Ноа Бойд
Шпиони за продан (17)

16.

Тримата началници на секции вече седяха в конферентната зала на директора. Кейт си сипваше кафе от съседната масичка. Вейл приближи до нея и също си наля чаша.

— Не изглеждаш много отпочинал — отбеляза тя.

— Празнувах, че съм невинен за убийството на Деласанти.

— Останаха още неколцина шпиони. Ако извадиш късмет, ще компенсираш пропуска.

Лангстън влезе забързано в стаята, следван по петите от Джон Каликс, понесъл купчина документи.

— Събрахме се в конферентната зала на директора, защото той искаше да присъства на срещата, но в последния момент го извикаха в конгресната надзорна комисия.

Вейл се приведе към Кейт.

— Надявам се, че не е за нас.

— Добрата новина е, че вероятно ще си уволнен и ще си се прибрал в Чикаго, преди Конгресът да успее да преброи жертвите.

— Винаги гледаш на нещата от ведрата страна, нали?

Лангстън се настани на челното място край масата.

— Не стига, че убиха шпионина ни, но и лаборантите не успяха да открият никаква улика, насочваща към самоличността на следващия.

Началникът на секция Тони Батли каза:

— Може би няма повече. Калкулус спомена, че последният е разузнавателен агент. Предполагам, че служителите на Държавния департамент минават за такива.

— Очевидно не си се мяркал често в Държавния департамент — обади се някой.

— Или е инструктирал роднината си в Чикаго да ни предостави името, след като платим за първите трима — обади се Марк Боргдън. — Бил, ти ми нареди да преведа парите за първите двама. Да изпратя ли четвърт милион за този, за да видим какво ще последва?

— Вече им дадохме половин милион долара — отвърна Лангстън. — Не искам да хвърлям повече пари на вятъра.

— Знам, но трябва да обмислим дали роднината няма да ни помогне. Парите вече са предвидени за целта.

— Ако им изпратите четвърт милион и Деласанти е бил разузнавателният агент, вероятно ще ни уведомят някак си, че им дължим още четвърт милион — вметна Вейл. — Така ще се уверим, че той е бил голямата риба и сме приключили.

— Прав си — каза Лангстън. — Освен това не вадя парите от собствения си джоб. Изпрати ги, Марк. — Помощник-директорът намести нервно вратовръзката си. — Нещо друго, Стив?

— Може ли да прегледам докладите?

— Разбира се. — Лангстън ги побутна към него. — Какво точно търсиш?

— Кажи им, Кейт — помоли Вейл и започна да прелиства страниците.

— Несъответствия — весело отвърна тя.

Вейл продължи да чете, прехвърляйки бързо пълните с излишна информация документи, а събеседниците му седяха мълчаливо и се питаха дали ще забележи нещо, пропуснато от всички. Лаборантите бяха открили малко парче от електрическа верига, използвана в устройства за дистанционно управление. Това означаваше, че Деласанти не се е самоубил и не го е убил Калкулус.

Оставаха руснаците, чакали до последната минута, преди да се освободят от потенциално опасния двоен агент, както бяха правили вече два пъти.

— Няма да открия нищо в лабораторните анализи — заключи Вейл. — Тези момчета са твърде педантични. Има ли останки от пакета?

Тонът му се стори твърде любезен на Кейт. Сигурно криеше нещо.

— В папката с тъмносини корици са снимките — отвърна Каликс.

Вейл ги прегледа.

— Какво е това? — обърна една към Каликс.

— Някакъв калъф. В него имаше пари. Непокътнати са. Преглеждат ги допълнително в лабораторията. Материалът е буквално неразрушим. Най-вероятно е от времето на дипломатическата поща — да съхранява документи.

— На техните дипломати или на нашите?

— На този етап нямаме представа.

Вейл се върна към снимките.

— Дайте ми няколко минути.

В стаята влезе чиновник с поднос кафе. Другите станаха да си налеят по чаша. Кейт донесе на Вейл и седна до него. Съсредоточен в снимките, той сякаш не я забеляза. Мъжете стояха наоколо и почти не разговаряха. Току поглеждаха Вейл, за да видят кои снимки привличат вниманието му.

В калъфа бяха открили две пачки с петдесетдоларови банкноти. Най-сетне Вейл затвори папката. Всички насядаха безмълвно.

