Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стив Вейл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Agent X, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2010)
Корекция и форматиране
asayva (2017)

Издание:

Автор: Ноа Бойд

Заглавие: Шпиони за продан

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 02.05.2011

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-129-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8096

История

  1. — Добавяне

На съпругата ми Пати, която е толкова по-силна, колкото по-заплетено става положението

Преди

Кейт Банън помисли, че сънува кошмар, но всъщност умираше.

Само здравият й разум, буден дори в просъницата, й напомняше, че не сънува кошмари. Дори да я заливаше обилие от плашещи образи — хора стреляха по нея, падаше мъчително от високи сгради, бягаше от неведома заплаха през гъсти пясъци — тя ги изучаваше безстрастно, любознателно и аналитично. Ако „опасността“ упорстваше, Кейт просто си казваше, че сънува, и се събуждаше. Това трябваше да направи и сега — да се събуди и да открие причината за хаотичните видения в главата си.

Тя се изправи, зави й се свят, кръвта запулсира в слепоочията й. Болеше твърде много, за да е сън. Повдигна й се и си припомни как се прибра у дома с колата, след като с колегите от Централата отпразнуваха Деня на благодарността в едно от любимите заведения на местните служители на ФБР. Пи чаша вино, а после един непознат привлекателен мъж й подаде малка чашка с — как го нарече? — „Драмбюи“? Не беше го опитвала и отпи глътка. Стори й се прекалено горчиво и повече не го докосна. Явно е било силно, понеже главата й се замая и реши да си тръгне.

Свали крака от леглото, нахлузи си чехлите и стана. Зави й се свят и едва се задържа права. Опря се на стената и се запъти към кухнята. Задъхваше се. Причината очевидно не беше в алкохола. Тогава чу тихото ръмжене. Продължи към кухнята и забеляза, че вратата на гаража е отворена. Сега долови ясно, че двигателят на колата й е включен.

Без предупреждение коленете й се подвиха и тя осъзна, че не страда от изпития алкохол, а от отравяне с въглероден окис. Спусна се внимателно по трите стълби към гаража, замъглен от изгорелите газове. Вратата на колата беше заключена. Ключовете й бяха пъхнати в стартера.

Външната врата на гаража се намираше само на няколко крачки и тя се олюля към нея. Стисна топката и се опита да я завърти, но ръцете й изневериха. Заблъска тромаво вратата с тяло, но не съумя да завърти топката достатъчно, за да я бутне. Пробва с две ръце, но отново не успя. В поставка, прикрепена към стената до вратата, беше дистанционното за подвижната врата. Натисна бутона, но не последва нищо.

Вече паникьосана, тя го занатиска трескаво, но вратата отказваше да се повдигне. Помъчи се да си спомни кога последно е сменяла батериите, ала съзнанието й отказваше да се съсредоточи върху всичко, изискващо памет. Тя се свлече върху пода и събори малкия сандък с градински инструменти, които се разлетяха във всички посоки.

Напрегна се да стане, но успя само да се претърколи по гръб. „Това ли е?“, запита се. След всичко, което беше преживяла като агент, щеше да умре така? Тогава зърна светлината, струяща през малкия квадратен прозорец на вратата, и се почуди дали не е видението, описвано от мнозина, озовали се пред прага на смъртта. Отпусна се назад и стисна очи. Дори със затворена уста усещаше как плътните изпарения нахлуват в гърлото й.

Всъщност източникът на светлина беше малък фенер. Държеше го застаналият отвън мъж, облечен в черно. Когато тя се строполи върху пода, той го изключи и издърпа двата клина, затъкнати под вратата, за да й попречат да я отвори. После отиде до входната врата на къщата и извади още два. Пъхна спокойно ръце в джобовете си и се върна в очакващата го кола.

Обзе я приятна еуфория, но след малко усети, че светлината е изчезнала. Дали не беше плод на въображението й? Отвори очи. Наистина я нямаше. Означаваше ли това, че смъртната присъда е отменена или поне отложена? Зарече се да си отиде стилно, каквото и да става.

