Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- In the wake of the Bagger, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вергил Немчев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джак Харт
Заглавие: След багера
Преводач: Вергил Немчев
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: „Алтера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: Роман
Националност: Ирландска
Печатница: СД „Симолини-94“
Редактор: Ангел Игов
Художник: Капка Кънева
Коректор: Лора Султанова
ISBN: 978-954-9757-51-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4233
История
- — Добавяне
32
Ваденето на картофи от студената земя беше мъчна работа. Аз обаче нямах намерение да се оплаквам, нито да се самосъжалявам. Правех всичко по силите си да си върна родителското благоразположение. С приближаването на зимата се стъмваше все по-рано и съботата беше единственото време, в което можеше да се свърши нещо.
Двамата с Майк работехме на нивата на Шана от ранни зори. Татко щеше да дойде, когато си свършеше работния полуден. Аз копаех енергично в стремежа си да свърша колкото мога повече до пристигането му. Картофите излизаха трудно, но веднъж извадени, влажната почва се отърсваше от тях лесно и златистите купчини засияваха сред тъмнокафявите трапове.
Работата на Майки беше по-лека — той събираше картофите в кофа и ги носеше в ямата. Въпреки това не спираше да се оплаква. Гърбът го болеше. Беше му досадно. Ръцете му бяха разранени от кофата. Аз обаче не преставах да го подтиквам и да искам още повече старание.
Когато така наречената яма, която всъщност не беше дупка в земята, а купчина над земята, достигна приемлив размер, аз се смилих.
— Ако искаш, иди да нагледаш кравата.
Той ме изгледа с недоверие:
— Може ли?
— Да, но не се бави. Докато се върнеш, ще съм изкопал още сума ти картофи.
— Аз пък ще пренеса картофите до ямата двойно по-бързо, отколкото ти ги копаеш.
— Ще видим.
И той хукна. Кравата беше неговото щастие. Откакто мама вече не я доеше, той съвсем посърна. Дотогава винаги я беше придружавал. Но когато татко започна да върши тази работа, трябваше да я съчетае с други задължения и така Майки си остана у дома.
Тишината, която настъпи след като си тръгна, беше прекрасна, както и усещането да бъда сам насред пустото поле. Облегнах се на лопатата и зареях поглед в небето над Шлийв Бон. Имаше само няколко прокъсани бели облака високо горе, където съвършеното V на ято диви гъски излъчваше пълна липса на интерес към земята под тях. Дали тези диви гъски бяха прелетели и над Слайго със същото безразличие? Нима бяха прелетели над къщурките на Килиндъф, без да се поколебаят и за миг? Как беше възможно? Как бяха устояли на привличащата топла гръд на Лох Иски или на спиращата дъха дивота на планината Окс? Скоро щяха да бъдат на Баликлеър. И ако погледнеха надолу и видеха Хейзъл в задния двор да изхвърля боклука, нямаше ли да трепнат, да извият и да се спуснат от високото небе, за да опитат глътка по-висша красота?
Наблюдавах неотклонния полет на дивите гъски, докато се изгубиха в далечината, устремени на юг и несъмнено към извора на техния собствен екстаз. Тогава си спомних за своя хал и продължих да копая. Каквото и да се случеше, нямаше да се изложа отново. Лесно е да прогониш мечтите с лопата в ръка, докато теглиш съсухрените стъбла и отърсваш пръстта от грудките.
Майки се върна и започна да събира извадените картофи.
— Никога не ходиш да видиш кравата — каза той. — Не обичаш ли кравата?
— Обичам кравата, разбира се. Но и без това доста хора се грижите за нея. А и имам други неща за вършене.
— Защо не дойдеш сега да я погледаш? Много е хубава, докато пасе трева.
— Не знам. Трябва да свършим колкото може повече работа, преди да дойде татко. Той няма да остане доволен, когато разбере, че вместо да работим, сме гледали как кравата пасе.
— Но ние посвършихме доста, нали така? Ако довършим и този трап, можем да си починем, нали?
Хвърлих поглед на трапа и на солидната купчина картофи — плодът на половин ден труд.