— Може ли да видя парите, Бил?

Лангстън кимна на Каликс, който вдигна най-близкия телефон.

— Забеляза ли нещо?

— Не съвсем. Затова искам да ги видя на живо. — Той взе чашата с кафе и отпи глътка. — Благодаря, Кейт.

След десет минути жена в сива лабораторна престилка влезе в стаята. Лангстън й нареди да даде на Вейл картонената кутия, която носеше. Двете пачки бяха опаковани в стерилни найлонови пликове. Банкнотите бяха с морав оттенък след проверката за пръстови отпечатъци. Вейл вдигна внимателно пачките, огледа ги от двете страни и ги остави. После взе само едната и прелисти банкнотите. Отвори папката и прегледа снимките на всяка банкнота, взирайки се в серийните номера.

— Измъчва ме един въпрос. Дано някой успее да ми отговори. В първоначалния порядък ли са банкнотите? Както са били преди проверката за пръстови отпечатъци? — Погледна ги един по един, но всички мълчаха. — От това се опасявах.

— Чакай! — обади се накрая Каликс. — Изготвиха списък с банкнотите. — Взе друга папка и я прелисти. — Да, ето го. Предполагам, че са изброени подред.

Вейл погледна списъка.

— Много добре. Ако си прав.

— Какво има, Вейл? — попита Лангстън.

Вейл не отлепяше очи от банкнотите.

— Банкнотите не са с поредни серийни номера. Така се плаща на шпиони. Замисли ли се някой дали не са подредени по някакъв начин? Да ни подскажат например да вземем първата цифра от първите десет? Ако Калкулус е предвиждал нещо такова, не знам коя пачка ще е кодираната. Може да са последните десет банкноти в една от двете. Открийте кой е съставял списъка и го питайте дали някои банкноти не са били обърнати наопаки. Ако Калкулус е използвал такъв код, ще ни трябва повече време да го дешифрираме, което не е изненадващо, понеже методите му непрекъснато се усложняват. Само това ми хрумва. Но ако е имало улики, може би са били в документите.

Той огледа събеседниците си и удивено установи как сякаш никой не разбира, че руснаците са подготвили пакета и следователно е невъзможно той да съдържа доказателства. Вейл обаче се стремеше да им намери работа. Беше забелязал нещо на снимките.

— Доведи някого от криптографите — нареди Лангстън на Каликс, а на другите каза: — Медиите започнаха да се обаждат. Разпитват за вчерашния взрив в парка. Пак повтарям — препращайте ги към „Връзки с обществеността“. Въпрос на време е да свържат другите убийства с това. Да се надяваме дотогава да сме приключили и да ги информираме за постигнатото. Ако няма друго, да свършваме засега.

Кейт каза на Вейл:

— Като стана дума за медии, чух интересно съобщение по радиото тази сутрин. Снощи двама агенти от ФБР заловили сериен убиец и го предали в местното полицейско управление. Да знаеш нещо за това?

— Не знам, нямам радио — усмихна се Вейл.

— Ти си бил.

— Всъщност беше Люк. За жалост обаче нямаше нищо общо с изчезналата аналитичка.

— И с какво ще се заловиш сега?

— Не знам. Ще си намеря работа. Обещах на Люк да прегледам разпечатките от компютъра на аналитичката.

— За втори път през последните десет секунди казваш „не знам“ — нехарактерен израз за Стив Вейл. Намислил си нещо, нали?

— Смяташ, че крия нещо от Люк?

Кейт сниши глас:

— Говоря за това.

Тя посочи материалите върху масата.

— Току-що разкрих пред теб и останалите от мозъчния тръст единственото, което ми хрумна. Тактиката ти да ме обвиняваш в потайност вече започва да се изтърква.

— Защото обикновено е правилна.

— Слушай, поднесох ви случая на тепсия и какво получих насреща? Изключихте ме.

— Поднесох ви! Не съм те изключила аз.

— Не чух да възразяваш. Разбирам, че според теб не сме родени един за друг, но нали трябваше да защитаваш интересите ни и да ми осигуриш достъп до уликите? А кога ги видях? След като хората, на които директорът уж не иска да повери разследването, са ги претършували из основи. Мислиш ли, че ще ми се обадят, ако открият нещо в банкнотите? Това са същите хора, които ме изгониха от Бюрото преди пет години — хората, които осакатяват организацията. — Вейл я погледна, сякаш вземаше решение. — Знаеш ли с какво ще се заема? Ще си събера багажа.