До нея лежеше гребло със здрава дървена дръжка. Тя пропълзя на четири крака до задната част на колата, влачейки греблото след себе си. Изпаренията я задушаваха. Събу единия пантоф с плътна гумена подметка и го натъпка в ауспуха. Разбираше достатъчно от автомобили и знаеше, че запушалката няма да спре двигателя като по филмите, а налягането ще я изхвърли назад. Затова натъпка пантофа още по-навътре с помощта на дръжката на греблото. После я извъртя нагоре и вклини стоманените зъбци в една от вдлъбнатините на подвижната врата на около петдесетина сантиметра над пода. Възможни бяха два варианта — или високото налягане да блокира двигателя, или греблото да пробие дупка във вратата и да й осигури свеж въздух. И единият, и другият щяха да я спасят. По-скоро, разбира се, дръжката щеше да се пречупи. Тя се протегна нагоре и подпря греблото с ръка. После се свлече отново на пода и зачака.

Под себе си усети остър ръб. Оказа се градинарска лопатка, излетяла от сандъка с инструменти. Пропълзя към вратата на гаража, натика лопатката под гуменото уплътнение и я извъртя нагоре. Успя да отвори малка триъгълна пролука. Приближи уста до отвора и вдъхна сладкия студен въздух на късната есенна нощ.

Точно преди да изгуби съзнание, ръката й пусна дръжката на греблото и й се стори, че чува как двигателят на колата се дави и угасва.

 

 

Мъжът в черно се качи на задната седалка на автомобила и кимна на двамата мъже отпред, че е готов.

Шофьорът — в началото на петдесетте — беше висок и строен и носеше скъп американски костюм. Косата му беше гъста и старателно подстригана. Лицето му би могло да мине за елегантно, ако не броим сплескания, крив нос, придаващ на изражението му смътно предупреждение за склонност към насилие. Той погледна към мъжа в съседство да провери дали е останал доволен.

Пътникът се протегна напред и изключи заглушителя с оскъдни надписи на кирилица, блокирал дистанционното на Кейт. Той също беше висок, но мускулест и възрастта му не личеше ясно — би могъл да е и на петдесет, и на шейсет. Имаше месести ръце, осеяни с десетки тънки бели белези. Лицето му изглеждаше изпито и леко изтощено, а очите — непоправимо тъжни. Кожата му беше сива, ала плътните устни — необичайно тъмночервени. Той погледна шофьора с очи, които сякаш бяха застинали в орбитите си и никога не се отклоняваха встрани, създавайки у събеседника впечатление, че всяко трепване ще се изтълкува като колебание, дори да казва истината. Потърси по лицето на шофьора знак, че задачата им е изпълнена. После отпусна глава върху облегалката и затвори очи. Колата потегли.

 

 

Кейт Банън отвори очи и се почуди дали не сънува отново. Боб Ласкър, директорът на ФБР, седеше до болничното й легло. Тя се помъчи да си спомни какво се е случило, несигурна дали ще успее.

— Сънувам ли? — попита на висок глас, сякаш се опитваше да прецени будна ли е наистина.

Понечи да се почеше по носа, но осъзна, че тръбичката за кислород гъделичка ноздрите й.

— Не сънуваш, Кейт — усмихна се топло директорът. — Поуплаши ни, но ще се оправиш.

— Помня, че бях в гаража и не можех да изляза.

— Един от съседите ти извел кучето си на нощна разходка. В хладния въздух то явно подушило изпаренията от отвора, който си направила, и задърпало собственика си натам. Човекът разбил вратата и те измъкнал навън. После се обадил в полицията. Имаш ли представа как си оставила колата си запалена?

Тя му разказа за мъжа, купил й питието, как се събуди и чу двигателя и как не успя да се измъкне от гаража.

— Струва ми се невъзможно да съм го направила аз. И как съм заключила вратите на колата, а ключовете са останали вътре? Кой заключва кола в заключен гараж?

