Джак Харт
След багера (28)

28

Рядко се случваше някой да влезе в нашата къща в Парка. В Слайго домът ни беше винаги отворен и хората ни навестяваха по всяко време на денонощието. Тук всички бяхме чужди един за друг, тъй като живеехме в град и независимо от близостта на жилищата им, между хората съществуваше отдалеченост.

Затова, когато Том Бренан и Доунал Фицджералд позвъниха у дома да търсят татко, посещението им предизвика изненада и любопитство. Мама излезе и ги покани да влязат. Аз седях на кухненската маса и си пишех домашната работа. Франк и Били веднага бяха изпратени да си лягат. Мама повика Айлийн и Майки да й помогнат да измие съдовете в помещението зад кухнята. Така кухнята остана, общо взето, празна и татко покани двамата мъже да седнат на кушетката, а той самият придърпа стол към масата и седна срещу тях. Не вдигах глава от учебника, надявайки се да не ме изгонят.

— Смятаме да учредим профсъюзна организация — обърна се Том Бренан към татко, — и искаме да разберем дали ще се включиш.

— Ако всички се включат, сигурно и аз ще се включа — отвърна татко без особен ентусиазъм.

Преструвах се, че се занимавам с домашната работа, въпреки че предметът на разговора определено ме разсейваше. Веднага разбрах затруднението на татко. Често го бях чувал да роптае срещу Том Бренан и другите стругари и шлосери, които получаваха пълна надница, а вършеха по-малко от него. Том, бащата на Вал, който беше градски човек, винаги се държеше твърде компетентно и самоуверено, което не му печелеше симпатиите на колегите, дошли от по-отдалечени и изостанали краища на страната. Но аз често го срещах, когато ходех при Вал, и той се държеше с мен приятелски и любезно.

— Може и да не дойдат всички — каза Доунал. — Знаеш каква е ситуацията в Компанията. Първо ще убедим повечето от хората, а по-късно ще привлечем и останалите.

— Ще трябва да се борим да учредим профсъюза и да ни признаят — продължи Том. — Но местният отговорник на Работническия синдикат ще помага. Щом се запишат дори и няколко човека, той ще ни осигури подкрепата на Синдиката. След това ще трябва да издигнем определено искане или две искания. Затова дойдохме при теб, Джо. Смятаме да използваме случая с твоята надница. Всички смятат, че не е честно да не ти плащат майсторска надница, след като си квалифициран и вършиш тази работа. Това е идеален случай, с който да притиснем управата.

— Не знам — рече татко. — Казват, че скоро ще оправят нещата. Казват, че онези в централата ме мотаят.

— Вече доста време те мотаят — отвърна Том, — и по нищо не личи, че скоро ще го оправят. По другите торфища също има наети ковачи, на които плащат пълна надница, така че не вярвам проблемът да е в централния офис. По-скоро местните са тези, които те мотаят. Кой ти движи нещата?

— Ами аз говоря редовно с Уили Морахан. Той казва, че говори с началника.

При споменаването на Уили Морахан двамата мъже изсумтяха презрително.

— Морахан те лъже — заяви Доунал. — Той не би направил нищо за никого, освен някаква мръсотия. Този човек се радва на чуждото нещастие.

— Не, не е така — каза татко, защитавайки своя земляк.

— Този човек е гад и продажник, Джо. Знаеш го и всички го знаят. Сигурно не прави нищо по твоята работа и му доставя удоволствие да се притесняваш. Профсъюзът ни трябва, за да бием шута на такива като Морахан — Том почти тропаше с крак от възмущение.

— Как така да бием шута? — попита татко притеснено.

— Да му бием шута. Да го разкараме.

— Но той не е толкова лош.

— Хайде бе! — включи се Доунал. — Знаеш ли, че взима пари почти от всички работници на торфището, които след това не връща? Това се нарича рекет. Той е ерген, няма семейни отговорности. Хората, от които взима, живеят ден за ден и хранят много гърла. Обаче никой не смее да му откаже, за да не загуби работата си. А за повечето хора това би означавало да загубят и къщата.

— Не знаех, че взима пари — татко беше изненадан, дори потресен.

— И не е само това. Нали чу как Джордж Мартин копае канавки на метър в прясното блато.

— Чух това и съм съгласен, че не е редно.