Кейт понечи да отговори, но разбираше, че е прав. Не само за ръководството на Бюрото, но и че тя не се е застъпила за него. Бяха постигнали всичко благодарение на Вейл. Той бе оцелял въпреки двата опита да го убият. Беше приел да разследва случая против волята си. И в замяна искаше само да работи по свой начин. Поради което го бяха и извикали. Той смяташе, че предизвикателството го засяга лично, докато не разбули всичко докрай.

Внезапно я обзе нелогично желание да не открият последния шпионин — стига да има такъв — ако Вейл си тръгне. Без него навярно нямаше да успеят да установят самоличността му. Прииска й се да се провалят, всички до един, включително и тя.

 

 

Вейл се насили да намали скоростта. Пътуваше към бившата наблюдателница. Не се чувстваше чак толкова обиден на Кейт, колкото се беше престорил. Разочарова се, разбира се, че не му позволиха да участва в ареста на Деласанти или да види пръв откритите улики, но знаеше, че хора като Лангстън не търпят други да обират лаврите. Вейл ги беше предупредил, макар да го увериха, че този път ще е различно.

Съзнаваше, че Лангстън не е виновен за случилото се с Деласанти, но разследването бе достигнало мъртва точка. Нямаше друг избор, освен да продължи сам. Подхвърли пред Лангстън и помощниците му идеята за серийните номера, защото знаеше, че комбинациите са безкрайни и ще погълнат вниманието им, докато той провери това, което бе забелязал на снимките.

Паркира пред сградата и се качи горе. Искаше да прегледа отново движението на Калкулус през деня, когато бе оставил пакета за Деласанти в парка. След като беше скрил пакета под моста, той се бе поразходил наоколо няколко минути — нещо нехарактерно за шпионите. Колкото по-дълго се застояваш някъде, толкова по-голям е шансът да те свържат с онова, което си оставил. Пристигаш бързо, тръгваш си още по-бързо.

Вейл включи компютъра и застана пред стената с молив и хартия. Координатите се променяха леко през няколкото минути, прекарани от Калкулус в парка, след като се бе отдалечил от моста. Вейл се върна при компютъра и включи сателитната програма на Бюрото. Увеличи изображението на парка и внимателно проследи с мишката точния маршрут на Калкулус през въпросния ден. Дали беше скрил още нещо? Нещо, което въпреки изтезанията не бе разкрил на руснаците? За да им отмъсти пред прага на смъртта. Вейл проследи още веднъж пътя на Калкулус на монитора и запамети терена.

В ранния следобеден трафик стигна до парка в Мериленд за малко повече от час. Паркира на същото място, където вчера бяха убили Джеймс Деласанти. В началото на пътеката различи малки петна кръв, където тялото беше лежало върху земята. Огледа се и реши, че може да са задействали бомбата от няколко места.

Мостът, под който беше скрит пакетът с уликите, се намираше на около четвърт миля по-навътре — на пет минути път пеша по виещата се алея. Сред снимките, които разгледа тази сутрин, имаше кадър на точното място, откъдето шпионинът бе взел увитата в найлон „пратка“. Мостът беше метален, изобретателно монтиран почти изцяло от стоманени цилиндри с диаметър около пет сантиметра. Около шест метра дълъг, той се изправяше на по-малко от две стъпки над ручей, пресъхнал по това време на годината.

Вейл застана в коритото на потока и се опита да пресъздаде ъгъла, от който фотографът е направил снимката. Вниманието му беше привлякъл малък знак върху една от петте подпорни стоманени тръби под моста. Поне му заприлича на знак. На снимката не личеше ясно — изглеждаше като удължена отметка или копие с отчупен от едната страна връх, сочещ надолу. В чертежите използваха подобни символи, а понеже Калкулус беше инженер, нищо чудно знакът да бе негово дело. Всички улики, които руският агент оставяше на ФБР, се отличаваха с дискретност. А знакът под моста беше в същия син цвят, на който Вейл се бе натъквал вече два пъти върху предмети, оставени от Калкулус.