— И никога преди не си виждала мъжа, който ти е купил питието?

— Не мисля, че съм го виждала в Централата. Иначе щях да го запомня. Изглеждаше представителен.

— Може би случаен посетител в бара, забелязал симпатично момиче?

— Може би — несигурно отвърна тя, търсейки мислено други възможности.

Ласкър се взря в нея, сякаш го глождеше въпрос, който не иска да задава гласно.

— Какво има? — настоя тя.

— Кейт, не го приемай превратно, но добре ли се чувстваше напоследък?

Тя се изсмя.

— Почакай! Питаш ме дали не съм била потисната?

— Да.

Тя се позамисли.

— Мислиш, че съм се опитала да се самоубия?

Зададе въпроса толкова напористо, че Ласкър не се сдържа и отговори:

— Не, не мисля.

— За разлика от другите?

— Заместник помощник-директор едва не умира. Налага се да изясним известни възможности.

— По-точно?

— Отделът за професионална отговорност ще провери случая. Рутинно, тихомълком.

— Не съм се опитвала да се самоубия.

— Знаеш, че не мога да отменя процедурата. Не бих го направил за другиго, а понеже всички знаят колко високо те ценя, не мога да го направя и за теб — усмихна се той. — Моля те да им съдействаш и да не ги застрелваш. Щом се възстановиш и излезеш от болницата, ще поемеш задълженията си изцяло, докато те си провеждат разследването.

— Това е нелепо.

— Знам. Ако ти дойде в повече, ела да поговорим — потупа я Ласкър по ръката. — Засега оздравявай. Всичко останало ще почака.

Тя се взираше в дланите си, но накрая вдигна очи.

— Май трябва да ти благодаря, вместо да споря.

— Просто се възстановявай, Кейт.

Скоро след като директорът излезе от стаята, при нея влезе агент, когото Кейт разпозна като служител на Отдела за професионална отговорност.

— Здрасти, Кейт. Казвам се Роджър Даниълс. От ОПР. Как се чувстваш?

— Не самоубийствено.

Той се засмя.

— Знам, че ти идва в повече. Искаш ли да поговорим по-късно?

Кейт се изправи и отпи глътка вода от чашата върху масата до нея.

— Не се обиждай, но колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще разкарам ОПР от живота си.

Агентът се изкикоти.

— Е, въглеродният окис не е накърнил чувството ти за хумор.

— Кой казва, че се шегувам? Роджър, сигурна съм, че си много способен агент и навярно дори добър човек, но съм стажувала в ОПР, така че ми спести изкуствените подсладители. Просто ми задай въпросите си, а аз ще се постарая да ти отговоря възможно най-изчерпателно.

— Добре, Кейт. — Той отвори бележника си. — Опита ли се да се самоубиеш?

Гласът му прозвуча забележимо по-недружелюбно.

Аз спрях двигателя и пъхнах лопатката под вратата, за да се спася. Звучи ли ти като опит за самоубийство?

— Не е необичайно самоубийците да се разколебаят. Изгълтват хапчетата и се обаждат в полицията. Отместват пистолета в последния момент и само се раняват. Случва се по-често, отколкото можеш да си представиш.

— Добре, добре. Само че аз си харесвам живота.

— Не го приемай лично, но някои го правят, за да привлекат внимание.

— Как бих могла да го приема лично? — отявлено саркастично попита тя. След малко додаде: — Ако ме познаваше, щеше да си наясно колко малко ме интересува мнението на околните. Защо ще искам да им привличам вниманието?

— Не на околните. На някого — каза той.

— На кого?

Агентът прелисти на друга страница.

— Стив Вейл?

— Откъде научи това?

— Очаквам отговори, Кейт, не забравяй…

— Добре… Какво знаеш за него? И за мен?

— Знаем, че са го уволнили от ФБР преди повече от пет години, а директорът го е назначил да работи по случая „Рубако Пентад“ в Лос Анджелис с теб. Двамата сте започнали да излизате, но наскоро ненадейно сте скъсали.

