Ноа Бойд
Шпиони за продан (10)

9.

Когато влязоха в работната стая в бившия наблюдателен пост на Шестнайсета улица, Вейл пъхна диска в плеъра и каза:

— Очевидно пропускаме нещо.

— Защо си толкова сигурен, че пропускаме нещо? Може би Калкулус е скрил някакви улики, но не му е останало време да ги свърже.

Вейл обмисли думите й.

— Добра идея. Нищо чудно да е чакал да види дали ще платим за първия шпионин, преди да ги обвърже. Или пък разковничето е у роднината от чикагската банка?

Той посегна към телефона.

— Какво правиш?

— Обаждам се на Лангстън да му кажа да изпрати парите за Полък в Чикаго.

Тя взе телефона от ръката му.

— Не съм убедена, че ще се зарадва да те чуе. Аз ще говоря с него.

Вейл я наблюдаваше как спори с помощник-директора.

— Знам, че е мъртъв, бях там, не помниш ли?

Тя погледна към Вейл и той забеляза необичайно презрение в очите й.

— Калкулус е подготвил резервен вариант, ако нещо го сполети — продължи тя. — Смятаме, че е възможно роднината в Чикаго да притежава ключ към разкриването на другите. — Гласът й ставаше все по-настойчив и неотстъпчив. — Мисля, че ще узнаем второто име, ако изпратим парите. Така е казал.

Тя погледна отново към Вейл и устните й се отпуснаха в лека усмивка, както винаги когато усещаше, че ще надделее.

— Не ни излиза по-скъпо, отколкото ако Калкулус ни предоставяше имената… Тогава разследването приключва, Бил. Не разполагаме с друго…

След няколко секунди тя благодари и прекъсна връзката.

— Ще ги изпратят утре сутринта — обясни.

Вейл се усмихна.

— Какво смешно има?

— Че не остави никакъв шанс на Лангстън — отвърна той с поомекнал глас без капчица ирония. — Като на повечето от нас.

Тя се насили да не поруменее и после, за да смени темата, попита:

— А сега накъде? Няма ли да претърсиш къщата на Полък?

— Ако Полък е знаел следващото име, Калкулус не би се опитал да унищожи диска в защитената къща.

— Значи, ако съществува нишка, обвързваща имената, тя е само на едно място — на диска — заключи Кейт.

Вейл включи монитора и пусна записа.

Още веднъж изгледаха внимателно как Полък продава документи. После на екрана се появиха звездички. Питайки се дали Калкулус не е скрил нещо след края на записа, Вейл го остави да се превърта половин час, преди да го изключи.

— Нищо не видях — обади се Кейт.

— И аз — бавно отвърна той с глас, в който прозвуча познатата отнесеност, подсказваща, че обмисля нещо отвъд очевидното.

Той стана и извади диска от плеъра. Вдигна го към светлината и го огледа от двете страни, търсейки нещо необичайно. Седна и го завъртя с пръсти. По края му усети неравност, сякаш беше надраскан. Отиде до бюрото и включи настолната лампа.

— Какво има?

Вейл затършува по бюрото и откри лупа за пръстови отпечатъци, с каквито работеха криминолозите в Бюрото. Постави я над ръба на диска.

— По края има малки драскотини.

Тя стана и надникна през рамото му.

— Като диаграма?

— Тънки са, но еднородни. Равномерно разположени. Два вида са — прорези, сякаш ръбът е срязан, и миниатюрни дупчици като точки. Около две дузини. — Вейл прокара отново пръст по края на диска. — Почти не се забелязват. — Взе молив и отново постави лупата над диска. — Записвай.

Кейт взе бележник и химикалка. За да не пропусне нещо, той прокарваше върха на молива по всяка драскотина, и диктуваше:

— Линия, линия, линия, линия, точка, точка, точка, точка, линия, линия, линия, линия, линия, точка, точка, линия, линия, линия, точка, точка, линия, линия, линия, линия, точка, точка, точка, точка, точка, точка, точка, точка, точка, точка, точка. Добре. Да видим какво се получи.

