Ноа Бойд
Шпиони за продан (7)

6.

Наближаваше единайсет преди полунощ, когато Вейл се преоблече и с Кейт пристигнаха в щабквартирата на ФБР. В лабораторията ги посрещна Нейт Вилхелм, който се представи като служител в Химическия отдел. Вейл извади увития в найлоновата торбичка хартиен плик и му я подаде.

— Мислим, че вътре има диск, покрит с прахообразно вещество, което се възпламенява при досег с вода. Предполагаме, че е калий, а целта — да се унищожи дискът — обясни Кейт. — Пликът също изглежда водоразтворим.

Вилхелм си надяна чифт дебели латексови ръкавици.

— Искате ли да запазим пакета за пръстови отпечатъци и за изследване на почерка?

Вейл погледна Кейт. Тя отговори:

— Да опитаме за всеки случай.

Лаборантът си сложи предпазни очила и маска. После сряза с нож ръба на плика. Внимателно — да не разсипе праха — извади диска с пинсети с омекотени щипци. Отнесе плика до друг работен плот и изтръска праха. После сипа малко в лабораторна епруветка. С помощта на пипетка капна вода в епруветката. Прахът заклокочи яростно.

— Прилича на калий и реагира на вода като калий.

Вилхелм си свали ръкавиците и надяна нови. Взе отново диска, почисти го с голяма четка за пръстови отпечатъци и го вдигна към светлината.

— Няма следи.

Извади стерилно парче плат от специална кутия и избърса диска от двете страни. Повтори процедурата с още две стерилни кърпи и си свали маската, очилата и ръкавиците.

— Мисля, че е готово.

Вейл го улови за ръба и докосна с върха на пръста си опаката страна, за да провери дали ще реагира на влагата от кожата му. Реакция не последва. Помоли Вилхелм за найлонов плик, пъхна диска и го прибра в страничния джоб на сакото си.

— Нейт, не искаме това да се появява в никакви документи. Ще те затрудним ли? — попита Кейт.

— Малко спестена писарска работа няма как да ме затрудни, Кейт.

— Благодаря.

Кейт и Вейл тръгнаха към асансьора.

— Ще чакаме ли до утре да видим какво има на диска? — попита Вейл.

— Все едно ще се стърпиш!

Той се засмя.

— Просто проверявах колко си изморена.

Вратата на асансьора се отвори и единственият пътник — чернокож мъж — възкликна:

— Стив Вейл?

Беше Люк Бърсоу, агент, с когото Вейл бе работил в Детройт преди повече от пет години.

— Люк! Какво правиш тук? — протегна му ръка той.

— Най-сетне дочаках момента да ме прехвърлят в „служба по избор“. Сега съм във Вашингтонския полеви офис. Занимавам се с криминални случаи. Ти пак ли работиш за Бюрото?

Вейл погледна към Кейт.

— Съжалявам. Това е Кейт Банън. Тя…

— Помня Кейт от Детройт, разбира се. А сега е заместник помощник-директор. Препращат ни почти всички новини в офиса. Привет, Кейт — протегна ръка той.

Здрависаха се. Кейт го помнеше, защото той беше единственият агент, работил с Вейл в Детройт обикновено когато предстоеше труден арест. Още не беше забравила как рано една сутрин Вейл и Бърсоу влетяха в управлението, повели четирима банкови обирджии с белезници. Единият — търсен и за убийство — беше в челната десетка на издирваните лица в Мичигън. Случи се скоро след пристигането й в Детройт и най-много я удиви фактът, че сякаш никой не намира случилото се за необичайно, поне щом Вейл е замесен.

Бърсоу беше учил в Пен^[1] като стипендиант в университетския отбор по класическа борба и бе специализирал философия. Сега изглеждаше малко понапълнял, но все още се движеше с атлетична пъргавина.

— И аз те помня, Люк. Какво води агент от вашингтонския офис тук по това време на денонощието?

— Нямаше други кандидати, та поех нощните дежурства по празниците. Знаеш… заради допълнителното заплащане. На път за вкъщи реших да оставя няколко улики в лабораторията. — Бърсоу се обърна към Вейл. — Не съм забравил, Стив, колко те бива да отклоняваш въпроси. Какво правиш ти тук?

— Всъщност пак работя за Бюрото, нещо като независим контрагент. Сътруднича на Кейт.

Бърсоу го изгледа изпитателно, давайки му да разбере, че в историята му съзира пробойни, които по-късно ще уточнят.

— Светът е малък. Къде си отседнал?

— На Шестнайсета улица.

— Ще ти остане ли време да се видим? Да се понадлъгваме на чаша бира?