— Изглежда си запретнал ръкави, докато още съм била в безсъзнание. Добре, ще ти разкажа за Вейл при едно условие — че няма да се свързваш с него.

— Ако ни съдействаш искрено, няма да се наложи.

— Едно от най-трудните неща в живота ми бе да му обясня, че искам да прекратим връзката си. Ако си чел документацията по случая „Пентад“, знаеш, че го е разрешил почти еднолично. Щеше да е невероятен агент, но е неспособен да се съобразява с каквото и да било. Включително с мен. След Лос Анджелис се видяхме три пъти. Първата ни среща беше — мразя тази дума — но е точна: почти съвършена. Последните две бяха ужасни. Затова му казах, че е най-добре да престанем да се виждаме. Преди седмица. И следователно не съм се опитвала да му привличам вниманието.

— Докато го проучвах, пуснах името му през част от доверениците ни в другите агенции. Натъкнах се на нещо в Държавния департамент. Двамата сте поканени на новогодишния прием на ирландския посланик.

— Божичко, не си поплюваш! Но най-добре си свери пак информацията. Ще видиш, че придружителят ми е Иймън Уолш.

— Значи си го сменила?

— Кой ден е днес?

— Сряда.

— Говорих с него в понеделник. Работи за ирландското посолство. Всъщност той ми се обади да ми предаде поканата. Когато му съобщих, че Вейл няма да присъства, ме попита дали бих искала да ми кавалерства. Приех, за да не съм сама. Може би още не е променил списъка официално. Обади му се да провериш.

Даниълс си водеше бележки.

— Значи между вас с Вейл всичко е приключило. Казала си му да не идва за новогодишния прием.

— Не толкова подробно, но мисля, че „повече не трябва да се срещаме“ предава горе-долу същия смисъл.

— Полезна информация. Отпадна една причина да… знаеш какво.

— Да си сложа край на живота.

— Разкажи ми какво си спомняш от нощта, когато ти се случи това — предложи Даниълс.

Тя повтори историята, която бе споделила с директора — как непознатият й купил питие, което не й допаднало, как се прибрала у дома и си легнала. После се събудила и се опитала да излезе от гаража.

— Той е нарекъл напитката „Драмбюи“? — попита Даниълс.

— Да.

— Хмм… — каза Даниълс по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— Какво?

Агентът от Отдела за професионална отговорност започна да си води записки, които според Кейт не засягаха само отговорите й. Докато го наблюдаваше, си спомни своя опит в ОПР, как разследванията там не се отнасяха до инцидента, а до участието на колегите им в него. Служителите на ОПР не разследваха криминалните случаи, а персонала. Щом Даниълс вдигна поглед от бележника да й зададе следващия си въпрос, тя разбра, че той няма да стигне до дъното на инцидента. Само тя бе способна да разкрие какво се е случило.

— Ако мъжът е сложил нещо в питието, навярно е имал други намерения, но щом е видял да отпивам само глътка, се е уплашил и се е измъкнал.

— В кръвта ти нямаше следи от медикаменти, но ако не си пила много, сигурно са се разнесли, преди да те докарат тук.

— Ще се опитате ли да го откриете? — попита тя не за да отвърне на удара, а за да провери докъде е готов да стигне.

— Първо да видим накъде ще ме отведе всичко това…

„Ясно“, каза си тя и се замисли. Нещо в близката среща със смъртта й бе припомнило Вейл. И не можеше да прецени дали е за добро или за лошо. Знаеше, че Вейл никога не се задоволява „да види докъде ще го отведе нещо“. Подсмихна се леко.

— Какво има, Кейт?

— О, нищо. Интересува ли те нещо друго?

— Засега това е достатъчно. — Даниълс стана. — Оздравявай.

Той затвори вратата и след миг усмивката й се стопи. Беше сигурна, че повече няма да срещне Вейл.