Джак Харт
След багера (34)

34

Разбрах, че нещо е станало, когато мисис Пауър дойде в училището да ме търси. Стомахът ми се сви, паника обхвана мозъка ми.

— Роби, у вас има неприятности. Бебето не е добре. Майка ти и баща ти поръчаха да вземеш Майки, Франк и Били и да се приберете веднага.

Какво правеше татко у дома? Беше понеделник. Сутринта ни беше събудил за училище и беше заминал на работа. Айлийн си беше вкъщи. Тя беше останала да върши къщната работа и да помага на мама няколко дни, докато е на легло. Защо не беше дошла да ни викне Айлийн?

Трябваха няколко минути Майки, Франк и Били да си вземат чантите и палтата. Когато излязоха навън, ме засипаха с въпроси. Поклатих глава.

— Трябва да се приберем. Нищо повече не знам.

Мисис Пауър ни беше изпреварила и вече крачеше по средата на пътя до Парка, навела глава. Това не беше добър знак. Когато завихме зад ъгъла, видяхме, че влиза в тяхната къща, а не в нашата.

Стомахът ме заболя и главата ми се замая, когато прекрачих прага. Татко седеше на кушетката, заровил лице в ръцете си, но вдигна глава, щом влязохме.

— Имаме лоша новина — започна татко. Очите му бяха зачервени, беше плакал. Това ме уплаши. — Бебето умря.

— Кога? Как? — попитах, скован от ужас. Майки и Франк седнаха до масата и заплакаха.

— Какво стана? — изкрещях, сигурно без да повиша глас.

— Тази сутрин — започна татко, заеквайки, след като заминахте на училище, майка ви задрямала, мислейки, че и бебето спи. Когато се събудила и я взела да я нахрани, тя била… — Той млъкна, неспособен да повтори ужасната дума.

Стоях потресен, не знаейки какво да кажа и какво да направя. Изведнъж стомахът ми се надигна и аз се втурнах в тоалетната. Но вратата беше заключена, вътре имаше някой и аз изтичах навън зад бараката и повърнах. Конвулсиите продължаваха, макар стомахът ми вече да бе празен, мъчех се да повърна дъха си и да стана мъртъв като Анджела.

Когато спазмите престанаха, аз се облегнах на стената на бараката. Огледах се. Наоколо нямаше никого. Паркът беше обгърнат от тишината, която цари докато децата са на училище. Сега тази тишина бе зловеща, сякаш светът се бе отдръпнал в черупката си пред ужаса на случилото се. Тя беше едно прекрасно, усмихнато бебе. Как можеше да умре? Как можеха да й позволят да умре? Беше само на два дни. Що за живот е това?

Влязох отново в къщата. Първо отидох в стаята на Айлийн. Тя лежеше на леглото и плачеше, закрила лице в дланите си. Около нея лежаха части от играчки и дрехи, които беше събирала за времето, когато Анджела щеше да заживее в нейната стая. Понечих да кажа, че съжалявам, но това щеше да прозвучи глупаво; че всичко ще се оправи — но това щеше да бъде лъжа; и думите заседнаха в гърлото ми неизречени, а аз стоях там, мълчах и я гледах как плаче.

После отидох пред вратата на предната стая, стаята на мама и татко, моята стая, в която предишните две вечери бях заспивал, слушайки равномерното дишане от бебешкото кошче и се бях будил нощем от плача на огладнялото бебе. Черната дръжка на вратата изглеждаше страховита, сякаш цялата ми сила нямаше да стигне да я натисна, сякаш водеше към самия ад. Но аз я натиснах и отворих вратата. Мама седеше в леглото, подпряла гръб на възглавници. Кошчето беше издърпано плътно до леглото. Влязох вътре. Отначало не видях Анджела в кошчето.

— Ела, Роби — гласът на мама не трепереше и макар очите й да бяха зачервени, тя не плачеше. — Ела да видиш сестричката си.

