Ноа Бойд
Шпиони за продан (34)

33.

Когато наближиха дома на старши сержант Лонгмедоу, Вейл забеляза една от колите, паркирани предишния ден пред шахматния клуб. На предната седалка имаше двама мъже.

— Люк, гледай! Зад волана е онзи, който се представи като Баркус.

Бърсоу изчака да изостане след автомобила, преди да свие в обратната лента.

— Мислиш ли, че ни видяха?

— Чернокож мъж с бял мъж в такава кола? Не съм оптимист.

— Искаш ли да се опитаме да ги спрем?

— Не още. Ако са убили Лонгмедоу, той е или в жилището си, или в тази кола. Ако е в колата, по-добре да проследим къде отиват с тялото.

Бърсоу разбра какво се въздържа да спомене Вейл. Накъдето и да бяха поели, ако трупът на Лонгмедоу беше в колата, те го отнасяха на тайно лобно място. Където навярно беше и Сандра.

Вейл включи радиостанцията и се свърза с Вашингтонския полеви офис.

— Следим кола с двама мъже, които вероятно са извършили убийство. Обадете се в полицейското управление в Камп Спрингс да проверят незабавно следния адрес за жертва.

Вейл им продиктува адреса на Лонгмедоу.

Бърсоу продължаваше да следва автомобила на литовците от безопасно разстояние. Внимаваше да оставя поне две коли помежду им.

— Изглежда пътуват към 495.

Вейл не отговори, вперил поглед в колата. Тя излезе на шосе 495 и после сви на юг по 95.

— Интересно шофират, нали?

— По правилата. Сигнализират смяна на платно, не превишават ограниченията за скоростта.

— Кой кара така? — попита Вейл.

— Който не иска да го спрат. Предполагам, че покойният Честър Лонгмедоу е на борда.

Още петнайсет минути следваха колата, шофирана от Алгис Баркус. Потокът от коли се разреди и Бърсоу изостана още повече с автомобила на Бюрото. Внезапно гласът на радио диспечера на Вашингтонския полеви офис наруши тишината: „Полицаите от Камп Спрингс се обадиха току-що. Накарали управителя на блока да ги пусне в апартамента. Бил празен. Не забелязали следи от борба или нещо необичайно“.

— Прието, централа — каза Вейл и се облегна назад. — Струва ми се, че пътуваме към гробище.

Районът наоколо стана по-безлюден, а шосето — по-тъмно. Бърсоу увеличи още повече дистанцията между двете коли.

— Да извикаме ли подкрепление? Наближаваме територията на ричмъндския ни клон.

— Целта е да ги проследим до мястото, където възнамеряват да скрият тялото. Шансовете някой да се намеси в разузнавателна операция и да не я провали са нищожни.

Баркус сигнализира, че напуска магистралата и тръгва по шосе 30.

— Късно е — каза Бърсоу и също пое на изток.

Щом се вляха в шосе 30, Бърсоу скъси разстоянието до литовската кола. След по-малко от десет мили Баркус сви надясно по черен път. Бърсоу забави и увеличи още повече дистанцията, за да не ги забележат в пустата местност. Пътят приличаше по-скоро на просека — тесен и едва проходим. Бърсоу почти запълзя и превключи на къси светлини.

Откъм главното шосе не долиташе нито лъч, но луната беше изгряла и през разкъсаните облаци проникваше бледо сияние. Черният път криволичеше и заради изключените фарове двамата агенти не забелязаха, че Баркус се е отклонил надясно по обрасъл с буренаци път. Бърсоу го подмина, изключил вече и късите светлини. Баркус свали стъклото и се ослуша. Щом чу автомобила на ФБР да отминава, той запали двигателя и се върна на черния път. Изключи отново двигателя, блокирайки изхода на агентите.

Без нито дума двамата мъже излязоха от колата и тръгнаха към багажника. Отместиха тежкия чувал с тялото на Лонгмедоу, извадиха очила за нощно виждане и ги надянаха бързо. По ирония на съдбата именно Лонгмедоу беше дал на Зогас термалните уреди, за да му демонстрира приложението на по-сложната система, чиито тайни се канеше да му продаде. Извадиха автомати „Бизон“, руско производство, и ги заредиха. Заеха позиция зад колата и зачакаха Вейл и Бърсоу да се върнат.

На стотина метра по-нататък по черния път Бърсоу натисна спирачките. Намираха се на брега на езерце. В единия край на пясъчната ивица имаше кей със стълба, спускаща се към водата — вероятно за улеснение на лодкарите.

— Къде отидоха? — попита Бърсоу.

— Явно сме пропуснали някоя отбивка, но видях само една буренясала пътечка.

— Мислиш ли, че изхвърлят телата в езерото?

— Ако е така, щяха да са тук — каза Вейл. — Най-добре да се връщаме.

След няколко маневри Бърсоу успя да обърне колата. Още не беше включил фаровете, но подкара по-бързо, да не би двамата мъже от Литовския шахматен клуб да са се опитали да ги заблудят. Изскочи на завоя и едва не се блъсна в автомобила на Баркус, преди да удари спирачки.