— Ако издигнем искане за Джордж Мартин, всички работници на торфището ще влязат в съюза. Ако издигнем искане за тебе, всички работници от цеха ще се включат. Трябват ни само две ясни и справедливи искания като тези, а накараме ли ги да отстъпят по тях, профсъюзът е готов. Тогава ще ги принудим да седнат и да обсъдят с нас сто други проблема — натърти Том.

— А защо си мислите, че ще отстъпят? — в гласа на татко звучеше съмнение.

— Защото ако не отстъпят, ще има стачка.

— Стачка ли? — татко изглеждаше като зашеметен.

— Може да се стигне дотам, Джо — включи се Доунал. — Знаеш ги какви са. Трудно ще се вслушат в доводите ни. Ние ще се опитаме. Ще ги поканим да преговаряме. Но всички знаем как ще реагира началникът. Затова трябва да сме готови да излезем на стачка.

— Не знам. За Уили Морахан ще ми е проблем. Знаете, че сме земляци.

— Знам това, Но Уили Морахан не представлява гордост за никой край. Знаеш ли колко пари взе Джордж Мартин миналата седмица, след като му удържаха наема? Десет шилинга! Как се издържа семейство с десет шилинга?

— Това е долно — съгласи се татко. — Аз съм против такова нещо. Джордж е кротък и разбран човек. Не е право да го мъчат така.

— Доста хора на торфището се мъчат като грешни дяволи и причината за повечето е Морахан. Десет шилинга! Толкова не би платил и на момчето в кръчмата да свари чай.

Доунал беше от южна Ирландия и децата обичаха да имитират мелодичния му акцент. Всяка неделя той отиваше на игрището с наръч домашно изработени стикове и учеше по-малките деца да играят ирландски хокей — игра, напълно непозната в Мидландс, както и в повечето северни и западни графства, откъдето бяхме повечето.

— Какво ще кажеш, Джо? — попита Том.

— Ще си помисля. Ще се присъединя към профсъюза, но това със стачката е сериозно нещо. Могат да ни оставят без работа, докато умрем от глад. Могат да ни изхвърлят от къщите. Почти всички имат семейства. Аз имам шест деца и още едно на път.

— Всички имаме семейства и тръгнем ли на това, няма да е лесно. Но за да спечелим, ще трябва да покажем решителност. Ако изберем добре времето и се държим заедно, няма какво да направят. Те трябва да добиват торф. Не мисля, че управителят или голямото началство ще рискуват целия едногодишен добив заради няколко фунта, които си спестяват от надницата ти. Колкото до Морахан, когато разберат, че заради неговите мръсотии се вдига стачка, те няма да го подкрепят. Не, не, ще го изхвърлят като парцал. — Дивях се колко уверен е Том в това, което говори.

— Добре — каза татко. — Ще си помисля.

— Чудесно — каза Доунал. — Но не се бави много. Трябва да бъдем организирани и подготвени, за да ги ударим пролетта, тъкмо преди да излезе багерът.

— Възхищавам ви се — каза татко. — Но това е сериозно решение и не искам да ме изритат като псе. Нито пък искам да ме пратят в Карндонах или в Бангор Ерис. Тук ми харесва. Градът е хубав. Има училище за децата и достатъчно работа. Искам тук да отгледам семейството си.

Доунал кимна.

— Всички искаме това, Джо. Всички смятаме да останем тук. Точно затова трябва да си уредим положението. Това място може да бъде много добро и работата за Компанията може да бъде много изгодна, ако няма такива като Морахан да ни тъпчат.

Те станаха да си вървят. Татко изведнъж си спомни ритуала на гостоприемството и ги покани да изпият по чаша чай. Но те отказаха. Тъкмо бяха вечеряли, като нас, и искаха да посетят още някой дом, преди да е станало късно за гости.

Аз не вдигнах поглед от тетрадката и мъжете си тръгнаха, без да ми обърнат внимание. Бях развълнуван и уплашен. Това, което крояха, изглеждаше много сериозно. Беше ме накарало да затая дъх. А връзката между татко и Джордж Мартин беше вълнуваща заради още нещо. Това свързваше нас двамата с Хейзъл.

Татко сякаш също не забелязваше присъствието ми и когато се върна от вратата, изглеждаше объркан.

Майки и Айлийн влетяха в стаята.

— Какво искаха, татко? Какво искаха?

— Нищо — каза татко така, сякаш мислите му бяха някъде много далеч. — Нищо не искаха.