан (29)

28.

Кейт пристигна последна в кабинета на директора.

— Добро утро — поздрави я Боб Ласкър. — Всички сте още на крака. Браво, колеги. — Кимна на Кейт и добави: — Мислех, че Стив ще дойде с теб.

— Сигурно не е искал да отклони поредното ви предложение. И знаете колко обича да му благодарят.

— Нали не се е върнал в Чикаго?

— Обеща ми, че няма, но… — сви рамене тя.

— Недоумявам какво цели.

— Ако ви чуе, несъмнено много ще се зарадва, сър.

Директорът се засмя.

— Добре, да се залавяме за работа. — Обърна се към Бърсоу: — Люк, започваме с теб. Блазни ли те служба в Централата?

— Мен? Всеки ден да идвам в тази сграда? Съжалявам, сър, но не искам да се лиша от удоволствието да оплювам ръководството.

— Предполагам, че това осветлява въпроса защо ти се доверява Стив. Само помни, че имаш карта за свободен излаз от затвора, ако ти потрябва.

— Сигурен съм, че скоро ще я изискам.

— А ти, Кейт, се връщаш на поста си заради огромната купчина писмена работа, натрупала се в твое отсъствие. Не бих я отредил и на най-заклетия си враг.

— Сърбят ме ръцете да започна.

— Остана ли нещо за доизясняване по случая? — попита директорът. — Не? Тогава ще повдигна нова тема. Бил Лангстън е назначен за помощник-директор по обучението в Куонтико. Прехвърлянето влиза в сила незабавно. На поста помощник-директор в отдела по контраразузнаване ще го замести Джон Каликс. Загрижен съм как руснаците манипулираха Бюрото и едва не опетниха репутацията на заместник помощник-директор Банън. Джон участваше, понякога поемайки огромен личен риск, в цялото разследване и затова според мен е подготвен да предотвратява подобни инциденти за в бъдеще.

Лицето на Каликс остана безизразно. Очевидно директорът го беше уведомил за повишението предварително. Кейт си спомни как Каликс спомена, че Лангстън е разпоредил лично да прекратят разследването с кого се е срещал руският агент Гулин в антикварния търговски център. Ако бяха продължили, Релик навярно нямаше да успее да нанесе толкова поражения на разузнаването и Кейт нямаше да попадне в клопка. Тя се усмихна.

— Поздравления, Джон!

Негласно обаче се запита дали именно Каликс не е уведомил директора за простъпката на Лангстън. Реши, че всъщност няма значение. Беше й помогнал да избяга от затвора, съдейства й да я оневинят и спаси живота на Вейл. Дори да беше злепоставил шефа си, тя не можеше да го вини.

— Добре — заключи директорът. — Изчезвайте оттук и запрятайте ръкави.

* * *

Кейт отвори вратата на кабинета си. Купища писма и доклади закриваха бюрото й. Тя застана зад него и започна да ги разпределя по важност. След час си даде сметка, че ще й отнеме поне седмица дванайсет, дори четиринайсетчасова ежедневна работа да навакса. Ала ненадейно сякаш изникна нещо по-съществено — да открие какво прави Вейл. Заключи вратата и се запъти към гаража.

Влезе в наблюдателницата на Шестнайсета улица и го свари да лежи върху канапето, вперил поглед в стената, осеяна с още повече записки, отколкото си спомняше. Изгледа я разсеяно и безмълвно впи очи отново в стената. Не се беше бръснал и очевидно не беше спал.

— Мислех, че отпочиваш — каза тя.

— Открих, че сме пропуснали един шпионин.

— Какво?

Вейл стана.

— Умирам от глад. Искаш ли нещо?

Влезе в кухнята и извади няколко студени резена шунка, за да си приготви сандвич.

— Не — последва го тя. — Кого сме пропуснали?

Той не отговори, зает със сандвича, и макар да не погледна към нея, тя различи известно самодоволство в изражението му. Плесна го по ръката.