— Какво, по дяволите…

На недовършения въпрос на Бърсоу отговори автоматична стрелба. Куршумите рикошираха върху предния им капак. На фона на отблясъците от дулата Вейл различи, че мъжете носят очила за нощно виждане. След първия залп двамата литовци изскочиха иззад автомобила и се шмугнаха сред дърветата, за да ги заобиколят отстрани и да не се налага да стрелят през бронята на двигателя. Агентите разбраха какво целят и се измъкнаха от вратата на седалката до шофьора.

— Дали са усетили, че ги следим? — попита Вейл.

— Щях да ги питам, но не говоря литовски.

Нов дъжд от куршуми обсипа колата им, раздробявайки стъклата откъм шофьорското място.

— Носиш ли нещо полезно в багажника? Отряд за бързо реагиране, да речем?

— Само пушка.

— Забеляза ли очилата за нощно виждане? С термално устройство са.

Бърсоу почака за обяснение как тази информация би могла да им помогне. Накрая каза:

— Любопитен факт, господин Всезнайко.

— Щом разберат, че имаме само пистолети, ще стрелят и ще се придвижват, докато заобиколят колата и споделим гроба на Лонгмедоу. Застани до багажника. Щом чуеш да стрелят по мен, огледай се и виж къде са се укрили. Започни да стреляш в тази посока. Не бързай, изпразни пълнителя, но бавно. Приключиш ли, поемам ги аз. Тези очила са с много тясно полезрение. Ще стрелям по тях и те ще виждат само мен, но ще сметнат, че още сме заедно. През това време ти се скрий под предницата на колата. Двигателят работи и затопля наоколо. Няма да те различат. Ще хукнат след мен, мислейки, че сме двамата. Извади пушката от багажника и тръгни бързо към водата.

Вейл си свали сакото и черния пуловер. После си надяна палтото да го пази от хапещия студ. Извади джобното ножче и изряза два процепа в пуловера.

— Към езерото ли отиваш?

— Нещо такова. Щом чуеш стрелба там или аз закрещя… е, нататък ще го измислиш сам. Само не забравяй, че аз съм без очила.

— Там няма къде да се скриеш.

— Има — отсече Вейл. — Готов ли си?

Бърсоу тръгна към багажника.

— Да.

Вейл се изправи и почти незабавно порой от куршуми надупчи отсрещната страна на колата. Той се сниши отново. Бърсоу се облегна върху багажника и започна да стреля в бавен ритъм.

Щом пистолетът му замлъкна, Вейл изстреля два-три куршума да привлече вниманието на противника. Бърсоу се пъхна под колата и зачака с презаредено и готово за стрелба оръжие.

Вейл стигна до езерото и се спусна по кея. Остави глока на ръба до стълбата. После, без нито миг колебание, скочи долу, разпуквайки тънкия слой лед, покрил езерото. Стиснал стълбата, за да не се издигне тялото му нагоре, той задържа дъх в мразовитата вода, бодяща кожата му като със стотици парещи иглички. Притисна с показалец сънната си артерия и провери пулса си. За да се измъкнат с Бърсоу живи, се налагаше да изтърпи хипотермията и да намали телесната си температура. След тичането сърцето му отмерваше петдесет и пет удара в минута. След деветдесет секунди ги забави до четирийсет.

Той надигна глава над повърхността и се ослуша. Чу как двамата мъже си подвикват, проправяйки си път през гората към езерото. Вейл се гмурна отново под водата и зачака.

Пулсът му спадна до трийсет и шест и той затрепери неконтролируемо — поредният сигурен белег за хипотермия. Зави му се свят и разбра, че е на път да изгуби съзнание.

Бавно, за да не капе шумно водата от тялото му, той изкачи стълбата, взе пистолета и го пъхна в колана зад гърба си. После пропълзя по кея, нахлузи черния пуловер върху главата си и го нагласи така, че да вижда през прорезите. Легна неподвижно с ръце под тялото и зачака дрехите му да замръзнат. Трепереше като листо.

След по-малко от минута Баркус и Миндера се появиха на брега, озъртайки се както към гората зад тях, така и към езерото.

Двамата разговаряха на литовски и изглежда вече се намираха върху пясъка. Вейл затвори очи и наведе глава, за да не регистрират топлината, излъчваща се през цепките на пуловера.

Бърсоу навярно беше оцелял, но не биваше да му възлага прекалени надежди. В този момент чу единия от гласовете да приближава; прозвуча, сякаш е насочен право към него. Вейл знаеше, че освен ограниченото полезрение, термалните очила имат и друг недостатък — всичко, което не излъчва топлина, изглежда зелено и се слива в безформени петна. Той разчиташе на това, но самоувереността му бързо се стопи, когато усети как единият литовец стъпи върху паянтовия кей и възкликна нещо неразбираемо, което обаче излъчваше очевидно задоволство.

