Джак Харт
След багера (24)

24

Раздрусах картофеното стъбло, за да изроня гроздовете златисти клубени. В градината зад къщата бяхме засадили от сорта „Рекорд“. Според татко това беше най-добрият ранен сорт. Иначе харесвахме най-много „Кер Пинк“ и затова на нивата на Шана бяхме засадили само такива. Татко обаче се оказа прав за „Рекорд“-а и при всяко забиване на лопатата под корените на картофените растения аз изваждах толкова златисти грудки, колкото за вечеря на няколко души. Бяхме започнали да копаем от тези картофи още в началото на лятото и вече беше останала само около една трета от градината.

Работата беше лесна и аз не бързах. Лятната суматоха беше свършила, а лятото се бе оказало добро. Почти нямаше какво да се работи по насажденията от зеле, картофи и зеленчуци, освен да се гледа как дозряват на мекото слънце. Наслаждавах се на свежия аромат на стъблата и прясно изкопаната пръст. Мечтателната атмосфера, подхранвана от слънчевото време, продължи и след връщането ни от ваканцията, прекарана в Слайго.

В събота обикновено обядвахме малко по-късно, когато татко се върнеше от работа. Беше почти пладне, когато мама влезе в стаята да ме събуди, като едновременно с това разтваряше прозорците навсякъде, за да проветри къщата от миризмата на спящи тела. Единствен Майки беше станал рано, очакващ с нетърпение двамата с татко да посетят следобед един местен фермер, който имаше крава за продан. Щяхме да купуваме крава с парите, изкарани на торфището, и Майки беше измолил от мама и татко той да се грижи за нея. Джим Шанът бе предложил паша и малък сайвант, където да държим кравата през зимата срещу незначителна такса.

Отне ми едва няколко минути да напълня голямата тенджера с картофи. Тъй като можех да не бързам, отидох до телената ограда и седнах там да помечтая за Слайго. Оградата представляваше четири реда тел, вързана на бетонни колчета. Телта вече беше увиснала от постоянното седене и люлеене на децата върху нея.

Нашата градина беше първа в редицата и беше оградена откъм вътрешната уличка. От другата страна на уличката, под прав ъгъл, бяха разположени градините и задните порти на двуетажните къщи. Аз се люлеех на оградата и разглеждах едно цветче, което бях откъснал от синора до градината, когато с изненада съзрях някой да излиза от къщата на Молой. Изненадан бях, тъй като Молой бяха едно от малкото семейства, които се отказаха и напуснаха, а къщата им стоеше празна.

Оказа се момиче. Мъкнеше метална кофа за боклук, с която пресече двора и излезе през задната порта. На тези къщи боклукът се събираше пред задните порти. Над роклята си тя носеше синя престилка на точки, а на главата си имаше кърпа, вързана отзад на врата и под косите така, както правят жените, когато чистят или боядисват.

Тя остави кофата, огледа се и леко се сепна, когато ме видя да седя съвсем близо до нея. Усмихна се.

— Здравей — рекох беззвучно, като едва оформях сричките с устата си.

— Здрасти — отвърна, продължавайки да се усмихва широко и хукна обратно към вратата.

Изгледах я как се прибира в къщата и чак тогава поех дъх отново. Тя със сигурност беше най-красивото момиче, което бях виждал. Под кърпата на главата й се виждаше руса коса, която се спускаше до раменете.

Не можех да откъсна очи от задния вход, през който се беше прибрала, докато гласът на майка ми не наруши тишината.

— Роби, извади ли картофите?

Опомних се, грабнах тенджерата с картофите, влязох бързо в кухнята, хвърлих ги в мивката и пуснах студената вода. Измих тенджерата, след което започнах да мия картофите от пръстта и да ги връщам обратно в тенджерата за варене.

Мама влезе в кухнята с дългия, остър нож.

— Ще нарежеш ли една зелка, за да сложим вечерята да се готви?

Тя отнесе тенджерата с картофите, а аз въодушевено излязох отново в градината, като размахвах ножа така, сякаш бях тръгнал да заколя някого. Започнах да избирам зелката, без да бързам, като непрекъснато поглеждах към задния вход, в който бе хлътнало момичето, но тя повече не се показа. В съзнанието ми изникнаха няколко стиха от „Златната съкровищница“ и аз започнах да ги повтарям наум отново и отново, докато оглеждах редовете със зеле.

Красива като малко цвете

връз мъхестия пън!

