Джак Харт
След багера (10)

10

Кръстът беше естествено място за срещи и шляене на децата от Парка, а деца имаше в почти всяка от шейсет и четирите къщи. Имаше много момчета на моята възраст и ние се събирахме около кръста вечер след края на домашната работа или в неделя следобед.

В един такъв неделен следобед седяхме на бетонния постамент на кръста и разсъждавахме как да прекараме блажените часове свобода, с които разполагахме. Дали да поритаме футбол на игрището, или да прескочим телената ограда и да играем на индианци и каубойци в Гилъновите ливади.

— Хайде да отидем на разузнаване в гората — предложи Вал Бренън.

— В малката или в голямата? — попита Пати О’Донъл.

— В голямата, естествено. Какво да й разузнаваме на малката?

— Ще загубим много време — каза Пати. — Сигурно ще закъснеем за чая и ще пратят полицията да ни търси.

Четиримата се обърнахме да погледнем към Шанън и към Лох Рий. Кръстът беше така поставен, че да се вижда от цялата околност, така че от него пък се откриваше гледка към местата наоколо. Голямата гора се простираше надолу чак до брега на реката. Идеята ни привличаше. Спряхме се да помислим.

Вал беше най-отскоро в Парка, но идваше от Дъблин и демонстрираше спокойствие и увереност, каквито човек би очаквал само от местните. Никой не можеше да разбере защо едно семейство ще напусне Дъблин, за да дойде на място като Баликлеър, и защо човек, който може да се хване на всякаква изгодна работа в града, ще предпочете да работи за Торфената компания. Когато зададоха този въпрос на бащата на Вал, той отговори, че причината е в чистия въздух и риболова. Никой не повярва на това, тъй като чистият въздух не се броеше между нас за придобивка, а и никой не ядеше сладководната риба, уловена от мъжа по време на самотното му въдичарство под моста.

— Хайде тогава всички да се приберем до дома, да кажем, че отиваме в голямата гора да съберем дърва за огъня и че може да закъснеем. — Дъблинският му акцент правеше гласа му още по-убедителен и ние се съгласихме. Фактът, че бащата на Вал работеше на някаква мистериозна машина, наречена струг, също сякаш допринасяше за по-дълбокото познание, което Вал притежаваше за света.

Пади О’Донъл беше от Донегал, а Арт Макхю — от Ерис, графство Мейо. Техните бащи работеха на торфището. И двамата имаха червена коса и лунички и хората често ги взимаха за братя. Но приликата беше само на повърхността — Пади беше жив и общителен, докато Арт беше много затворен.

После отново се събрахме и се отправихме надолу през Гилъновите ливади. Те заемаха много голяма площ и се простираха от оградата на Парка до шосето. Навсякъде по тях растяха храсти. Ливадите бяха осеяни със скали и камъни, по които пъстрееха петна, струпеи и вдлъбнатини, оставени от лишеите и природните стихии. Обичахме тези ливади. Някои вечери всички деца от Парка се втурваха в тях като индианци, решени да си отвоюват обратно земята от белите. С многобройните си хлътнини и скали това поле беше идеално за продължителни престрелки, докато Белият човек в лицето на ядосания фермер Джон Гилън не се появеше, за да обърне в бягство индианците, които бързешком се оттегляха зад границите на резервата.

Този път не се спряхме да поиграем на индианци и каубойци. Отивахме да изследваме непознати земи, всеки запасал въже през рамото на едната ръка и под мишницата на другата.

Пресякохме шосето и навлязохме в голямата гора. Тя представляваше гъсталак от млади дървета и храсти, най-вече ясен, бреза и леска. Успяхме да намерим пътека през шубрака, макар и по нея да се провирахме с мъка. Дълбоко в гората открихме огромен бор.

— Ако се изгубим, можем да се изкатерим на върха на това дърво и да се ориентираме — каза Вал.

— Не можем да се изгубим. Хълмът върви надолу чак до реката, а нагоре — чак до шосето — забеляза Пади.

Вал беше разочарован. Той очевидно се беше надявал да се изгубим, след което да се наложи да проявим героизъм, за да се отскубнем от обятията на гората.