— Хайде, Вейл!

Той сложи сандвича в картонена чиния и влезе в работната стая. Върху масата лежеше дигитално звукозаписващо устройство. Вейл го пусна и отхапа от сандвича.

„Привет, аз съм… така де… Престън. Схемите за уреда за инфрачервено разпознаване са у мен, но цената скочи. Този път искам сто хиляди долара в брой, само за мен. Получавам огризките, а поемам целия риск. Трябва да действаме… как да се изразя… на висота и с достойнство. Имате номера ми“.

— Забеляза ли нещо? — попита Вейл.

Някой почука на входната врата. Кейт не отговори и той пусна отново записа.

— Аз ще сляза да отворя.

Беше Бърсоу.

— Уведоми ме, моля те, следващия път, щом решиш да пропуснеш събрание. Не ми е приятно да съм толкова близо до директора.

— Той е почтен човек.

— Но е шеф. Служебното ми досие съдържа доста въпроси без отговор. Не искам някой на това ниво да се вторачва в него.

— Хайде, Кейт е горе.

Влязоха в работната стая, където Кейт го очакваше с развълнувано изражение.

— Мисля, че разбрах какво имаш предвид, Стив. Здрасти, Люк.

— Добре, изплюй камъчето! — каза й Вейл и погледна към Бърсоу да провери дали е заинтригуван.

— Трябва ли да любопитствам? — попита той.

— Става дума за руския бизнес. Нещо, за което ще се погрижа, преди да се върнем към Сандра.

— Мислех, че всички са мъртви.

— Очевидно сме пропуснали един — отвърна Вейл.

— И предполагам, понеже пак ще ми наложиш омерта, че никой не бива да узнава за новия ти план.

— Не смяташ ли, че Джон Каликс заслужава да го уведомим? — попита Кейт. — Сега той е помощник-директор.

Тя разказа на Вейл как тази сутрин директорът е оповестил повишението му.

— Значи сме длъжни да го държим в затъмнение. Той се е върнал при правилата. Да го оставим да се порадва на новия пост, преди да го принудим да съжалява, че го е приел. Ще ни помогнеш ли, Люк?

Бърсоу поклати глава.

— Добре, но този път искам още отсега да пледирам невменяемост.

Когато Бърсоу се съгласи да му съдейства да освободят Кейт, Вейл му беше обяснил в общи линии случая „Калкулус“. Не спомена обаче как са разкрили двойните агенти благодарение на „нишката на Ариадна“, предоставена от руснаците.

— Първият ориентир беше поредица от точки и тирета, надраскани по ръба на диска на Калкулус. Те ни отведоха до телефон в руското посолство и до код за достъп. Чуй съобщението.

Пусна го отново и продължи:

— А сега, понеже заместник помощник-директор Банън явно е разбрала къде сме сгрешили, й давам думата.

— Ще ти разкажа накратко как открихме къртиците — подхвана Кейт. — За първия, Чарлс Полък, разполагахме с инициалите и за да ни улеснят още повече — с работното му място. Тръгнахме по следата и намерихме диск със запис как разменя секретни документи срещу пари. При всеки случай разполагахме със същото — начин да идентифицираме двойния агент и веществени доказателства за шпионската му дейност. И винаги откривахме скрит или кодиран ориентир към следващия. Така действахме, докато не стигнахме до фалшивите улики срещу мен. Ясно ли е дотук?

— Да.