Като звезда, когато свети

една-едничка вън!^[1]

Питах се как така не съм разбрал, че в Парка е пристигнало ново семейство. Обикновено, преди да доведе семейството си, мъжът изкарваше определено време на работа в Компанията, а татко би ни казал за такова нещо дълго преди то да се случи.

Когато седнахме да вечеряме, задебнах удобен момент да попитам татко за новодошлите. Беше трудно да се намеся със странична тема, тъй като Майки непрекъснато бърбореше за кравата и за фермера, при когото бяха ходили следобеда, като не спираше да задава въпроси за доенето и за това колко често трябва да я наглежда, нетърпеливо заграждайки своята територия от страх да не взема да нахлуя в нея.

Най-сетне настъпи тишина.

— В къщата на Молой има нови хора — подметнах.

Майки веднага наостри уши да чуе какво ще кажа, но щом разбра, че не е свързано с кравата, се успокои и залапа вечерята си.

— Наистина ли? — учуди се мама. — Не бях забелязала.

— Джордж Мартин се нанася там — каза татко, като изгребваше с лъжица остатъците от зелевата яхнията с бекон. — Той работи от няколко седмици на торфеното блато, но както е тръгнало, по-добре да си събира багажа, вместо да се устройва в нов дом.

— Защо? — попита мама.

— На торфището се говори, че Уили Морахан се е заканил да покаже на този мръсен протестант кой управлява сега. Горкият Джордж е кротък и възпитан човек, друг такъв не мож намери. Но Морахан вдига вой за това, че са ни мачкали осемстотин години и сега щял да научи този еди-какъв си кой кого ще мачка. Явно Кристи е наел Джордж, но Уили наредил да го пратят на новото блато, където се отводнява Седми ров и се копаят канавки на метър.

— Е, няма голямо значение къде ще работи, но не е хубаво да тормозят човека само затова, че е протестант — рече мама.

Татко поклати глава и се усмихна мрачно.

— Има голямо значение къде ще работи. Тази работа е отвратителна. Затова се кодошат с него мъжете. Копаенето на канавка в ново блато е почти непосилен труд. Ако си на надница, не те интересува дали канавката, която си изкопал, ще се затвори преди работният ден да е свършил. Но ако работиш на метър, трябва бригадирът да я измери и чак тогава да я запише в книгата. Канавката трябва да е еди-колко си широка и еди-колко си дълбока. Ако бригадирът не дойде да ти измери канавката същия ден, на другия ден от нея може да няма и следа. Разбираш ли накъде бия? На бас се хващам, че Уили Морахан, или който и да е от тях, няма да си счупи краката от бързане да мери канавките на Мартин, докато са още пресни. Ще ти кажа само, че не бих искал да съм на негово място тази зима.

— Това е ужасно — каза мама с неподправен потрес. — Ужасно.

— Казват, че онзи горе се грижи за своите. Дано има кой да се погрижи за Джордж Мартин тази зима.

Докато седях там и слушах със страх на какво е подложен Джордж Мартин, се тревожех за момичето с кърпата на главата, „красива като малко цвете връз мъхестия пън“.

— Има ли семейство? — попитах толкова нехайно, колкото можех с цялата бъркотия в главата ми.

— За негов късмет има само една дъщеря, та няма да му трябва толкова храна, колкото на нас.

— Тя се казва Хейзъл — обади се Айлийн.

— Откъде знаеш? — обърнах се рязко и тя ме погледна с изненада и любопитство.

— Ан О’Донъл я заговори на пазара. Тя ще е в класа на Ан.

Сърцето ми ту спираше, ту препускаше. Ако се отнасят с баща й на торфището толкова зле, той сигурно ще си тръгне. От друга страна, Ан О’Донъл беше сестра на Пади и приятелка на Айлийн, така че щях да срещам Хейзъл в нашия край на Парка, ако започнеше да излиза с Ан и Айлийн.

Тя щеше да учи в пожарната, тъй като Ан беше една година след Пади и мен, а Айлийн беше още една година по-малка. Хейзъл, какво красиво име. „Като звезда, когато свети една-едничка вън.“

— Най-добре да тръгваме — каза татко.

Майки също скочи от стола си.

— Ще го наречем Пръги — заяви той.

— Нея — напомних му аз.

— Добре де, какво значение има? — каза той.

Мама се засмя.

— Има голямо значение. Ако доведете „него“, през зимата няма да има мляко.