И така, продължихме да се спускаме надолу по склона, докато гората внезапно се отдръпна, наоколо стана светло и ние се озовахме на брега на реката. Всъщност на това място реката представляваше нещо като вир над тесен пролив, през който водата се вливаше в Лох Рий. Пред очите ни обаче имаше не вода, а тръстики.

— Тук някъде трябва да са пясъчните плажове — каза Пади.

Бяхме чули местните момчета да приказват за пясъчните плажове, на които лятно време ходеха на пикник и се припичаха. Тръгнахме покрай тръстиките и не след дълго гората се отдръпна назад от затревения бряг. След това стигнахме до пясъчни ивици, които не можеха да се сравнят с атлантическия бряг, но все пак бяха неголеми плажове от пясъчна основа, която излизаше от водата, а обраслите с тръстика брегове се отдръпваха назад, оформяйки естествен плувен басейн.

— На това място ще е страхотно през лятото — каза Вал. Можем да си носим храна и да се къпем в реката.

— Можем да плуваме — намеси се развълнувано Арт. Той толкова рядко се обаждаше, че другите автоматично замълчахме да чуем какво казва. Когато усетеше внимание върху себе си, Арт обикновено ставаше срамежлив и затворен и се отдръпваше. Този път обаче възбудата беше по-силна от свитостта му.

— Не мога да плувам — каза Вал.

— И аз — каза Пади. — А ти, Роби?

— Не.

— Аз плувам. Мога да ви науча — каза Арт. Не го бяхме виждали така развълнуван.

— Къде се научи? — попита Вал.

— При нас, в Ерис. Имахме един учител, който ни водеше всички на един малък вир до морето, казваше се Пол Горм. При отлив оставаше обграден отвсякъде и затова беше напълно безопасен. Все казваше, че ще научи всички деца в Ерис да плуват, пък ако ще това да е последното нещо, което ще направи, защото много хора се давеха от лодките. Казваше се господин Лавел.

— Щом хората толкова често са излизали с лодки, защо не са могли да плуват?

— Точно там е работата. Преди господин Лавел да дойде, никой не умееше да плува. Смятаха, че е по-добре човек да не умее да плува. Така, ако лодката ти се обърне, краят идва по-бързо.

— Майчице — каза Вал. — Искаш да кажеш, че нарочно не са се учили да плуват, за да може да се удавят по-бързо, когато паднат от лодката?

— Именно — отвърна Арт, като погледна надолу и се изчерви от това, че излага по този начин земляците си.

Пади разбра неудобството му и се намеси:

— Как ви научи да плувате?

Арт възвърна настроението си:

— Имахме сума ти гуми, автомобилни и велосипедни, сума ти напомпани вътрешни гуми. Първо ни учеше, като слагаше под нас големи автомобилни гуми и ни показваше движенията. Когато научихме движенията и свикнахме с водата, изпуснахме част от въздуха от гумите. После преминахме на велосипедните гуми и постепенно напредвахме, докато вече можехме да плуваме без никакви гуми.

— И ви водеше там през училище? — попита Пади, ококорен от учудване.

— Понякога, ако времето беше хубаво, когато наближеше лятната ваканция. Иначе ходехме след училище. Но пак беше задължително. Ако някой се опиташе да избяга, той отиваше при родителите му и се караше. Всички се страхуваха от господин Лавел и затова не се караха с него. Баща ми все разправяше, че това е губивреме и по това време от годината е по-добре да помагаме в стопанството. Но въпреки това ме пускаше. Беше страхотно.

— Браво на господин Лавел — каза Вал. — През лятото ще дойдем тук с гуми. И ще ни научиш да плуваме.

— Добре — каза Арт, радостен по своя срамежлив начин.

— Най-добре да вървим да съберем дърва, че ще закъснеем — рече Пади.

Върнахме се покрай брега и когато съгледахме високия бор, се отправихме към него, а след това нагоре по хълма, докато стигнахме пътя. Там намерихме равно място и положихме въжетата си на земята. Набързо събрахме сухи клони, каквито имаше разпилени наоколо, и ги положихме върху въжетата. Когато насъбрахме колкото можехме да носим, вързахме ги на снопове, метнахме ги на гърбовете си и се отправихме към Парка право през Гилъновите ливади.