Ноа Бойд
Шпиони за продан (4)

3.

Кейт изпрати директора и се върна на горния етаж.

— Благодаря ти, че прие задачата. И че опази репутацията ми пред директора.

— О, какво не бих дал наистина да се налагаше да бдя над репутацията ти!

— Разбирам те, Вейл.

Той я изгледа втренчено и се върна до прозореца. Погледна отново старото посолство от другата страна на улицата.

— Какво точно ти показа директорът долу, за да те накара да си промениш решението? — попита Кейт.

— Дебела пачка пари.

— Вейл!

— Добре де, изпя ми химна. — Тя му се намръщи. — Образно казано. Знаеше, че ако ме изкара от стаята, далеч от всички тези мениджъри, няма да реагирам толкова първосигнално. Добре тълкува хората.

Кейт се взря изпитателно в лицето му, търсейки издайнически признаци за измама.

— Де да можех и аз да те тълкувам толкова добре!

— Още една причина да не се спогаждаме — винаги подозираш, че крия нещо.

— Защо ли ми хрумват подобни идеи?

— Виждаш ли, точно затова смятам, че има надежда за нас. Ако отношенията ни не почиваха върху здрава основа, сега щеше да ми нанесеш удар под кръста.

Кейт се усмихна и поклати глава.

— Откъде искаш да започнем?

— И двамата не сме спали от трийсет и шест часа. Ще поспя малко. Предлагам ти да последваш примера ми.

— Трябва и да се преоблека. Ще закарам колата вкъщи. На връщане ще ти донеса куфара.

— Умирам от глад. Да видим как сме с храната.

Той се запъти към кухнята.

— Този път искам да следя отблизо разследването, Стив — каза му тя.

— Добре, но помни, че крие много процедурни рискове.

— Отказвала ли съм ти някога съдействие, когато си замислял углавни престъпления?

— Вече казах, че си вътре, заместник помощник-директор Банън.

— Тогава ми обясни въпроса си за поверителните документи, които е предоставил Калкулус. Какво имаше предвид? И не ме залъгвай с „чисто любопитство“. Виждала съм това изражение и преди.

— Е, не започваме ли по познатия начин? — засмя се Вейл. — Понякога в шпионския бизнес противниците ти скрояват игрички. Подхвърлят несъществена информация, за да те убедят, че са на твоя страна. Трябва да се внимава. И ако са добри, накрая изкопчват повече сведения от теб, отколкото ти — от тях.

Кейт го изгледа изпитателно.

— Обяснението звучи разумно. Както винаги, когато ненадейно започват да стрелят по мен.

— Има и по-лоши сценарии от този.

— Например?

— Да живееш така, че никой да не те взема на мушка. — Той отиде в кухнята и й извика: — Говорим за шпиони. Те не стрелят по хората. Но ще трябва да внимаваме с храната. — Хладилникът беше зареден с продукти, включително цял картон яйца. Той ги извади и провери срока на годност. — Пресни са. Да сготвя ли закуска?

— Надявам се, че не искаш да ме отровиш.

— Разбира се. Че кой би си признал.

— Искаш ли аз да се заема? — попита тя.

— Ще направя най-обикновени бъркани яйца. Ти прегледай папките, които ни оставиха.

Десет минути по-късно той се появи с две чинии с бъркани яйца и препечени филийки върху тях. Тя погледна щедрата порция.

— Не си ли прекалил?

— Край теб никога не знам кога ще мога пак да ям. — Той взе вилицата. — Нещо от папките?

Тя отхапа от препечената филийка и извади снимка, пъхната най-отдолу в папката.

— Това е съобщението от Калкулус.

Кейт го проследи как оставя снимката до чинията си и я разглежда съсредоточено, докато яде.

„За Москва неочаквано. Намерете СДП веднага!“

Най-после тя не се сдържа и попита:

— Мислиш ли, че СДП е „дребната ни риба“?

Вейл продължи да дъвче, вперил поглед в съобщението.

— Трябва да е. Калкулус използва само три думи да ни уведоми, че навярно го заплашва смъртно наказание. „За Москва неочаквано“. Толкова пестелив човек не би прахосал последните три думи за нещо безсмислено. Използвал е точно три думи, за да посочи, че са не по-малко съществени от първите.

— Защо ще ни помага да открием шпионите, след като е разбрал, че ще го отведат в Русия, където го очакват мъчения? Или нещо по-лошо.

Вейл се замисли отново. Тя гребна от яйцата и го загледа как се храни разсеяно.

