Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the wake of the Bagger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Джак Харт

Заглавие: След багера

Преводач: Вергил Немчев

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: „Алтера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: Ирландска

Печатница: СД „Симолини-94“

Редактор: Ангел Игов

Художник: Капка Кънева

Коректор: Лора Султанова

ISBN: 978-954-9757-51-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4233

История

  1. — Добавяне

8

Джим Шанът беше готов да ни даде под аренда колкото земя пожелаем. Стопанството му беше оставено на угар и тъй като щяхме да му плащаме с продукция, татко прецени, че няма да е прекалено, ако вземем два декара.

Един от местните фермери, който имаше трактор, се изсмя, когато татко поиска да ни изоре нивата.

— Нивата на Шана? Докато я изора, ще счупя поне пет плуга. Само коренища е. Страшна работа. Навремето трябва да е било джунгла. Единственият ти шанс е да хванеш някой, който не знае каква е тази нива.

След като се обърна към неколцина трактористи, татко най-сетне успя да хване един. Той или не беше чул какво се говореше за нивата, или беше толкова отчаян, че прие дори такава поръчка. Но работата, която свърши, представляваше жалка картина. Той едва разора повърхността на почвата. Нивата имаше съвсем бегла прилика с обичайната равномерна оран.

— Какво ще правим с нея? — попитах татко, докато съзерцавахме плачевния резултат.

— Ще я копаем като едно време — отвърна той унило.

— Как?

— На трапове. Както се прави на склон или на скалисто място там, на запад. Мислех, че сме се отървали, но ей го пак.

Той взе лопатата и започна да копае трап през нивата, изхвърляйки изкопаната пръст отляво и отдясно. Когато изкопа донякъде, спря и се върна обратно, започвайки нов трап, на около метър от първия. След това отиде до живия плет, избра една здрава ясенова фиданка и я откърши. После окастри всички листа и клони с изключение на един в основата, който отчупи така, че от стъблото останаха да стърчат десетина сантиметра. Изправи я. Приличаше на малка кокила, но аз знаех, че татко не би направил нищо без практическо приложение.

— Използва се по този начин — каза татко, връщайки се на трапа, който беше оформил в бедната почва. Сложи крак на късия остатък от клона, натисна пръчката и я заби в земята, след което я размърда насам-натам и я извади.

— Готово — каза той, — идеалният размер за семе — и пусна в дупката половинка от картоф, за да ми покаже. — Фасулска работа, а?

Грабнах пръчката и ентусиазирано се захванах с трапа, като го надупчих с пръчката — по три ями в един ред, както ми каза татко. След това пуснах във всяка дупка по едно парче картоф с малка пъпка, а татко вървеше след мен и покриваше дупките обратно с изкопаната от трапа пръст.

Ето значи как обработваха планинските склонове по нашия край. Изправих гръб и неволно отправих поглед на северозапад, където последната дневна светлина сияеше зад връх Шлийв Бон. Макар не много по-голям от хълм, наричаха го „белият връх“ сякаш беше покрит с вечен сняг като Еверест. Той постоянно привличаше погледа ми, а угасващата светлина зад него ме очароваше, тя сякаш грееше над далечната Тирера, докато тъмнината най-сетне я погълнеше.

— Като им сложим отгоре малко торчица, тези юнаци направо ще заизвират от земята — каза татко, като тупаше трапа с плоското на лопатата, сякаш за да възбуди у картофите всичката им налична воля за растеж.

— Откъде ще вземем тор? Тук няма море, за да вадим водорасли?

— Не, няма да газим в морето до под мишниците, за да вадим водорасли. Това ти е спестено, млади момко. От него избягахме на цели сто мили. Не го забравяй.

— По-лошо ли беше от това, което правят мъжете на багера?

— На тях им се плаща да работят на торфището. Всеки четвъртък си взимат чековете. По-добре е, отколкото да вадиш водорасли и да се надяваш да изсъхнат, а после да се надяваш, че ще ти платят нещо за тях.

— И все пак.

— Няма все пак. Тук ще има училища и работа. Ако се стараеш в училище, няма да ти се наложи да вадиш водорасли, нито да вървиш след багера. Ще се перчиш наоколо в костюм и вратовръзка и никой копче няма да може да ти каже.