— Разбира се. Ще ти се обадя.

— Всъщност имам проблем и ти си най-подходящият човек, с когото да го споделя.

— Какъв проблем?

— Жена от Централата, аналитик в разузнавателния отдел, изчезнала преди няколко месеца. Заех се със случая. Засега съм в задънена улица.

Вейл извади диска от джоба си и го подаде на Кейт.

— Какво ще кажеш да го отложим до сутринта? — попита я.

— Разбира се. Освен това съм изморена до смърт.

— Ще запретнем ръкави още призори.

— Естествено. — Асансьорът спря на първия етаж и вратата се отвори. Двамата мъже излязоха. — Радвам се, че те видях, Люк.

— И аз, Кейт.

Щом се запътиха към изхода, Бърсоу попита:

— Имаш ли представа колко ще останеш тук?

— Честно казано, вече ми се струва, че е изминала цяла вечност, откакто слязох от самолета.

 

 

Вейл и Бърсоу откриха бар недалеч от сградата на Вашингтонския полеви офис. Нямаше много клиенти и те седнаха върху високите табуретки в дъното на залата. Барманът им донесе по една бира и Бърсоу полюбопитства:

— Какво те доведе пак в Бюрото след всичко, което ти причиниха?

— Знаеш, че си сред малцината, на които се доверявам.

— Не помня да си се доверявал някому. Звучи ми, сякаш се каниш да ме осведомиш, че не можеш да ми кажеш.

— Ако знаеше за какво става дума, щеше да ми благодариш, че не те замесвам, особено след като започнат да привикват този-онзи пред детектора на лъжата.

— Толкова ли е сериозно?

— Не бих ти го спестил, ако не беше.

Бърсоу кимна и отпи глътка бира.

— Прав си, не искам да знам. Но как въвлякоха теб?

— Преди шест месеца изпълнявах задача за директора. В Лос Анджелис.

— Случаят „Пентад“, нали?

— Заслугата е по-скоро на Кейт. Аз просто търсех малко разнообразие.

— От дочутото разбирам, че си успял да се разнообразиш. И още как! — Бърсоу го погледна как ще реагира, но Вейл само сви рамене. — Дискретността ти е втора природа — засмя се цинично агентът. — Но ти и Кейт, а? Сигурно това е главната причина да се върнеш.

Вейл изсумтя.

— Беше, но явно не сме родени един за друг.

— Нали знаеш какво е казал Ницше: „Жената е втората Божия грешка“.

— Това стрела по мен ли е или по Кейт?

— Философията не търси отговори, а размисъл — поучително отвърна Бърсоу.

— Великолепно! Сякаш не се нагледах на сюрреализъм, откакто пристигнах! Сега слушам чернокож да цитира любимия философ на Хитлер.

— Независимо дали си ударил на камък или не, Кейт все още изглежда прекрасно — констатира Бърсоу.

— Така е — съгласи се Вейл. — Но стига сме обсъждали моя неуместен целибат. Разкажи ми за изчезналата служителка.

— Казва се Сандра Бостън. Аналитик в разузнавателния отдел. Работела в Централата. Не я познавам. Изчезнала около три месеца преди да ме преместят тук. Имам братовчедка, казва се Идън. Симпатично момиче, но се омъжи за неудачник. Всъщност „пияница“ е най-точното определение. Имат две деца, но той харчи всичко по запои и я оставя без пукнат грош. Както и да е. Запознала се със Сандра в църквата и се сприятелили. Братовчедка ми може и да допуска грешки в личния си живот, но не обича да се оплаква. Когато съпругът й си плюе на петите, тя го преглъща и не казва никому. Защото се срамува, предполагам. Каза ми, че Сандра някак си винаги разбирала кога е в затруднение и се появявала без предизвестие у тях с пълни с продукти торби. Помагала й цяла година. Когато се върнах тук, Идън ме дръпна настрани по време на едно семейно събиране и ме помоли да открия какво се е случило с нея. Мислеше, че са прехвърлили Сандра в някакъв секретен отдел или нещо такова. Проверих базите с данни и видях, че разследваме изчезването й, а случаят е поверен на моя отдел. Бях във Вашингтон от две седмици, не знаех нищо за случая, нито пък що за птица е отговорникът ми. Отидох и го попитах. — Бърсоу поклати глава и отпи голяма глътка бира. — Стив, този човек е олицетворение на всичко сбъркано в новото Бюро. Отраснал е в Бевърли Хилс — точно така, братко, 90210^[2] — и е изтъкан от превземки. Нарича лошите момчета „главорези“ и „гангстери“. Попитах го за Сандра, той ми описа накратко случая и заяви, че е в задънена улица. После наклони глава на една страна и каза: „Знаеш ли… тя също е афроамериканка. Нищо чудно да успееш, понеже хората ще си развържат езиците пред теб“. А ти не харесваше ръководството, когато работеше тук! После ми възложи случая като герой от сапунена опера, озарен от прозрение свише.

