Джак Харт
След багера (2)

2

Пътят навън от графство Слайго се извиваше, миля след миля, сякаш противейки се на някакво неприятно задължение. После, когато границата наближи и съпротивата вече беше безсмислена, пътят ни изведе на превала на планината Кърлю.

На едно място, от което пред нас се разкри цялата шир на Централната равнина, а зад нас се виждаха планините, долините и езерата на Слайго, татко помоли шофьора Мартин Хенри да спре камиона.

— Искам да погледнеш — каза ми той, като отвори вратата и слезе от кабината. — Това е бъдещето. — Татко посочи с широк жест пейзажа пред нас. Пейзажът беше равен, равен като море в спокоен ден. И също като морето се простираше пред нас дотам, докъдето стигаха погледите ни, без нито едно възвишение или падина, без планини и долини.

— И почти всичко е торфище — каза татко. — Централната част на Ирландия почти цялата е торфено блато. Блатото на Алън, така се казва, и се простира оттук до Дъблин. Удивително, нали? Това е бъдещето, младежо. Да покажем и на другите.

Гледах тази равна шир, това бъдеще, докато татко размени няколко думи с мама и останалите, които зяпаха през страничните дъски на каросерията.

Мама беше настояла да пътува отзад с останалата част от семейството. Татко единствен знаеше къде отиваме, затова трябваше да седи в кабината и да показва пътя на шофьора, който никога дотогава не бе напускал границите на графство Слайго. И когато ми предложиха мястото в кабината между Мартин Хенри и татко, аз бързешката приех. Но когато чух песента, която постепенно се разнесе зад нас, помислих си, че може би съм сбъркал и може би е по-забавно в гнездото, оформено от дюшеците и завивките, разположени между масата, столовете, шкафа, рамките на леглата, всичките ни мебели.

След като разгледах бъдещето, отидох отзад да позяпам миналото. Трима от братята ми надничаха на различна височина между дъските на каросерията.

— Къде е Баликлеър, татко? Вече вижда ли се Баликлеър? — питаха те.

От задната част на камиона се разкриваше съвсем различна гледка. Планината Бриклийв издигаше своя гръб, белязан от древни гробници, а от едната страна в хълбока й се врязваше долина, забулена в облаци. Татко посочи това място и го нарече Проломът на ветровете — подходящо име. Там бяха водили своята епична битка туата де данан^[1] и форморите. Отвъд пролома тъмните пещери на Кийш проникваха толкова надълбоко в планината, че туата де данан може би още се криеха в някоя от тях.

В ниското под планината се виждаха езерата Лох Ароу и Лох Кий. Мъчех се да видя зад Бриклийв планината Окс, чиято дълга верига отделя Тирера от останалата част на Слайго и от останалата част на света. Не можех да съм сигурен, че тъмносинята извивка на хоризонта е част от моята планина. Можеше да е Бен Булбен или Нокнариа. Затова насочих поглед към пухкавите облаци над хоризонта и си представих, че дори в този миг те гледат право надолу към Иски, Килиндъф и Дромор Уест. Продължих да ги съзерцавам докато татко не ме извика обратно в кабината. Докато заобикалях задната част на камиона, Майки извика:

— Роби, Франк се изпика в ботуша ти.

В каросерията избухна смях.

— Не им обръщай внимание, Роби — каза мама. — Лъжат, искат да те ядосат.

— Не, Роби, истина е — каза Майки. — Много му се ходеше, а нямаше къде. Викахме на татко да спре камиона, но той не ни чу. Никой от вас не ни чу. Затова Франк взе единия от ботушите ти и се изпика вътре. — И отново избухна веселие някъде между столовете и таблите на леглата.

— Не им вярвай, Роби — чух отново гласа на мама, спокоен и убедителен. — Ботушите ти се намокриха в дъжда и те измислиха тази история за Франк, за да те ядосат. Те просто ти завиждат, че се возиш отпред с татко.

И отново се чу подигравателен смях, докато гласът на мама не стана строг и възстанови реда.

Помъчих се да си спомня дъжда, за който говореше тя, питайки се как е възможно дъждът да проникне през брезента и да намокри ботушите ми, когато всичко останало изглеждаше сухо. Но татко вече ме викаше да се кача обратно в кабината. Реших, че съм бил така умислен, та не бих забелязал и гръмотевична буря, камо ли някакъв си дъждец.

Камионът започна да се спуска на завои по склона на планината Кърлю, надолу към полето.

В главата ми се въртеше една-единствена мисъл. Защо? Защо трябваше да изоставим нашите места, канарите над морето, скалистия бряг, планините и реките, сивите молози и буренясали ливади, за тази равна шир, където очите не виждат нищо освен няколкото сиромашки ниви от двете страни на пътя. Защо? Защо да оставим приветливото баронство, където познавахме всички и всички ни познаваха, където бяхме свързани с всяко живо същество? Защо? Защо?

Заслушах се в съображенията, които татко излагаше пред Мартин Хенри относно преместването. Там имаше работа, сигурна заплата в края на седмицата, училища и колежи, където децата да се изучат. От известно време това беше единствената му тема при всяко негово идване в Килиндъф. Той замина внезапно предишното лято, излезе от ковачницата, затръшна вратата и отпътува просто така. Вратата остана затворена, с въглените върху наковалнята, с меха и с железните пръчки, наредени покрай стената.

Татко си идваше в края на всяка седмица, за да нагледа нивата и да прибере торфа. И постепенно започна да говори за нов живот за всички нас долу в Мидландс, където вече осъществяваха проекта за промишлено усвояване на ирландските торфени полета. Там имаше машини, големи колкото къщи, дори по-големи от някои от къщите, които познавахме, и бригади от мъже, дузини, стотици, а през лятото дори хиляди, които атакуваха торфищата на Ирландия и прибираха купчините торф, подредени в редици, които окото не можеше да обхване и умът не можеше да пресметне.

