Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стив Вейл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Agent X, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2010)
Корекция и форматиране
asayva (2017)

Издание:

Автор: Ноа Бойд

Заглавие: Шпиони за продан

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 02.05.2011

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-129-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8096

История

  1. — Добавяне

24.

Телефонът иззвъня. Бърсоу вдигна слушалката и натисна бутона за конферентна връзка.

— Казвай, Джон! Всички сме тук.

— Моят човек запретна ръкави. Предвиждали са да изпратят Релик в чужбина след два месеца. Не спомена точно къде, но явно е на жизненоважно място. Ще подновят проучването, включително с детектор на лъжата, който е задължителен при критични назначения. Може би затова го притеснява Кейт. Както и да е… ще му устроят засада с полиграфа още утре сутринта. Ще се оправдаят с недостиг на кадри, който налага да извършат теста незабавно. Щом го включат към детектора, ще му пуснат записа с Гулин. Ще му зададат и обичайните въпроси за контакти с чужденци, дали е приемал пари и прочее и ще пробият бронята му.

— Ще присъстваш ли?

— Да. Казах му, че искам да гледам просто от любопитство. Приятелят ми обаче заподозря, че държа да проверя дали наистина вземат спешни мерки. Иначе ще се намесим ние.

— Ще чакаме да ни се обадиш.

Вейл остави слушалката.

— Да се надяваме, че ще се пречупи.

— В противен случай? — попита Кейт.

— Ще те предам на властите срещу скромно възнаграждение.

— Тогава днес ще ме заведеш на вечеря. Знаеш какво се полага на обречените — вкусна храна, задушевен разговор и прочее…

— Има няколко прилични ресторанта наоколо — обади се Бърсоу. И двамата го изгледаха, сякаш бяха забравили, че е там. — Не, не, няма да се натрапвам.

— Ела, Люк, моля те — каза Вейл с престорена неискреност.

Бърсоу се засмя.

— Заслужаваш да приема. Но предпочитам да обърквам конците на собствения си живот. — Той стана и си надяна палтото. — Ще се върна рано сутринта, освен ако не открия вратата запечатана от съдебния пристав.

 

 

Въпреки хапещия студ Кейт и Вейл крачеха пеша в закрилническия здрач по Ем Стрийт. Кейт го държеше под ръка и се притискаше силно към него при всеки остър повей на вятъра.

— Не е ли твърде мразовито за разходка? — попита той.

— След три дни в килията ми се струва приятно.

Подраняваха за резервацията и свиха в тухлен безистен, приютил няколко магазинчета и художествени галерии. Спряха да разгледат витрините.

— Харесва ли ти нещо? — попита нехайно тя.

Носеше тъмносиньото палто от камилска вълна на сестрата на Люк. Нещо в цвета придаваше блясък на косата и кожата й. Дългите й тъмни мигли контрастираха съвършено със сините й очи. Той отстъпи половин крачка назад и я огледа.

— Като се замисля… да, харесва ми.

Не отлепи очи от нея, докато тя не го сръга с хълбок в знак на шеговито възмущение.

— Имам предвид изложеното от другата страна на витрината.

Зад стъклото бяха подредени няколко скулптури — метални, бронзови и глинени. Имаше и една възедра восъчна фигура, полегнала настрани в сгърчена поза. Няколко несиметрични керамични кутии привлякоха вниманието му. Те се накланяха под различни ъгли и макар с почти еднаква форма, бяха с различни размери. Вейл ги огледа една по една.

— Тези хора са истински творци.

— Не разбирам. Защо харесваш техните скулптури, а своите — не? Знам, че съм виждала само две, но не бяха по-лоши от тези тук.

Той махна замислено с ръка към витрината.

— Не става дума за техническо майсторство. За да създадеш нещо такова, трябва инстинкт, инстинкт, който и те самите не разбират. Те са истински творци, защото изпитват необходимост да покажат пред света творенията си. Притежават вяра в себе си да кажат: „Това е моето изкуство и ако не ви харесва, все ми е едно. Аз все пак ви го показвам. Предпочитам дори да не го купите. Това ме отличава от хора като вас“.

— Хора като вас? Имаш предвид себе си?

— Точно така. Хора като мен, защото аз не съм способен да изложа творбите си на показ.

— Защото може да не ги харесат?

— Винаги внимавам да не предоставям възможност на хората да ме тълкуват. Затова избягах след онзи банков обир и затова никой, освен теб не е виждал скулптурите ми.

— Значи не става дума само за изкуството ти. Не искаш да излагаш на показ нито една частица от живота си?

— Да, това е личният ми избор.

— Защо създаваш скулптури, щом не искаш никой да ги вижда?

— Искам да шлифовам това умение.

— И как ще разбереш кога си успял?

— Ще разбера някак си, предполагам.

Кейт се взря отново във витрината, внимателно претегляйки следващите си думи.