— Не ти ли липсва?

— Какво да ми липсва? Слайго ли? — Той се изправи, също като мен отправи поглед към светлите облаци над Шлийв Бон, и за миг се умълча. — Знаеш ли какво? През лятото ще се реди торфът. От редене се изкарват добри пари и всеки може да поработи. Така че ако се хванем да изкараме малко пари, ще наемем камион и ще се приберем за кратка ваканция преди края на лятото. Какво ще кажеш?

Затаих дъх. До този момент бях живял между надеждата някой ден да си съберем багажа и да се приберем в Слайго и отчаянието от това, че никога повече няма да зърна родния край. Изведнъж се беше появила трета възможност.

— Ще бъде чудесно — с усилие промълвих.

— Знаех си, че ще ти хареса. Ще изтичаш ли сега да попиташ Джим дали има да ни продаде една-две колички тор?

Друг път такава задача щеше да ми причини мъчително неудобство, но сега скочих с увереността на човек, който държи в джоба си ключа за райските двери.

Джим живееше в малка къщурка с покрив от цинкована ламарина. Около нея беше разположено малко стопанство с няколко сайванта за животните и птиците. Вратата беше отворена, а във вътрешността на къщата мъждукаше светлинка. Джим седеше до огнището и палеше лулата си. Когато най-сетне я разпали, взе пробито стоманено капаче и я покри с него, след което се облегна назад, наслаждавайки се на дима и на възможността да поприказва с някого.

— Е, как е нивата? — попита той.

— Горе-долу. Не можеше да се оре, затова няма бразди. Ще сеем на трапове.

— На трапове си е добре — Джим сви рамене сякаш го обвиняваха. — Нали все на трапове сме садили, преди да измислят ралото?

— До, но така ще трябва и да ги вадим на ръка — обясних аз проблема, както бях чул от татко. — Няма да можем да използваме картофовадачка.

— И по-добре, синко. Тези машини съсипват продукцията. Почти половината излизат нарязани. Никога няма да използвам машина. А като ги вадите на ръка, всички картофи ще се запазят.

— Аха — казах аз, съзнавайки колко работа означаваше това за татко, а и за мен.

— Между другото не казвайте на нея за нашата договорка с арендата. Не обичам всеки да ми знае работите, сещаш ли се?

— На нея ли?

— На жената. Сега я няма, но като те срещне някъде, ще те разпита. Не й казвай нищо, чу ли?

— Добре.

Джим замълча, успокоен, и отново запафка от лулата със стоманеното капаче.

— Вярно ли е, че измисляш песни и стихотворения, Джим?

— Вярно е.

— Дай ми да прочета. Имаш ли ги записани?

— Не ги записвам. Държа ги в главата си и ги казвам на глас.

Татко ни беше разказал една история за Шана и някакъв кръчмар, който се усъмнил в способността му да съчинява свои неща, заявявайки, че всички песни, които знае, са научени от другиго. Джим приел предизвикателството и накарал кръчмаря да заложи по една халба черна бира за всеки в кръчмата, ако му докаже обратното. Кръчмарят приел и заинтригуваната публика се събрала около двамата. Кръчмарят поискал Шанът да съчини съвсем ново стихотворение. Джим го уверил, че без усилие ще установи оригиналността на съчинението му. След това отишъл до тоалетната. Когато се върнал, изрецитирал поема за неприличното затруднение, в което кръчмарят веднъж изпаднал. Никой повече не поставил под съмнение оригиналността на Джимовите произведения.

— Искаш ли да чуеш нещо? — попита той.

— Да.

Той извади лулата от устата си, прокашля се и плю в огъня, след което изрецитира унищожителна сатира за едно семейство, което постоянно взимало назаем, но никога не връщало. Зашавах неспокойно на стола си. Очевидно с Шана шега не биваше.

— Баща ми пита дали имаш тор за продан. — Реших, че ще е най-добре да свърша работата и да си тръгна, преди да ме възпее в някоя своя поема и да стана за смях на хората.