— Добре тогава, газ до дупка, докато изкараме този трап, и после ще идем да погледаме как Пръги пасе трева. — И забих лопатата в неотстъпчивата земя на Шана.
Работихме без прекъсване, докато свършихме трапа, след което захвърлихме лопатата и кофата и Майки ме поведе към мястото, където пасеше кравата.
— Как ти се струва? — попита той.
— Знаеш, че не я виждам за първи път.
— Да, но не си я виждал отдавна. Вече й даваме ярма и остатъците от вечерята. Татко казва, че се храни по-добре отпреди. По-добре ли изглежда според теб?
— Да. Определено смятам, че е станала по-тлъста.
Кравата ни гледаше благо, сякаш любопитна да разбере нашата оценка за състоянието й. Беше черно-бяла, фризийска порода, предпочитана заради добрата млекодайност. Тази слава не беше незаслужена, съдейки по големите кофи мляко, които кравата даваше сутрин и вечер. Количеството беше повече от достатъчно за цялото семейство, затова оставяхме част от него да се подкваси за масло, което биехме в буталката. Когато се извадеше маслото, оставаше мътеница, с която правехме хляба.
Майки галеше главата на кравата.
— Не можеш да я доиш, нали?
— Не.
Той знаеше, че не умея да доя, и аз си помислих, че злорадства. Вместо това той каза:
— Ела да ти покажа.
— Само ще похабим млякото.
— Няма да се похаби чак толкова. — Той клекна до вимето на кравата. — Гледай как си държа ръката. Ето — каза той и кимна към особения начин, по който беше свил палеца и показалеца си около бозката, докато другите му пръсти останаха отпуснати. — После стискаш ето така. — И с едно сръчно движение той изстреля струя мляко на земята.
Клекнах до него и го оставих да нагласи пръстите ми около бозката. Но когато натиснах, не излезе нищо, дори и капка.
— Видя ли, не ме бива. Ти си му хванал цаката.
Изправих се. Майки сияеше. Вече имаше нещо, което той умееше, а аз — не, и се зарекох никога да не се науча да доя крава, за да си останат нещата така.
— Хайде да се връщаме — рекох. — Ако татко пристигне, докато ни няма, пак ще ми пишат черна точка.
Върнахме се бързешката през полето при захвърлената лопата и кофата.
— Защо игра на топка в църквата, Роби? — Майки беше доста омекнал към мен, откакто бях в немилост.
Погледнах го изпитателно, за да разбера дали не е чул нещо за предисторията, но изражението му показваше, че слуховете не бяха стигнали от моя клас до неговия.
— Имах си причина. Ще ти кажа някой път, но не сега. Сега не мога да говоря за това.
Той ме зяпаше неразбиращо и аз не желаех да разруша връзката, която съществуваше между нас в този момент.
— Ако започна да мисля за това, ще ме заболят ръцете — казах и стиснах длани под мишниците, като заподскачах по трапа с болезнена гримаса.
Майки вдигна едно картофено стебло и се завтече след мен.
— Дай си ръцете за още десет удара. Много леко се отърва.
Когато изиграхме сцената, се захванахме отново с копаене и събиране на картофи. Казах на Майки:
— Ще спечеля стипендия въпреки него, ще видиш.
— Но нали не си вече в специалния клас?
— Да, но съм допуснат до изпита и ще го взема.
— Тогава каква е ползата от специалния клас, ако и без него можеш да вземеш стипендия?
— Той преподава два предмета допълнително освен петте, които изучаваме в училище. Изпитът е по седем предмета, така че аз ще трябва да изкарам повече точки от пет предмета, отколкото другите — от седем.
— Всички говорят, че те е нарочил.
— Да. Точно това ме амбицира. Ще науча всичко дума по дума, за да не може да ме пипне, и така ще го вбеся още повече.
— Ако сбъркаш, ще те разсипе.
— Знам. Ако си припомням това постоянно и залягам здраво до Великден, има шанс да спечеля стипендията. И ако спечеля стипендията, ще е благодарение на него, само че по обратния начин. Но не казвай на никого. Не искам да знае какво съм намислил.
— Добре, няма. Гладен съм. Колко е часът?