— Сега знам защо ти харесва да си зидар.

— Заинтригуван съм.

— Тухлените стени са еднакви. Стига да са равни и прави, всички си приличат като две капки вода. Никакво въображение, никаква индивидуалност и — очевидно най-същественото — никаква критика.

Вейл огледа още веднъж творбите зад витрината, сякаш не усещаше ледения вятър. Кейт се сгуши до него. Изражението му й подсказа, че е събудила нещо дълбоко погребано. Подготви се за поредния спор.

— На четиринайсетия ми рожден ден татко обяви, че ще ме учи да зидам. През летата и почивните дни му бях помагал и преди, сигурно откакто навърших десет-единайсет. Въодушевих се, естествено, че най-сетне ще науча занаята. Наблюдавах го от години и завиждах на сръчността му. Като всяко момче, независимо какъв е баща му. Този ден строяхме комин и той ми позволи да издигна последния един метър. Когато приключих, ми се стори доста добре като за пръв опит. Той ме изпрати долу да разчиствам. След петнайсет минути слезе при мен. Не обели нито дума. На другия ден се изненадах, че се връщаме на същото място. Той вдигна стълбата и ми каза да се кача на покрива. Послушах го и открих, че цялата горна част на комина, която бяха построил, е съборена, а тухлите се валят наоколо. Каза ми, че съм работил мърляво и само така ще се науча. После ме накара да сляза долу да забъркам хоросана, да го кача и да гледам как ще го построи наново.

— Ужасно! Но поне се научи, нали?

В смеха на Вейл прозвуча едва доловим гняв — не срещу нея, а заради спомена.

— Не ставаше дума за чирашки тормоз или за погрешни възпитателни методи. Той ми отмъщаваше.

— За какво?

— Кой знае? Заради принудата да ме отглежда сам. Не знам. Сякаш целият му живот беше съсредоточен около отмъщението. Такъв човек беше.

— Изминало е много време оттогава.

Вейл се засмя отново и този път гласът му прозвуча остро, предупреждавайки я, че проявява наивност.

— Ако се беше случило веднъж, сигурно щеше да се получи история, над която да се посмеем, докато вечеряме в Деня на благодарността, но всеки път, щом построях нещо, татко ме пращаше да разчиствам, а той оставаше. Чак до следващото утро се питах дали го е разбил или не. Понякога не успявах да заспя, чудех се дали съм оправдал очакванията на татко. За четиринайсетгодишен това е изключително важно, особено ако си няма другиго. Цяло лято се повтаряше същото. Отбиехме ли се някъде за обяд и той започнеше да пие, на другия ден винаги сварвах труда си превърнат в отломки.

Сега Кейт разбра защо Вейл влага толкова упорство в работата и защо тя засенчва всичко останало. Спомни си как преди шест месеца на онзи чикагски покрив го бе помолила за съдействие по случая „Пентад“ и как след това той се залови със задачата почти яростно. Тогава го отдаде на собствените си думи, но сега се запита дали не е досегнала съкровените кътчета на душата му в момент, когато се опитва да овладее демоните, завещани от баща му — невъзможно начинание, когато някой друг е способен да забележи и най-малкия недостатък. Сигурно затова Вейл никога не спираше да работи по случаите дори след като бяха разрешени.

— Мислил ли си да се видиш с него и да му покажеш колко си постигнал?

— Постигнал? Аз съм зидар!

— Всъщност ти избираш да си зидар. Навярно се инатиш, защото само така можеш покажеш на баща си колко е сгрешил. Трябва да говориш с него и да му разкажеш какво си учил, как работиш за ФБР…

— Не мога.

— Защо?

— Просто не мога.

— Защо?

— Добре де, не искам.

— Той ти е баща. Не бива да загърбваш целия си живот заради едно лято.

— Права си, че е само едно лято. Когато навърших петнайсет, вече зидах не по-зле от него. И — по-важното — много по-бързо, което означаваше повече пари. Не че ги виждах. Но щом станах на шестнайсет, той откри нов начин да ме „възпитава“. Цяло лято строихме болница — огромна работа. Участваха много работници — бояджии, шпакловчици, дърводелци, какви ли не. Аз изглеждах едър за възрастта си и татко започна да ми урежда боеве. В петък ме караше да се бия с мъжете за седмичната им надница. Първия път изгубих. Счупиха ми три ребра. Но той ме успокои. Каза ми, че няма страшно, следващия път ще се погрижи да ми намери по-лесен съперник. Сигурно затова никога не очаквам с нетърпение дните за заплата. Когато навърших шестнайсет, отказах да се бия. Следващите две години бяха, меко казано, бурни.

— Кога си го виждал за последно?

— На осемнайсетия си рожден ден. Събудих се сутринта и си събрах багажа. Той закусваше. Спрях и го погледнах. Надявах се, предполагам, да покаже разкаяние, дори да се опита да ме спре, но по лицето му се четеше по-скоро облекчение.