Кейт му подаде бележника и той разгледа конфигурацията:

„III…IIIII..III..IIII………..“

— Хрумва ли ти какво е? — попита Кейт.

— Използвани са само два символа. Може да е бинарен код, единици и нули.

— Имаме хора, които разгадават кодове. Ще ги помолим ли за съдействие?

— Ако се наложи. Не забравяй заръката на директора — колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Но два символа едва ли ще ни затруднят. Да опитаме първо да го дешифрираме сами.

Вейл седна до бюрото и скъса лист от бележника. Преписа кода и преброи знаците.

— Общо трийсет и пет. — Взе лупата и въртейки бавно диска, огледа отново ръба. — Виждам разстояния. Изглежда са седем групи по пет.

Вейл преписа символите с интервалите: „IIII. …II III.. III.. IIII………..“

Показа ги на Кейт.

— Ако идентифицират човек или местонахождение, всяка група трябва да е или буква, или цифра — каза той.

— Понеже някои се повтарят, най-вероятно са цифри. Цифрите са само десет, а азбуката съдържа двайсет и шест букви и изисква повече вариации и по-малко повторения.

— Разбира се — съгласи се тя. — Седем цифри. Телефонен номер е. И защото очевидно няма областен код, ще трябва да приемем, че е местен — 202.

— Много добре, Кейт. Сега остава да разгадаем кода.

— Последните две цифри са еднакви. Може да са нули. Като в служебен телефон.

Вейл се взря продължително в символите. После легна върху кушетката и затвори очи. Кейт зачака и след няколко минути се почуди дали не е заспал.

— Може да е звуков шифър — обади се той най-сетне.

— Ще ми ги изчетеш ли на глас?

Кейт седна до бюрото и зачете.

— Продължавай така още малко — помоли той.

Кейт ги изчете още веднъж и когато той не реагира, започна наново. Вейл не отваряше очи, не помръдваше. На четвъртия път гласът й зазвуча като монотонен напев.

Вейл се изправи рязко.

— Толкова е просто! Хрумна ми, когато заповтаря „точка, точка, точка“. Не е „линия, точка“, а „тире, точка“. По-лесно и по-икономично е да очертаеш перпендикулярна линия върху ръба, отколкото тире. Морз е.

Седна пред компютъра и затърси символите на Морзовата азбука. Щом се появиха, я помоли:

— Записвай. Четири тирета и точка е „девет“. Първата и петата цифра са деветки. Три точки и две тирета е „три“. Три тирета и две точки е „осем“. А пет точки е „пет“, значи последните две цифри са петици.

— 938–8955 — заключи Кейт, взе телефона, набра номер и се представи: — Заместник помощник-директор Кейт Банън. Вътрешен 3318 „Танго“, моля.

После продиктува отчетливо цифрите, очевидно в отговор на гласови указания. Повтори ги още веднъж.

След няколко секунди се усмихна и записа информацията за абоната.

— На руското посолство е — обясни на Вейл.

Вейл приближи до нея и взе листа с номера, сочейки телефона върху бюрото.

— Коя линия има звукозаписно устройство?

— Трета.

Той вдигна слушалката и започна да набира, а тя натисна първия бутон на най-долния ред. Вейл се приведе към нея и насочи слушалката така, че да чува и тя. След четири позвънявания глас на мъж на средна възраст с очевиден руски акцент помоли да оставят съобщение. Последва пиукане и Вейл изчака връзката да прекъсне.

— Нещо? — попита я.

— Дали беше Калкулус?

— Възможно е. Забеляза ли нещо необичайно?

— Някакво несъответствие? — подразни го тя.

— Да, Катрин, несъответствие.

— Не.

Вейл погледна пак записаните точки и тирета.

— Това трябва да е. Но съобщението не ни казва нищо.