Татко замина за Баликлеър, където един човек от Тирера, Уили Морахан, работеше като бригадир на едно от най-големите торфени полета в Мидландс. Уили веднага му намери работа. Но тъй като отговаряше за полската дейност, можеше да го наеме само като работник. За работилниците отговаряше друг бригадир. Между работилницата и полето беше ковачницата. В нея назначиха татко като работник, но работата му беше ковашка, занаятчийска. Уили го увери, че това е само временно и скоро ще му признаят майсторски разряд и ще получава пълна заплата.

Шест месеца татко беше живял в общежитие, или както той се изразяваше, „на квартира“. Понякога, когато се прибереше, той разправяше за общежитието и за другите мъже от всички краища на страната, които бяха настанени там с него. Беше много странно. Това бяха няколко реда постройки с наблъскани в тях стотици мъже, които спяха на койки, готвеха си сами, играеха футбол или карти след работа, след вечеря или просто седяха около печката и си приказваха.

И ето ни и нас, цялото семейство, пълен комплект, натоварени на камиона на Мартин Хенри, препуснали към бъдещето, за което татко говореше с толкова оптимизъм.

Когато наближихме село Баликлеър, татко каза на Мартин да намали.

— Сега напускаме окръг Конахт. Почакайте само да видите реката.

Стигнахме до мост и широкият жест на ръката му отново ни подкани да разгледаме пейзажа. Забелязах, че Мартин беше приковал очи в тесния мост, а юмруците му стискаха здраво волана. Аз обаче се огледах наляво и надясно над парапетите и бях поразен. Реката под моста беше стотина метра широка, а надолу по течението, преди да се влее в езерото в далечината, бреговете й се раздалечаваха на цяла миля един от друг. Бях поразен. Дотогава бях виждал само реки, които можех да премина пешком без да си измокря и коленете.

Бавно прекосихме дремливото селце, което изглеждаше като другите дремливи селца, през които бяхме минали по пътя от Слайго. Но в края на селото, преди църквата, завихме надясно и аз видях нещо, което не бях виждал дотогава, редици новопостроени къщи, всичките еднакви.

— Това е — каза татко. — Тук ще живеем.

Ето го значи Паркът, за който слушахме от месеци и който се опитвахме да си представим.

— Можех да избирам от всички къщи без две — обясни татко на Мартин Хенри. — Преди мен бяха заели само две. Можех да избера онази кръглата. — Той сочеше една причудлива къща, съвсем кръгла с изключение на квадратната пристройка към нея. Мигом харесах тази къща. Напомняше рисунките от книгите с приказки.

— Защо не я взе? — попитах аз.

— Градината не струва. Избрах къщата с най-голямата градина, за да садим достатъчно зеленчуци, с които да се изхраним.

Продължихме с камиона покрай редицата двуетажни къщи, след което завихме наляво по улица с едноетажни постройки.

— Ето я — посочи той, — първата. Паркът, №33. Какво ще кажеш? — обърна се той към мен, докато Мартин вкарваше камиона в алеята отстрани.

— Страхотна е — казах аз. — Има и барака.

— Да, в нея ще държим торфа през зимата.

Слязохме. Татко и Мартин отидоха отзад да свалят другите.

— Пристигнахме ли, татко? Това ли е? — гласовете на Айлийн и Майки трептяха от вълнение.

Свалиха брезента, свалиха задната преграда и спуснаха капака. Един по един братята ми скочиха навън, после сестра ми и накрая внимателно слезе мама, придържана от двете страни от баща ми и Мартин Хенри.

Татко ни поведе към къщата. Следвахме го развълнувани. Той самодоволно закрачи наоколо, сякаш сам я беше построил.

— Това е кухнята с печката. Отзад е килерът и мивката с течаща вода от крана, топла и студена.

Никога не бяхме виждали вода да тече от кран, камо ли топла. Никога не бяхме виждали тоалетна с казанче и братята ми, възхитени, не спираха да натискат лоста, за да видят миниатюрния водопад отново и отново. А коридорът с всички врати беше като истински лабиринт след тристайната ни къщурка в Тирера, където от кухнята се влизаше в горната стая или в долната стая и никъде другаде. Тук имаше три спални, баня, а също килер и кухня. Сестра ми и братята вече играеха на криеница, когато татко ме извика да помогна в пренасянето на мебелите.

Разположихме голямото двойно легло и едно единично легло в предната стая, две единични легла в едната от задните стаи и едно единично в другата.

— Кой ще спи тук? — извика Майки. — Къде ще спим?

— Това ще е стаята на момчетата — обяви мама, застанала между двете единични легла в задната спалня. — Майки и Кормак ще спят на това легло, а Франки и Били — на това.

— А къде ще спи Роби? — попита подозрително Майки.

— Той ще спи в единичното легло в предната стая.

— Не е честно. Защо на Роби се пада цяло легло?

— Защото е най-голям. Искаш ли да спи в твоето легло?

— Та да ме бута и да ме рита — как не.

— Тогава?

— Ами Айлийн сама ли ще спи в стаята? — Майки се опитваше да схване логиката на подредбата.

— Да, но когато спестим малко пари, ще купим още едно легло за тази стая, та ако някой ни дойде на гости, да има къде да спи.

— Но у дома всички спяхме в една стая.

— Вече това е нашият дом, така че можем да се разделим.

Когато мама се обърна да нагледа разопаковането на порцелана, тенджерите и приборите, Майки ми се изплези и заподскача на леглото, за да пробва пружината.