— Освен запис на Полък, дискът съдържаше морзов код, разкриващ телефонен номер. Обадихме се и получихме съобщението, което Вейл ти пусна току-що. И както чу, накрая някой набира номер. Предположихме, че това е път към самоличността на Престън — човека, който споменава инфрачервената технология в началото на записа. Дешифрирахме и този код. Той ни отведе до банков сейф, принадлежащ на Януш Пьотровски — преводач в Националната агенция за сигурност. Събитията се развиха бързо. Тръгнахме по дирите на Пьотровски, мислейки, че той продава проектите за инфрачервено разпознаване. Но не ни остана време да разсъдим, че Пьотровски е роден в Полша и вероятно говори с акцент, щом владее професионално и други източноевропейски езици. Гласът на записа определено е американски с едва доловим уисконсински или минесотски диалект. И споменава много секретна технология, недостъпна за преводачи.

— Да видим дали схващам правилно — каза Бърсоу. — Престън не е Пьотровски, а някой от технологичните отдели, който продава на руснаците.

— Точно така.

— Значи записът е доказателството?

— Не толкова явно като останалите, но така изглежда. Отчасти затова сме го пропуснали.

— И как ще го идентифицираме?

— Не знам. Всичко е било уловка, за да ме вкарат в затвора и да ме отстранят от пътя на Релик. Не са се стремили към съвършенство. Целта е била да ни придвижат по веригата от шпиони, докато стигне до мен.

— За да звучи убедително — прекъсна я Вейл, — телефонното съобщение сигурно съдържа достатъчно уличаваща информация. Не разполагаме с друга възможност.

— Пусни го пак, Стив — каза Бърсоу.

Вейл остави диктофона върху масата между тях. Когато изслушаха цялото съобщение, Бърсоу се усмихна.

— Чухте ли?

— Какво? — попита Вейл.

— „На висота и с достойнство“. Забелязахте ли, че изразът е леко подчертан? Като „Престън“.

Вейл пусна отново записа и с Кейт се заслушаха по-внимателно.

— Прав си — заключи Вейл.

Бърсоу застана пред компютъра върху бюрото и потърси израза „на висота и с достойнство“.

— Химнът на Военновъздушните сили — обясни им той. — Четвърта строфа, втори стих: „Разперете криле на висота и с достойнство“.

— Нашият човек е във военновъздушните сили — заключи Вейл. — Така и схемите за инфрачервено разпознаване добиват смисъл. А и кой знае до какво още има достъп и продава на руснаците. Може да нанесе тежки поражения.

— В радиус от стотина километра има много служители на Военновъздушните сили — каза Кейт.

— Не и с достъп до секретни документи за високи технологии — поправи я Вейл.

— Пентагонът — обади се Бърсоу.

— Оттам бих започнал и аз.

— Но защо предлагат толкова трудна за разгадаване улика? — попита Кейт.

— Всички бяха сложни. Помниш ли колко дълго дешифрирахме кода върху диска, как мислехме, че сме попаднали в задънена улица. Съобщението просто е по-заплетено, по-лесно да го пропуснеш. И е звукозапис. Навярно са ни затруднили преднамерено. За да не се усъмним, ако е прекалено лесно. Предвидили са, че дори да пропуснем един, ще продължим със следващия. Което и стана.

— Добре — каза Бърсоу, — как ще действаме сега? В Пентагона навярно работят двайсет хиляди души. Не може просто да влезем и да задаваме въпроси.

— Прав си, Люк, но някой може — отвърна Кейт.

— Кой? — попитаха двамата едновременно.

— Тим Малън.

— Началникът на рестънското полицейско управление? — учуди се Вейл.

— Казах ти, че двайсет и пет години е преглеждал досиета на кандидати за работа и на служители с достъп до секретна информация. Познава повече хора в Пентагона, отколкото всеки друг в Бюрото. И според мен ти дължи услуга.

— Ще му се обадиш ли?

Кейт вдигна слушалката и набра „Информация“.

Докато тя разговаряше с Малън, Вейл попита Бърсоу:

— Успя ли да проучиш двата последни файла на Сандра?

— Всъщност прегледах отново извлеченията от телефоните й. Да видя дали съответстват на нещо, което вече сме открили. — Бърсоу погледна към Кейт, която продължаваше да говори. — Не се опитвам да сменя темата, но наистина ли няма никакъв шанс да приемеш предложението на директора?