— Вероятно изисква код за достъп. Като при получаване на съобщения от домашен телефон.

— Добра идея — каза Вейл. — Но кодът може би се състои от две, три, четири цифри. Подозирам, че при Калкулус е четирицифрен. Това означава десет хиляди комбинации, за да не го налучкат случайно.

— Ами ако се съдържа в телефонния номер? Първите четири или последните четири цифри?

— Опитай.

Кейт натисна бутона за високоговорителя и после „повторно избиране“. Чуха същото съобщение и след пиукането Вейл въведе първите четири цифри от телефонния номер — 9388. Нищо. Кейт прекъсна връзката и пак натисна „повторно избиране“. Съобщението прозвуча отново и Вейл въведе 8955. Пак нищо.

— Да пробваме първите и последните четири в обратен ред? — предложи Кейт.

Повториха процедурата, въвеждайки 8839 и 5598. Не получиха достъп.

— Остават само девет хиляди деветстотин деветдесет и шест — пошегува се Кейт.

Вейл огледа седемте цифри, търсейки нова логична комбинация, която да извлекат от тях, за да опитат отново. Накрая обърна листа хартия наопаки, за да не вижда написаното.

— Явно е нещо друго. Трябва да се досетим. Сигурно е толкова просто, че е невидимо.

— Като Полък, който се оказа първата ни риба?

Вейл се усмихна.

— Усъвършенстваш се. Този не е първата ни риба, но…

— Но е втората — прекъсна го Кейт. — Нула, нула, нула, две.

Вейл стана и церемониално й махна с ръка да седне пред телефона и да набере. Щом въведоха 0002, прозвуча съобщение: „Привет, аз съм… така де… Престън. Схемите за уреда за инфрачервено разпознаване са у мен, но цената скочи. Този път искам сто хиляди долара в брой само за мен. Получавам огризките, а поемам целия риск. Трябва да действаме… как да се изразя… на висота и с достойнство. — Човекът се изкикоти леко и продължи: — Имате номера ми“.

Връзката прекъсна и Кейт понечи да каже нещо, но Вейл вдигна показалец да почака. След няколко секунди чуха звук от тонално набиране. Линията заглъхна.

— Още един телефонен номер? — попита Кейт.

— Така изглежда.

— Този път поне разбрахме името му — Престън.

— Забеляза ли как наблегна върху него? Предполагам, че е кодово име. Традиционен шпионски похват за идентифициране пред другата страна.

— Тогава как ще разберем кой е? По телефонния номер накрая?

— Набраха го, след като Престън прекъсна връзката. Подозирам, че Калкулус е натискал бутоните. За да ни помогне да разпознаем човека, надявам се. Този път първо ни предоставя уликата, а загадката е да открием името, което й приляга.

— Ще помоля да дешифрират номера и ще започнем оттам. — Тя се обади в централата и поиска друга вътрешна линия. — Заместник помощник-директор Кейт Банън. Трябва ми тонално разчитане на този телефон.

— Натисна бутона на звукозаписа и Вейл изслуша отново бипкането на бутоните. След няколко секунди Кейт записа номера и прекъсна връзката. — 632-265-2974. Имаш ли представа къде е?

— Не.

Тя се обърна към компютъра и въведе първите три цифри.

— Няма такъв областен код. Как е възможно?

— Може би не е телефонен номер, а нов код. Първите две следи бяха различни. — Той се взря в десетте цифри, прехвърляйки наум комбинации. — Калкулус очевидно обича да измисля загадки, за да покаже колко е умен.

— Или колко сме глупави ние. — Кейт също разглеждаше цифрите и търсеше схема. — Очевидно пропускаме нещо. — Очите й помътняха разсеяно и после внезапно се фокусираха. — Това е! Какво липсва?

— Какво? Не разбирам…

— Няма осмици, единици и нули.

Вейл се вгледа в поредицата от цифри.

— Какво имаш предвид?

— Виж мобилния си телефон.