Забеляза го. Приближи. Оказа се заострена стрелка, очертана тънко със син маркер и почти незабележима. Но накъде сочеше? Разстоянието между поддържащата стоманена тръба и коритото на поточето беше не повече от две педи. Вейл се пресегна и опипа с пръсти отдолу, но не усети нищо. Погледна отново стрелката и се почуди дали нещо не е заровено в земята точно под нея.

Почвата беше камениста и песъчлива, вкочанена от зимните температури. Трудно би било да се разкопае незабелязано, а и речното корито изглеждаше непокътнато. Взря се отблизо в стрелката. Тя беше очертана плътно до ръба на тръбата, но острият връх се извиваше леко надолу. Вейл легна по гръб и се пъхна под моста. Върху долната част на тръбата със същия син цвят бяха нарисувани два концентрични кръга, вписани в овал — схематична рисунка на око.

Вейл се изправи и си свали палтото. Заизтупва замислено гърба му. След няколко секунди реши, че няма никаква представа какво е възнамерявал Калкулус. Може би беше настъпил един от онези моменти, когато си твърде близо до нещо, за да го проумееш правилно.

Отдалечи се петдесетина крачки по коритото на поточето и огледа моста. Стоманените тръби, поддържащи конструкцията, бяха напълно кухи и от това разстояние той забеляза светлината, струяща от цилиндъра с изрисуваната стрелка.

Ето разковничето.

Върна се бързо до моста и приклекна, за да надникне през отбелязаната тръба. Право пред него, на трийсетина метра от другата страна, се виждаше знак, маркиращ пътеката в случай на снеговалеж. Поради сезонната му природа знакът беше забит в циментирана гума, за да го отнесат и складират, когато времето се затопли. Очевидно Калкулус го беше разместил, за да се вижда през стоманения цилиндър.

Вейл отиде до знака и го наклони. Бръкна под него и усети малък, увит в найлон предмет, залепен отдолу. Извади го и го отвори. Оказа се компютърна флашка — устройство с размера на палец, способно да складира огромно количество информация. Върху пластмасата от опаката страна различи една-единствена ръкописна дума на кирилица. Доколкото помнеше колежанския си руски, думата означаваше „край“. Очевидно това беше последният шпионин, който Калкулус щеше да им разкрие.

Вейл прибра в джоба си устройството и найлоновия плик, в който беше увито, и тръгна към колата.

Когато пътеката го изведе на паркинга, стъписано забеляза Лангстън и Каликс, застанали пред своя автомобил. На паркинга имаше още четири коли, всяка със самотен шофьор — наблюдателен екип от Бюрото.

Вейл не можа да повярва, че са го проследили, без да усети. Огледа небето, търсейки хеликоптер на ФБР. Нямаше. Или беше отлетял. След трите години като агент в Детройт винаги беше нащрек. Дори завръщането към зидарската професия не бе притъпило бдителността му. По-съществен обаче беше въпросът какво ги е подтикнало да го проследят. Предостави им правдоподобно занимание за отвличане на вниманието, но явно не бе успял да ги заблуди. Подценил ли ги беше? После се сети за Кейт. Само тя навярно беше способна да предусети замисъла му. Дори го бе обвинила в притворство след срещата. Но му беше трудно да повярва, че го е издала.

Приближи безмълвно до Лангстън и му подаде флашката.

— И опаковката — настоя помощник-директорът.

Вейл извади найлоновия плик от джоба си и протегна ръка.

— Май те подцених — заключи.

Привидно признавайки се за победен, Вейл всъщност целеше да проследи реакцията на Лангстън и да разбере дали идеята да го проследят, е негова или на някой друг.

— Арогантността винаги води дотам — обяви Лансгтън, без да предостави никакво разковниче.

Вейл сви рамене и се усмихна.

— Явно работата ми тук приключи. — Извади глока и го подаде на Каликс заедно със значката от Бюрото. — Както винаги, сътрудничеството с ръководството ми достави несравнимо удоволствие.

— Истинският въпрос е не дали си ни подценил, а дали не надценяваш себе си — каза Лангстън. — Ще те помоля до утре на обяд да освободиш сградата на Шестнайсета улица.

Вейл проследи с поглед как двамата мъже влизат в колата си и бързо напускат паркинга. Четирите други коли на Бюрото потеглиха в колона след тях и изчезнаха за няколко секунди.