— Да разбирам ли, че си ударил на камък при афроамериканците?

Бърсоу се ухили.

— Не започвай! Прегледах документите и открих, че след първите трийсет дни почти не са работили. И реших да запретна ръкави.

— Не искам да омаловажавам алтруизма ти, но как изглежда дамата?

— Прав си, не изглежда зле. В което няма нищо лошо. Но е помагала на братовчедка ми и явно е добър човек. Заслужава някой наистина да я потърси.

— Изчезва служител на Бюрото и никой не се престарава?

— Отначало са се разтичали, но когато открили, че е много задлъжняла… е, както винаги повтаряш, предпочели са версията, която изисква най-малко усилия. Решили, че просто е заминала в неизвестна посока, променила си е името или се е омъжила, или и двете, за да обърне нова страница.

— Уточни „много задлъжняла“?

— Почти петдесет хиляди долара само от кредитните карти.

— Значи е била почитателка на социалните табута?

— Ти не харчиш много, нали, Стив? Не го пишеше в досието, но ми се струва, че са си помислили същото — отвърна Бърсоу. — Не е вземала наркотици. Наскоро преминала цялостен профилактичен преглед и са я изследвали. Проверили са и телефонните й разговори и извлеченията от кредитните й карти. Очевидно не си е падала и по хазарта. Но е харесвала удобствата. Наскоро си купила къща и хубава кола. Доколкото разбрах, винаги се обличала твърде добре за държавен служител. С такава склонност петдесет хиляди долара не са кой знае какво разхищение.

— Значи се опитват да потулят случая, а ти ще ги принудиш да си платят, излагайки на показ посредствеността им?

— Де да можех! Но не смятам, че някой ще ми обърне внимание.

— Не си се променил много, Люк.

Бърсоу се подсмихна.

— Не се налага да ти обяснявам колко е приятно да натриеш носа на началството. Добрата новина е, че не ме притискат да разреша бързо случая. Лошата новина е, че нещо не е наред, но не мога да разбера какво.

— В какъв смисъл не е наред?

— Добре де, да предположим, че е заминала, за да се измъкне от кредиторите. Претърсили къщата й и заключили, че е оставила всичко, абсолютно всичко. Имала сравнително нов лаптоп. Бил там. Чисто нови обувки за седемстотин долара. И най-необяснимото според мен — дизайнерските й куфари също били непокътнати. Етикетите висяли върху тях.

— Попита ли местната полиция за жени, изчезнали при подобни обстоятелства?

— Нещо като сериен престъпник? Да, обмислих варианта, но знаеш каква шумотевица може да се вдигне. Все пак опипвам почвата.

— Кога за последно провери кредитните й карти? — поинтересува се Вейл.

— Проверявам ги веднъж седмично. Никакво движение. — Бърсоу отпи отново от бирата. — Иска ми се да прегледаш материалите.

— Мислиш ли, че ще ми хрумне нещо? Все пак не съм възпитаник на Бръшляновата лига.

— Не знам, възможно е да греша. Може би съм се заинатил да покажа на света какъв умник съм или по-скоро какъв идиот е отговорникът ми. Не знам… Винаги те е бивало да разкриваш невидими за останалите подробности. Защо не прочетеш документите? Да видиш дали не пропускам нещо.

— По цял ден съм затрупан с работа.

Агентът му се усмихна широко.

— Ами нощем?

— На мое място само непоправим кретен би казал „Да“.

Бърсоу пресуши бирата си.

— Тогава да отидем да ти покажа папката.

 

 

Малко след девет на другата сутрин Кейт влезе в бившата наблюдателница. Учуди се, когато чу душа. Очевидно Вейл се беше успал. Свари кана кафе и си наля чаша. Отиде в работната стая и заразглежда информацията, която бе окачил по стената. След няколко минути той се появи от кухнята и вдигна чашата си:

— Благодаря.

— С Люк прекалихте със спомените и с бирата снощи?

— Всъщност бяхме във Вашингтонския полеви офис до четири сутринта. Преглеждахме фактите по случая с изчезналата аналитичка.

— Мислех, че тази работа не ти е по вкуса.

— Напротив. Не харесвам хората, които я възпрепятстват.