Майки постоянно беше гладен и постоянно ядеше, но като го каза този път, аз също се усетих гладен. През тази част от деня беше трудно да се отгатне точният час, защото слънцето стоеше на едно и също място над трънака и нищо не се случваше.
Продължихме да работим в мълчание, докато гладът не ни увери, че вече е настъпил следобед и е минало времето, когато татко трябваше да пристигне с обяда. Купчината картофи беше станала внушителна.
— Какво ще правим? — попита Майки. Вече трябваше да е тук.
— Иди при Шана да го питаш колко е часът. Аз ще продължа да копая.
Майки се запъти към къщата на Шана. Тревожех се. Татко никога не закъсняваше за такива неща. Дали не беше станало нещо? Дали пък не искаше да ме вижда?
— Три и половина е — заяви възмутено Майки, когато се върна. — Как няма да съм гладен?
— Така си е — съгласих се. Вече бях сериозно притеснен. Стомахът ми се беше свил на топка не само от глада. Татко никога не закъсняваше. Уречеше ли час, винаги го спазваше. Често се шегувахме с това, че е роб на часовника и винаги държи да изпълни и най-дребната уговорка, дори когато би било по-разумно и по-полезно да постъпи другояче. Беше казал, че веднага щом се прибере и обядва, ще дойде при нас. Тоест най-късно до два часа. И беше обещал да ни донесе горещ чай и сандвичи за обяд.
— Какво ще правим? — попита Майки.
Знаех, че се надява да оставим работата и да отидем до дома да видим какво става. Но се ужасявах от мисълта за още една простъпка и още по-дълбоко затъване в родителското недоволство. Как щеше да реагира татко, ако пристигнеше на нивата със закъснение и видеше, че сме духнали?
— Ще почакаме още малко. Ако си уморен, почини си, аз ще продължа да копая.
— Не сме хапнали нищо от сутринта.
— Знам. Ако поработим още малко и той не се появи, никой няма да ни упрекне, че сме се прибрали.
Татко се появи доста по-късно. Майки го забеляза в мига, в който главата му се появи над живия плет покрай пътя. Той остави колелото си на обичайното място, мина през дупка в плета и се упъти към нас с празни ръце и бодра походка. Разгледа купчината картофи с усмивка.
— Момчета, свършили сте много работа и сигурно сте изгладнели. Ще покрием картофите и ще си идем у дома, да видите новата си сестричка.
— Новата сестричка ли? — изписка Майки. — Значи мама е родила?
— Точно така, и бебето е добре, и майка ви е добре.
— Ура! — извика Майки и се спусна в галоп през нивата към пътя.
— Чакай. Първо трябва да покрием картофите. — Татко отиде до малката копа сено, което бяхме окосили от синора около нивата. Той разхлаби въжетата и взе една стиска. Върна се и я разхвърли върху картофите. — Още веднъж така, и сме ги опазили от сланата. — Той се радваше като малко дете, но избягваше да ме погледне в очите и аз не знаех дали ми е простил.
— Разкажи ни за нея, тате — каза Майки. — На какво прилича?
— Мисля, че прилича на майка ви. Това е добре. Не ви трябва момичето да прилича на мен. — И той се засмя на собствената си шега.
— А как ще се казва? — Майки беше ужасно развълнуван.
— Ще трябва да решим. Предложиха да се казва Анджела, защото, докато се раждаше, камбаната биеше за Ангел Господен.
— Айлийн сигурно се радва, че е момиче — рекох.
— Място не може да си намери от радост. И много ни помогна. Родилните мъки на майка ви започнаха малко след като вие двамата излязохте сутринта. Айлийн беше много разумна. Първо извика мисис Пауър, а след това отиде за акушерката. Трите бяха страхотен екип и докато се прибера у дома, бебето вече беше излязло на бял свят.
Майки и аз бяхме забравили за глада си, докато намествахме картофите и разхвърляхме дебел пласт сено върху тях. Когато приключихме, татко взе лопатата и хвърли няколко буци пръст върху сеното.
— Това ще ги предпази засега — каза той. — Чудесна реколта. Много добре сте се справили с ваденето и събирането на картофите. Аз самият не бих се справил по-добре. — И аз почувствах, че горчилката от позора ми е започнала да се отмива.