Тя го дръпна за ръката да вървят. Той погледна за последно витрината. След няколко пресечки мълчание Кейт попита:

— Наистина ли съм единствената, виждала скулптурите ти?

— Макар да ти казах, че не искам да ги гледаш. Да.

— Значи се радвам, че не изпълнявам заповеди. Онази… моята…

— Унищожих я.

— Какво?

— Няколко нощи след като си тръгна, седнах пред нея и започнах да пия. Най-после се напих достатъчно да видя истината и я раздробих на парчета.

— Каква истина? Изглеждаше досущ като мен.

Той спря и се обърна към нея. Обгърна с длан лицето й.

— Едно от нещата, които харесвам най-много у теб, е, че не съзнаваш красотата си. Аз я разбирам по-добре от теб и същевременно изобщо не я разбирам. Нещо ме подтикваше да те извая, за да осмисля какво точно у теб не ми дава мира. Когато унищожих скулптурата, унищожих страстта си да постигам съвършенство. Ти си права — зидар съм, за да не позволявам никому да ме съди. Но това, че унищожих тази скулптура, е най-здравословната постъпка в живота ми.

По страните на Кейт се стекоха сълзи. Тя зарови лице в гърдите му.

— Що за човек си ти?

— Не чу ли? За добро или за зло, аз съм зидар. — Вейл извади кърпичка и й я подаде. — Ако това е някаква утеха, оттогава пазя всичките си скулптури. Мисля, че започвам да ги харесвам.

Кейт му върна кърпичката и го улови отново за ръка.

— А ще ги видя ли аз!

— Ще се наложи да дойдеш в Чикаго.

— Ох…

— Да, Кейт, галерията изисква входна такса.

Тръгнаха отново.

— Гладна съм.

— В библейския смисъл, надявам се.

— Не, Вейл, имам предвид морска храна. Колкото можеш да си позволиш.

— Е, не си ли малко претенциозна за бегълка?

— Ако бях претенциозна, нямаше да излизам със зидар, преструващ се на агент на ФБР, преструващ се на скулптор.

— Доколкото си спомням, всички във ФБР се преструват на агенти.

— Проблемът е, че вече престанаха.

 

 

Кейт пъхна ключа в ключалката и се обърна с лице към него, притискайки гръб към вратата.

— Много приятно прекарах, Стив — каза тя с насмешлив тон, внушаващ „това е първата и последната ни среща“.

По време на вечерята тя бе сравнително мълчалива. Закачките му обикновено я поощряваха да бърбори игриво, но сега изглеждаше разсеяна, вглъбена в собствените си мисли. Той подхвърли няколко остроумия, които иначе щяха да я предизвикат да го скастри, но този път тя сякаш не ги чу. Вейл си го обясни с ареста и повдигнатите й обвинения. Знаеше, че тя е достатъчно опитна и разбира колко спорни са настоящите „доказателства“ за истински процес срещу нея и следователно свободата не е далеч. Ала несигурното положение и зависимостта от Вейл навярно най-сетне й осветляваха причините за презрението му към Бюрото. Организацията, на която бе посветила толкова усилия, не желаеше да рискува да й помогне.

Сега обаче сякаш се опитваше да му покаже, че е стигнала до някакво решение. Или поне той се надяваше да е така.

— Искам да те видя пак — каза Вейл.

— Истината, Стив, е, че през последните дни общувах само с жени. Ако схващаш накъде бия.

— Ако целта е да ме отблъснеш, трябва да измислиш друг похват.

— Ще се изразя по-ясно — не, не бива да се виждаме пак.

— Не ми ли се полага поне ръкостискане за „лека нощ“?

— Спести си напразните очаквания.

— Хайде, Катрин. Няма ли да ме поканиш на чаша кафе?

— Не знам, съквартирантът ми си пада малко психопат — прошепна тя. — Работи в строителството.

Вейл облегна ръце на вратата от двете й страни.

— Да не би да се мъти нещо между вас?

Той се приведе и опря буза до нейната.

Тя отърка лице в топлия му врат.

— Сложно е.

— Звучи като „да“. Тук ли е той?

— Много близо.

Целуна я нежно по устата.

— Колко близо?

— Много, много близо.

— Да рискуваме все пак.

— Е, заведе ме в скъп ресторант…

— Няма да остана повече от четири-пет часа.

— Обещаваш ли?

— Определено не по-късно от пролетта.

Тя се обърна и отвори вратата.

— Само чаша кафе, нали?

Влязоха и припряно си съблякоха палтата. Тя се хвърли в прегръдките му и го целуна почти яростно.

— Незнайно защо, ми се приядоха и бойскаутски бисквитки.

Вейл свали ципа на роклята й, а тя пристъпи към него и му разкопча ризата.

— Сигурна ли си, че ръкостискането е изключено?

Тя дръпна края на колана му.

— Абсолютно.