Джак Харт
След багера (42)

42

Писмото сякаш изгаряше джоба ми на път за училище. Новината, която съдържаше, палеше мислите ми, но не с болка, а с възторг.

Писмото се бе получило предния ден. Чакаше ме, когато се прибрах от училище и мама го беше сложила изправено върху нощното шкафче, без да го отвори. Когато прочетох думите „Имам честта да ви уведомя, че ви е присъдена стипендия…“, погледът ми се помъти, ръцете ми се разтрепериха, а коленете ми омекнаха. Продължих да се взирам в листчето, докато мама не го взе от ръцете ми да го прочете, след което го прочете още веднъж на глас. Настана смях и веселие, може би дори танци около мен в кухнята, аз седях като треснат, а другите си предаваха писмото от ръка на ръка, за да го четат и препрочитат.

Преди още татко да се прибере от работа, аз бях възвърнал самообладанието си. Докато той се носеше на вълните на щастието, гордостта и възбудата, успях да изпрося разрешението му да напусна училище. Останалите момчета от класа бяха напуснали веднага, щом започна реденето на торфа, но татко, разбира се, беше останал верен на принципите си. Нямах право да отсъствам и един ден от училище, преди да настъпи ваканцията. При новите обстоятелства успях да му внуша, че повече от това, което съм научил, няма да науча и ще е по-добре да се хвана да редя торф и да печеля пари като връстниците си.

Нямаше да напусна обаче, преди да съм видял физиономията на Щипката, когато чуеше новината, че съм спечелил стипендията без помощта му.

Празните чинове изглежда дразнеха Щипката не по-малко от мен. От време на време ми хвърляше по някой кръвнишки поглед, но докато изнасяше уроците си, се обръщаше към момичетата. Най-често ни даваше писмени задания, докато оформяше дневника.

Онази сутрин ни провери по списък, след което продължи да вписва цифри в дневника, без да ни даде никаква задача. Няколко минути по-късно едно от момичетата вдигна ръка.

— Да, Мери, какво има? — попита той сприхаво.

— Получих писмо от общинския съвет, сър. Не съм избрана за стипендия.

Той се смути леко.

— Жалко. А другите?

Другите две момичета вдигнаха ръце.

— Сър, аз също не съм избрана.

— И аз не съм, сър.

— Жалко. Но пък научихте доста неща в подготвителния клас и натрупахте ценен опит, като положихте изпита. Ще ви бъде полезно за гимназията. Всички продължавате в гимназия, нали?

Трите момичета закимаха енергично. Той се готвеше да се захване отново с дневника, когато и аз вдигнах ръка.

— Да, Дауд, какво има?

— И аз получих писмо, сър. Дават ми стипендията.

В стаята се разнесоха възклицания и възбуден шепот. За миг си помислих, че ще заръкопляскат. Щипката ме изгледа и издаде горната си устна почти до носа си.

— Браво Дауд, справил си се отлично.

— Да, сър — изчуруликах аз.

— Тогава сигурно ще се запишеш в „Мел“, щом имаш стипендия?

— Не, сър, в „Сейнт Мери“.

— Значи не те искат в „Мел“.

— Не знам, сър, не съм кандидатствал там.

Лицето му ставаше все по-червено, тъй като беше ясно, че няма да има последната дума. Другите ученици виждаха, че той се държи язвително, а аз му отвръщам дръзко.

— Е, „Сейнт Мери“ не е кой знае какво училище, но като за теб ще е добре.

— Благодаря, сър. Надявам се да се справя.

И той потъна в мрачно мълчание. Беше недоволен. Съзнаваше, че е прекалил, изразявайки се пренебрежително за местното училище, в което ходеха повечето момчета. Можеше да си има неприятности. Можеше да се забърка в истински скандал и го съзнаваше.

„Сейнт Мери“ беше ново училище, разположено на брега на реката откъм Конахт. Говореше се, че Елфинският епископ го бе основал спешно, за да изпревари отварянето на местна професионална гимназия в провинция Ленстър. Наистина изглеждаше създадено бързешката, тъй като се състоеше от три стаи, принадени към сградата на общината. Пади и Вал също щяха да учат там, така че нямах търпение да започнем училище. Само онези, които се смятаха призвани за свещенически сан или можеха да си позволят таксите за пансиона, отиваха в колежа „Сейнт Мел“ в град Лонгфърд. Ние го считахме за богаташко училище и никой в Парка не би и помислил да отиде там.