Отначало Вейл не проумя, но после разгледа по-внимателно бутоните.

— Няма букви под бутоните с единицата и нулата. Казва ни да превърнем цифрите в букви от телефона.

Кейт взе химикалка и преписа цифрите и съответстващите им букви от клавиатурата на телефона:

6 3 2 2 6 5 2 9 7 4

mno def abc abc mno jkl abc wxyz pqrs ghi

— Трябва да е десетбуквен код — по една от всяка група — заключи Кейт.

— Много добре, Кейти.

— Мислиш ли, че е име?

— Заради многото варианти и комбинации името ще се дешифрира трудно. А уликите стават все по-заплетени. Името изглежда твърде очевидно след потта, която проляхме да открием номера в посолството и кода за достъп. По-скоро е нещо друго.

— Какво например?

— Не знам. Да го изслушаме още веднъж. — Той пусна записаното съобщение. Тук-там драсваше чертичка.

— Между набраните буквени групи има три колебания. Показа й написаното: „mno def / abc abc mno jkl / abc wxyz / pqrs ghi“.

— Значи започваме c две групи, после четири и накрая — още две. Дали са четири думи?

— Да предположим. Първо да опитаме с двойните групи, защото вариантите са по-малко.

— Добре, с по една буква от група вариантите за първата група са „me“ и „of“.

— А третата дума може да е или „ax“, или „by“.

— В последната група има само една гласна — i — и тя не се връзва с p, q, r и s.

Вейл пусна отново записа и се заслуша напрегнато.

— Да, така са разделени, няма грешка. Да опитаме четирибуквената дума.

И двамата взеха по лист хартия и написаха най-отгоре: „abc abc mno jkl“.

После започнаха да пробват комбинации с по една буква от група.

— Получава се само една дума. Права ли съм? — обади се Кейт.

— Bank^[1]? — попита Вейл.

— Да.

Той преписа всички букви с втората дешифрирана група: „mno clef / BANK / abc wxyz / pqrs ghi“.

— „Of bank“ или „me bank“? Звучи безсмислено — констатира Вейл.

— Насочва ни към банка — каза Кейт. — Първите две букви трябва да са съкращение на името на банката. — Тя стана и заотваря чекмеджетата на бюрото. Намери телефонен указател и разгърна на страницата с банките. Прокара показалец по списъка и се усмихна. — ОД — Олд Доминиън Банк.

— Ще отида за кафе, докато довършиш започнатото.

Тя му се усмихна признателно. Вейл преписа името върху друг празен лист хартия: „Олд Доминиън Банк / abc wxyz / pqrs ghi“.

— А какво значат другите две думи „by“^[2] и „ax“ от третата група? Ако банката е до нещо, думата не му трябва. В десетбуквено послание не би хабил две букви за ненужен предлог. Сигурно е друго съкращение.

За кой ли път Кейт преписа всичко на листа. Няколко секунди оглежда вариантите.

— Какво ще кажеш да съчетаем „by“ и „ax“? Box^[3] Банков сейф.

Вейл се засмя.

— Никакъв шанс за простите работници!

— А последните две не са букви, а цифри. Номер на банков сейф.

— Олд Доминиън Банк, сейф 74. Впечатлен съм, Банън. Изключително постижение за ръководен персонал.

Тя видя, че я поглежда някак по-различно, сякаш преоткрива нещо забравено или непознато досега.

— Утре сутринта трябва да разберем в кой банков клон има сейф с номер 74 — каза той.

— Ще се обадя на Лангстън да го уведомя.

— Как ще му обясниш разкритията ни?

— Той ще изиска съдебно разрешение, за което ще трябва да предостави вероятна причина — отвърна Кейт, — следователно се налага да му кажем за следите, оставени от Калкулус. Налага се да проверим бързо сейфа, за да идентифицираме другите шпиони.

— Тоест оттук нататък той ще настоява да свири първа цигулка.

— Да, Вейл, сякаш ще му позволиш…