— Браво. Много добре.

— Кое? Яйцата?

— Въпросът ти защо му е да ни насочва. Това може да се окаже разковничето към загадката. Не би трябвало да го интересува. Но ни е изпратил инициалите на първата къртица. Защо?

— Може би е научил, че го изпращат в Москва, и е решил да ни даде първото име, за да изпратим парите в чикагската банка, а те да стигнат до семейството му или който там е получателят.

— Това е единият вариант. Ето ти друг — ами ако е предвиждал такава развръзка? Знаел е, че ако руснаците измъкнат от него информацията за списъка и открият каквото ни е подготвил, ще разполагат с всичко необходимо да го осъдят за предателство и да го екзекутират. Но ако ни помогне да стигнем първи до уликите, преди руснаците да ги намерят, те няма да успеят да докажат нищо. Сигурно сега е в Москва и стиска зъби въпреки мъченията, за да ни даде време.

— Спешно е, разбирам. Първо трябва да открием кой е СДП. Но как? Каликс е прав, че има мнозина с такива инициали.

— Още един добър въпрос. За жалост трябва да поспим, преди да му отговорим. Мразя да губя време в сън, но инвестицията си заслужава. — Вейл взе чинията си и я попита: — Приключи ли?

— Да, благодаря.

— Ще се върнеш ли след четири часа?

— Налага се, след като алтернативата е да избягаш с новата си служебна карта и оръжието, а аз да отговарям пред директора.

Почти на секундата, четири часа след като се разделиха, Кейт паркира пред бившата наблюдателница на Бюрото. Преваляше пладне, но времето беше мразовито. Тя извади куфара на Вейл от багажника и го занесе на втория етаж. Вейл беше в стаята, където се бяха срещнали с директора. Избръснат и изкъпан, разлистваше една от предоставените им папки.

— Бързо си запретнал ръкави. Откри ли нещо? — попита тя.

— Да. Нещо интересно. Телефонът, който са дали на Калкулус, го е следил двайсет и четири часа в денонощието. Разполагаме с подробни координатни карти къде е ходил и кога.

— Нищо друго?

— Още не, но вече ме гложди усещане, че пропускам нещо. — Той се изправи и застана пред включения компютър. — Погледни това. Сигурно си го виждала и преди?

Тя надникна над рамото му.

— Разбира се, това е шпионски сателит, до който имаме достъп. Откъде знаеш за него?

— Четях документа за топографското проследяване. Включих компютъра и видях иконата върху екрана. — Тя седна на стола до него. — Прегледах данните от навигационната система. Мисля, че са важни.

— Как по-точно?

— Прочети пак съобщението. — Той й подаде папката. — Каква е разликата между първите и вторите три думи? „За Москва неочаквано. Намерете СДП веднага!“.

— Възклицанието?

— И…?

Тя се взря напрегнато, но след няколко секунди поклати отчаяно глава.

— Не знам.

— Погледни ми ръката. — Той вдигна длан с разперени настрани пръсти. — Сега виж пак съобщението.

Тя го послуша и каза:

— Между „СДП“ и думата „веднага“ има допълнително разстояние. — Тя се замисли. — Но не разбирам…

— Направих кафе. Ще ми донесеш ли една чаша?

Гласът му прозвуча по-скоро назидателно, отколкото умолително.

Кейт сбърчи объркано чело.

— Добре, добре…

Отиде в кухнята и започна да налива от каната.

— Черно? — извика му. Преди да успее да й отговори, тя възкликна: — Последното изречение съдържа скрито послание! — Забравила за кафето, влетя отново в стаята. — Ако не съдържаше някакъв подтекст, щеше да сложи удивителния знак след „За Москва неочаквано“, за да подчертае опасността, на която е изложен. Но понеже „веднага“ е отделено с допълнително разстояние, последните три думи всъщност съдържат две съобщения — да намерим СДП и да го направим незабавно, в същия момент.

Тя се усмихна, осъзнала, че Вейл я е изпратил за кафе, за да спре да се взира в гората и да различи отделните дървета.

— И разполагаме ли с нещо, което да уточни това „веднага“? — попита той.

Този път Кейт остави съзнанието си да се зарее спокойно, преди да отговори.

— Точното време, когато е изпратил съобщението.

— И понеже знаем точната географска ширина и дължина, от която е изпратено, сигурно се е опитал да ни даде ключ за самоличността на СДП.

— Нищо чудно да се е досетил, че телефонът, който сме му дали, следи местонахождението му.