Ненадейно от края на гората проехтя изстрел, насочен по посока на гласовете. И още един. Двамата литовци се обърнаха рязко и стреляха към дебелото дърво, послужило за укритие на Бърсоу. Вейл стана и все още парализиран от студа, стисна пистолета си по-здраво от всякога. Изстреля три куршума към по-близкия мъж, застанал на около петнайсетина крачки от него. Тялото му се стовари бездиханно върху кея.

Вейл забърза към него, взе очилата и си ги сложи. Помислил, че не стреля Вейл, а партньорът му, вторият мъж се втурна към дървото, зад което се криеше Бърсоу. Когато литовецът стигна на няколко крачки от ствола, Вейл приклекна, пое дъх и изпразни пълнителя си, прицелвайки се възможно най-добре, въпреки че цялото му тяло се тресеше от студ. Литовецът падна, а той се изправи и зареди пистолета с нов пълнител от колана си, чудейки се дали престоят във водата не е повредил патроните. Затича се към свлеклия се на земята мъж, готов да стреля отново.

— Добре ли си, Люк? — попита, щом стигна до него.

— Да.

— И двамата са мъртви.

Вторият литовец лежеше по гръб. Вейл го претърколи. От десетте изстреляни куршума само един го беше улучил в средата на гърба, очевидно поразявайки жизненоважен орган.

Бърсоу застана до него и Вейл му подаде втория чифт очила. Той си ги сложи и погледна тялото.

— Уцелил си го само веднъж? Не е зле като за зидар.

Едва сега Бърсоу забеляза, че Вейл е мокър и дрехите му са замръзнали.

— Потопил си се във водата? Хайде, да вървим в колата.

Двигателят не беше изключен и Бърсоу увеличи докрай радиатора.

— Съблечи се.

— Не ме разбирай погрешно. Привлекателен си, но…

Бърсоу му помогна да си свали палтото в тясното пространство. После се обади във Вашингтонския полеви офис и им каза да изпратят неколцина агенти при тях.

Когато приключи с разговора, излезе от колата и взе фенер от багажника. Тръгна към езерото и след пет минути се върна с комплект сухи дрехи.

— На един от мъртъвците? — попита Вейл.

— Не се оплаквай, и без това се обличаш като комунист — скастри го Бърсоу.

Вейл надяна дрехите на литовеца и усети мокрото петно на гърба на ризата, където кръвта му се беше вледенила.

Агентите от ричмъндския офис пристигнаха след почти час и половина. Петнайсет минути по-късно дойде и Кейт. Усмихна се на Вейл със смесица от сарказъм и облекчение.

— Нали обещахте да ми се обадите при престрелка? Оказва се, че съм пропуснала не само стрелба, но и плуване.

Вейл погледна към Бърсоу.

— Доносник! Но ми дължиш вечеря!

— Предполагам, че в багажника им е трупът на Лонгмедоу? — попита Кейт.

— Не сме сигурни — отвърна Бърсоу. — Няма документ за самоличност. Увили са в нещо главата му и не знаем дори как изглежда.

— Добре, да отидем да видим — каза Вейл.

— Ти отиваш в болницата — отсече Кейт.

Погледът на Вейл й подсказа, че дори не смята да спори. Излезе от топлата кола, потръпвайки леко, и тръгна към багажника на колата на Баркус. Тежкият платнен чувал с тялото беше отворен. Главата на жертвата беше увита с някакъв пластмасов материал. Вейл го потърка с пръсти. Усмихна се одобрително.

— Нарича се бикатан — за облицовка на покриви. Увиват го по ръбовете, за да не пропуска разтопения сняг. Запечатва дори дупките край пироните. Когато го свалите от старши сержанта, вероятно ще откриете, че главата му е надупчена от куршуми. Първо са го увили и после са стреляли, за да не оставят следи от кръв, кости и мозък на местопрестъплението. Изключително изобретателно.

— Мислиш ли, че тук укриват труповете? — попита Кейт.

— Благодарение на Лукас Невидими разбраха, че ги следим. Едва ли са ни довели до доказателствата за предишните си простъпки. Много старателно елиминират уликите. Дори преди да станат улики — като Лонгмедоу.

— Все пак си струва да претърсим езерото. Не се знае… — каза Кейт.

— Предполагам, но дори да има тела там, те ще ни отведат не по-далеч от тези двамата тук. Може би сме си разчистили сметките с тях.

— Люк спомена, че по всяка вероятност Зогас е ръководел операцията в апартамента на Лонгмедоу.

— Трябва да прегледаме разпечатките от телефона му, за да видим с кого е разговарял. Може би ще изскочи нещо.

— Не разполагаме с никакви категорични доказателства, нито със свидетели, защото всички къртици са мъртви. Дотук ли ще спрем? — попита Кейт.

— Ще си понапъна мозъка да помисля остава ли ни нещо друго.

— Все пак настоявам да те прегледа лекар.

Вейл се приведе към нея и прошепна:

— Малко топлина и вълнение веднага ще повишат пулса ми.

— Мисля, че мога да го уредя — усмихна му се прелъстително тя. — Тази седмица НАСКАР минава през Флорида.