— Това звучи по-скоро като обяснение, отколкото като оправдание, Вейл.

— Люк ми е помагал нееднократно в Детройт — и то в критични моменти — но никога не ме е молил за услуга. До тази нощ.

— Съжалявам. Просто сметнах, че си достатъчно зает.

— Точно в такива моменти проличава кой ти е истински приятел.

— Успя ли да му помогнеш?

— Предложих му това-онова. Не съм убеден, че го изненадах. Не бих искал Люк да е по петите ми — отвърна Вейл. — Готова ли си да видим диска? Или не се сдържа да надникнеш снощи, Кейти?

— Не съм го гледала. — Тя извади диска от куфарчето си. — Но се учудих, че ми го даде.

— Не е проява на доверие, а на недоверие към мен самия, ако го бях задържал.

Тя се засмя цинично.

— О, каква честност! Най-новата ти тактика да ме заблудиш?

— Реших да те разколебая, разкривайки истината. Очевидно и така няма да сполуча.

Тя пъхна диска в гнездото и го пусна. На монитора се появи стаята за срещи в защитената къща в Дентън. След няколко секунди звездичките от статичното електричество изчезнаха и те видяха как някой поднася лист хартия пред камерата. Върху него на ръка бяха изписани датата, часът и името „Чарлс Денис Полък“.

— Елиминирахме съмненията кой е звездата във филма.

След още няколко секунди пращене на екрана се появиха двама мъже, седнали в стаята. Полък, когото разпознаха от снимката в досието му в Бюрото, гледаше несъзнателно право към обектива. Отвори куфарчето, оставено на пода до него, и подаде купчина листове на другия мъж. На свой ред мъжът, който внимаваше да не се обръща към камерата, подаде на Полък три пачки с банкноти и на английски с тежък чуждестранен акцент по-скоро му нареди, отколкото го помоли да преброи парите. Полък се подчини, а мъжът обърна предоставените му документи към камерата и ги запрелиства бавно. Някои носеха надпис „Поверително“. После Полък пъхна парите в куфарчето си. Обсъдиха накратко какви други материали би могъл да донесе и екранът отново се замъгли. Вейл превъртя диска на бързи обороти до края. Това беше всичко.

— Няма ли повече? Ами златната връв или както там я нарече?

— Златната нишка — отвърна Вейл. — Не знам.

— Може би Калкулус е написал „Ариадна“ върху плика, за да ни затрудни и обърка и да му платим повече.

— Възможно е. Шпионите обичат интелектуалните игри. Навярно Полък някак си знае кой е следващият. Има само един начин да разберем.

— Искаш да го арестуваме?

— Изглежда логично, след като вече притежаваме неоспорими доказателства, че е шпионин.

— Значи трябва да уведомя Бил Лангстън.

— Хайде, Кейт. Знаеш колко ще ни е трудно да открием следващото име и без да минаваме през системата.

— Дори ти не можеш да арестуваш някого за шпионаж без разрешение. Няма как да заобиколим системата. Разкритието, че Полък е шпионин, ни връща към света на правилата и — Боже опази — на закона.

Такива моменти припомняха на Вейл колко правилно е избрал живот, който не го принуждава да отговаря пред никого. И понеже Кейт му бе показала ясно да не се надява на връзка с нея — при равни други условия — той беше готов да тръгне сам и да разреши случая с мъжа, извършил предателство. Ала единствената причина, поради която прие задачата — или поне решаващата — бе да помогне на Кейт да възстанови репутацията си.

— Искаш ли само да разпитаме Полък? Ако откаже да съдейства, ще се обадя лично на Лангстън за официална заповед за арест. Но първо настоявам за шанс да открием дали притежава ключ към следващото име, преди да изчезне в бюрократичния лабиринт, който ще зачеркне окончателно случая. Калкулус го няма и Полък е единствената ни възможност.

— Какво смяташ да правиш, ако реши да ни съдейства? Да го оставиш на свобода?

— Ако е сговорчив, ще го помолим да го откараме с колата при Лангстън. Така помощник-директорът ще пожъне аплодисментите. Ще остане доволен, а ние ще разполагаме със следващата следа.

— Значи и в двата случая Лангстън ще бъде уведомен до края на деня?

— Непременно, ако искаш.

— Мразя изречения, в които вмъкваш „ако“. — Кейт огледа бързо лицето му за издайнически белези за измама. Както винаги, нямаше такива. Или поне тя не ги забелязваше. — Добре, но няма аз да шофирам. Така ще мога да те зарежа при първия признак за надвиснали неприятности.

— Не подминахме ли отдавна аварийния изход! — усмихна се Вейл.