— Преди всичко той е инженер, инженер в шпионския бизнес. Мислиш ли, че е трудно да се досети? Защо ще му даваме обикновен сателитен телефон? Освен това телефонът е бил включен. Би трябвало да знае, че в такъв случай можем да го проследим. — Вейл й подаде папката, отворена на графиките от навигационната система. Обърна се към компютъра и сателитните картини. — Обаждането е осъществено на двайсет и девети декември в 4:18 следобед. Дай ми координатите, отбелязани за този час.

Докато тя му ги четеше, Вейл движеше мишката по картата на САЩ, докато цифрите на малките прозорчета върху екрана съвпаднаха с тези, които Кейт му диктуваше. Той ги запамети и увеличи местонахождението, което се виждаше до най-малката подробност. Свери точния адрес на съседната карта върху екрана.

— Служебна сграда е. На паркинга отпред има десетки коли.

— Дай да видя — каза Кейт.

Вейл стана, а тя седна пред компютъра. Включи друга търсачка и вписа адреса. На монитора се появи наименование на корпорация: „Алайънт Индъстрис“, Калвъртън, Вирджиния. Кейт натисна друга икона и влезе в базата е данни на Бюрото.

— Ето. „Алайънт Индъстрис“. В списъка са, понеже сме проверявали служителите им за разрешителни за достъп до секретна информация. Очевидно изпълняват поръчки за Министерството на отбраната.

— Може ли да видим списъка с имената на проучваните?

— Ей сега. — Тя занатиска клавишите, почака резултатите да се появят върху екрана и запрехвърля азбучния показалец. — Невероятно, но факт — има двама с първи инициал С и втори П. Клаудия Принстън и Чарлс Полък^[1]. Ще проверя дали има инициали на презиме.

Тя понечи да отвори биографията на жената, но Вейл я спря:

— Не си прави труда. Полък е.

— Откъде знаеш?

— Полък е северноатлантическа ядивна риба^[2]. Дребната ни риба.

Тя поклати глава и се засмя.

— Отделът по контраразузнаване едва ли ще остане очарован.

— Защо не?

— Как, мислиш, ще го преглътнат, когато им кажа, че си открил първата къртица за по-малко от четири часа, без да броим съня, душа и бръсненето? Знам, че не се опитваш да ги представиш като идиоти, но…

— Може би затова все ме уволняват — засмя се Вейл.

— Може би!

— Да не им казваме тогава.

— Знаеш, че е невъзможно. След като узнахме кой е Полък, трябва да го поставим под денонощно наблюдение. Както и телефона и компютъра му. После ще изискаме и разрешение за обиск. Сам ли ще действаш?

— Добре де, да почакаме няколко дни, преди да споделим с другите. Така ще изглежда, че е било по-трудно.

— Ехо! Аз съм Кейт Банън. Запознахме се миналата година. Очевидно не ме помниш, понеже се опитваш да приложиш старата тактика. Пак си решил да държиш всички в неведение. И в случай че броиш наум, „всички“ включва и мен.

— Не те включва. Заедно сме, накъдето и да ме отвее вятърът. Просто колкото повече ги замесваме, толкова по-сигурно е, че отговорът ще ни се изплъзне. Те са като молци.

— Молци?

— Летят към светлината само защото е най-яркото нещо пред тях, дори да рискуват да умрат… и да провалят разследването.

— Откажи се, Вейл. По някое време дори на теб ще ти потрябва помощта на Бюрото.

— Умник като Калкулус сигурно е скрил някаква улика някъде. Ако проявим изобретателност, ще я открием, без да прахосваме много време и човешки ресурс.

— Никога не си жалил ресурсите на Бюрото. По-скоро обичаш да ги пилееш нахалост. Измисляш си извинения, за да скриеш какво всъщност си наумил.

— Хайде, Кейт, изпреварваме графика. Да пообиколим и да видим какво ще открием. Първи януари е. Хората се борят с махмурлука, стоят пред телевизорите, дават празни обещания. Никой не иска и да чуе за нас.

— Уточни „да пообиколим“ — каза тя още по-предпазливо от обикновено.

— Празник е. Имаме кола, кредитна карта и карта с маршрута на Калкулус през последните две седмици. Да се поогледаме дали не ни е оставил още нещо.

Тя поклати глава с едва забележимо себепрезрение.

— Звучи толкова просто и толкова правилно и макар да знам, че не е нито едното, нито другото, ще се съглася.

— Ще се позабавляваме? Или…?

— Признавам, че отначало винаги изглежда забавно, но после се оказва „или“.