Джак Харт
След багера (3)

3

Ти си в мен като фигурката във вътрешността на матрьошка. Знаеш ли какво е матрьошка? Не, разбира се. Дядо Коледа ти подаряваше пистолет с капси на всяка Коледа, най-хубавата играчка. Там, на ливадата на Даудикен, с другите момчета, където стреляше и убиваше, умираше и живееше, между камъните и храстите, и в онези опасни открити места, където можеше да бъдеш покосен от лошите, и където по-късно щяха да цъфнат най-ярките иглики. И когато ти свършиха капсите, ти продължи да стреляш с „бум, бум“, и когато пистолетът ти се счупи, ти си издялка нов пистолет от чепат ясенов клон и продължи напред, неуморим.

Матрьошката представлява кукла, поставена в кукла, поставена в кукла. Ти си най-вътрешната. У мен. Малко, усмихнато човече. Ти не растеш, не се променяш. Ти само обличаш кожа върху кожа, като ризи, всяка нова маска — неточно копие на първата. Като че някаква изначална болка в центъра издига щит след щит, да се предпази от нова скръб, нахлуваща отвън. Така ли е с всеки и с всичко? Нима и грамадният дъб пази своята първична рана, която обраства с нова кора срещу жестокостта на всяка нова зима? Не знам.

Нима не си се променил, не си пораснал? Нима всяка нова дреха е била лъжлива външност? Нима всяко ново лице е било само опит за нов живот без предишната болка и правила? Защо оставаш у мен с всичката си скръб и с целия си възторг? Защо трябва да остана, вкоравен отвън, на пластове, празна черупка, която само съхранява нежната ядка, където съществуват болката и радостта, където и двете са все още истински. Изглежда, куклата съм аз, а не ти.

Но какво да направя, за да те стигна? Да троша черупките една след друга? Да събличам дрехите, които си навлякъл срещу ледения вятър на живота? Или да пробия обвивката с един точен изстрел?