— Защо?

— Чисто егоистично. Може би философът у мен взема връх, но аз също обичам хаоса.

— Опасявам се, че ако приема, ще създам повече проблеми, отколкото ще разреша.

— Най-лошото, което може да се случи, е да те уволнят или да напуснеш. Не е непозната територия за теб.

— Бягството не зачерква всички неприятности.

— Кейт ли е причината?

— Определено е част от уравнението.

— Може би ако останеш тук за постоянно, главоблъсканицата ще се разплете от само себе си.

Вейл се засмя.

— Щом си толкова запознат със сложните механизми на женската душа, защо не си женен?

— Стив, току-що зададе въпрос, който съдържа отговора си.

Кейт остави телефона.

— Късметът не ти изневерява, зидарю. Тим е в града на обедна среща. Ще се отбие след половин час.

— Ще се изкъпя.

Когато Вейл се появи гладко избръснат и ухаещ на свежест, Кейт представяше Тим Малън на Бърсоу. Двамата се здрависаха и Малън тръгна към него е протегната длан.

— Как си, Стив?

— Оцелявам. Не са ме ранявали от първи януари. Как са двете момчета?

— Уолтън е добре. Почти не му се е отразило. А Еди Стантън свиква с родителите си. Посещава и терапевт. Всички са обнадеждени.

— Радвам се. Каза ли ти Кейт от какво се нуждаем?

— Накратко по телефона — че ви трябва познат в Пентагона, най-вече във Военновъздушните сили.

— Тим, ще ти разкажа само възможния минимум. Не защото вече не работиш в Бюрото, а понеже го пазим в тайна от всички във ФБР, дори от директора. Надявам се да не те обидя.

— С известно неудобство ще разкрия, че все още обядвам безплатно заради това, което направи. Мога да изпитвам само благодарност.

Вейл му обясни, че работят с контраразузнавателна материя, и му пусна записа с Престън.

— Смятаме, че този човек е служител на Военновъздушните сили и работи в Пентагона. Трябва да го идентифицираме, без да разбере. Надяваме се да успееш да стесниш кръга на заподозрените с помощта на споменатата в записа информация. Тази технология сигурно е секретна. Естествено, колкото по-малко хора в Пентагона узнаят, толкова по-добре.

— Може ли да им пусна записа?

— Да, но пак повтарям — колкото повече го чуят, толкова по-трудно ще ни бъде да го опазим в тайна.

— Стив, готов съм да ви съдействам, но не знам дали долавям всички нюанси — на кого да кажа, на кого да позволя да изслуша съобщението. Ще ви свържа с точните хора, но на кого какво да разкрия, е сложна задача.

— Прав си, предполагам. Възможно ли е Кейт да дойде с теб?

— По-скоро ще е полезно, ако ме разбираш.

— Кейт, смяташ ли, че ще те затрудни да го придружиш?

— Ти не искаш ли да присъстваш?

— Хората може и да не забележат двама агенти от ФБР, но трима ще породят съмнения. Освен това на нас с Люк ни предстои работа.

Кейт взе дигиталния диктофон и го прибра в дамската си чанта.

— С Тим ще се справим. Но преди да тръгна, искам да ти покажа нещо в кухнята.

Вейл я последва и когато се скриха от погледите на Тим и Люк, тя го бутна към хладилника и го притисна с тяло.

— Позволяваш на малката Кейти да се развихри без надзор? Внимавай някой да не си помисли, че сваляш гарда.

Той я прегърна и каза:

— Не успях да те напия, та се наложи да измисля нещо друго.

Тя го целуна бързо по устните.

— Е, Силки^[1], нищо чудно да постигнеш своето.

Отблъсна се от него и тръгна към дневната.

Той подвикна след нея:

— Каза красивата блондинка, търсейки спасение при очевидците.