— Нямам — отвърна Джим. — Но ще ти кажа кой има. Чарли Ратиган. Той живее в близката къща от другата страна на пътя.

Когато му разказах за притеснението на Джим да не би жена му да разбере за сделката, татко се изсмя.

— Опасен човек. Намислил е нещо. Сигурно ще й продаде картофите и зеленчуците на солена цена. Тя върти земеделската работа и държи парите. Веднъж отгледала хубава юница и пратила Джим да я продаде на пазара. Джим я продал и взел добри пари — четирийсет фунта. Когато се прибрал вкъщи, жена му го попитала колко е взел. Познай, рекъл й той. Трябва да са ти дали трийсет и пет фунта, отвърнала тя. Някой сигурно ти е казал, рекъл Джим и бръкнал да й отброи трийсет и пет фунта.

— Няма тор да ни продаде, но каза, че можем да вземем от съседа, човек на име Чарли Ратиган.

— Добре. Ще наминем там веднага, щом довърша този трап.

Къщата на Чарли Ратиган се оказа колиба със сламен покрив, разположена успоредно на пътя. Тя изглеждаше много дълга, защото от двете й страни имаше обори. Прекосихме двора до вратата, която се оказа отворена. Кухнята беше тъмна, осветена от една-единствена гола крушка, която висеше от една греда на тавана.

Чарли си беше у дома и вечеряше. Той изръмжа за поздрав, но не стана да ни посрещне, както биха направили повечето хора. Посочи към празните столове пред огнището. Седнахме и опънахме краката си към горящите торфени въглени, поглъщайки топлината им, сякаш за това бяхме дошли, докато Чарли си довърши вечерята. Изчакахме мълчешком, докато седна при нас.

— Видях, че работите на нивата на Шана. — Фермата му се намираше на възвишение, откъдето сигурно имаше изглед към съседните стопанства.

— Да — отговори татко, изпитвайки също като мен облекчение, че неудобното мълчание свърши.

— Раничко сте почнали, и по-добре. Няма да изкарате лесно реколта от тази нива.

Когато чух това, сърцето ми натежа, сякаш Шанът ни беше измамил със своята хитрост.

— Защо да е трудно? — попита татко.

Чарли замълча за миг, загледан в огъня.

— Това е нова нива. Преди около четирийсет години изсякоха шубрака и отводниха мястото. Но коренищата гният много бавно в блатната почва.

— И по-бедна земя съм работил в моя край — каза татко.

— Дано не ви иска много пари.

— Не, в това отношение е свестен. Иска само няколко чувала картофи.

— Правилно. Вие му правите услуга, като му прекопавате земята. Ще стане хубава земя след едно поколение време. — Чарли пусна тънка усмивка.

— Искаме да купим две каруци тор.

— Две коли тор?

— Да, толкова.

— Ще се намери толкова. Имате ли кола?

— Не.

— Кога я искате?

— Все едно. Може в събота.

— Добре, ако дойдете в събота следобед, ще впрегна коня и ще можете да вземете две коли от ямата в горния край на двора.

Работата беше свършена и отново се настани тишина, докато гледахме отблясъците на огъня над изпружените си крака.

— Видях, че имате доста кокошки — прекъсна най-сетне татко тишината. — Продавате ли яйца?

— Да — каза Чарли. — Колко искате?

— Имате ли като за десет шилинга?

— Може да има.

— Всяка седмица?

— Това са доста яйца.

— И ние сме доста гърла.

— Добре. Ще пазя яйца за десет шилинга всяка седмица и ще ви ги продавам по цена на едро. Все още са кът и са скъпи, но като се затопли времето, кокошките ще снасят повече.

— Хубаво. Ще пращам Роби дотук да ги взима всяка неделя след литургия.

Когато станахме да си вървим, отново бях с натежало сърце. Мисълта, че ще трябва да се разправям с Чарли сам, не ми харесваше. Той почти не ме беше погледнал, докато бяхме в кухнята, а мрачната му затвореност ме изпълваше с притеснение. Все пак евтините яйца са си евтини яйца и аз бях готов да допринеса с каквото мога за всякаква икономия, след като татко беше разкрил пред мен чудната възможност да се върнем в Слайго на почивка.