Аз потътрих оловни крака по линолеума, докато се надвесих над кошчето. Погледнах. Малкото й бяло личице не ми се стори по-различно, отколкото докато спеше. Но не долових никакво движение. Посегнах с опакото на ръката си и леко докоснах страната й. Беше студена и твърда сякаш се бе превърнала във восък. Клепките й бяха затворени, сякаш ги бе спуснала пред света. Но какво знаеше тя за света, та да побърза да го напусне?

— Сега всички трябва да бъдем смели — прозвуча равният глас на мама. — Анджела е на небето. Тя ще се превърне в ангел и ще бди над нас. Ще доведеш ли Майки и Франк да я видят?

Кимнах и тръгнах към кухнята. Те седяха в същите пози, в които ги бях оставил сякаш преди сто години.

— Ела да видиш бебето — рекох на Майки. — Тя изглежда съвсем като че спи.

Майки не помръдна. Отидох при Франк и го хванах за ръката. По лицето му продължаваха да се стичат сълзи, но той тръгна с мен. Когато влязохме в предната спалня, той замръзна, но когато видя мама и чу гласа й, се отпусна отново. Тя го взе, той се покатери на леглото при нея и потъна в прегръдката й. През това време влезе Майки, сякаш ни беше проследил. Застанах до кошчето и го подканих с жест да погледне вътре. Той бавно прекоси стаята, бавно вдигна очи и погледна в кошчето. Стоеше там, взираше се в малкото бяло личице, обрамчено с дантелите на възглавката и къдриците на завивката, и сякаш се опитваше да проумее.

Аз също отчаяно се опитвах да разбера случката малко по-късно, когато излязох в двора. Подпирах се на колелото си, изправено до задната стена, зареял поглед в далечината, когато ужасяващо предположение се надигна от дълбините на мозъка ми — че аз бях виновен и Господ ни беше наказал за това, че бях осквернил дома Му, че аз бях предизвикал това проклятие върху цялото семейство. Опитвах се с всички сили да отблъсна тази страховита мисъл, и исках аз да съм умрял вместо Анджела.

След известно време мисис Пауър се върна. Беше ясно, че е помагала цялата сутрин. Семейство Пауър живееха в съседната къща. Чувах я как слага чайника и изважда чашите. След това изпрати Франк да ни викне за обяд. Не ми се ядеше. Нямах сили да погледна над масата в лицата на моите братя, сестра и баща. Но щеше да бъде още по-лошо, ако отсъствам, затова се довлякох до кухнята и клюмнах на стола.

Татко зае мястото си в началото на масата, но вместо да се храни с обичайната си енергичност, той само седеше, вторачен в чашата чай пред себе си. На коляното си държеше Кормак и го подрусваше напълно несъзнателно. Айлийн, Майки, Франк, Били и аз избягвахме да се погледнем в очите, сякаш изведнъж се бяхме превърнали в непознати, събрани на една маса против волята ни.

Мисис Пауър милостиво мълчеше, докато наливаше чай, режеше хляб и слагаше неща на масата.

После наруши тишината:

— Малкият ангел е на небето и ще бди над вас до края на живота ви.

Думите й ме смразиха. Анджела не беше кръстена. Нямаше да отиде на небето. Нямаше да отиде на небето. Малко ли пъти ни бяха обяснявали това в часовете по катехизис, но едва сега се досетих.

Погледнах към татко. Той продължаваше да се взира в чашата си. Запитах се дали той или мама й бяха направили спешно кръщение, каквото всеки човек има право да направи на болно бебе. Но Анджела не беше боледувала. Очаквах най-лошото. Но трябваше да узная.

— Анджела не беше кръстена, нали? — попитах.

Никой не отговори. Татко само вдигна ръка. Айлийн зарида. Мисис Пауър се доближи до нея и я прегърна.

— Стига, стига — каза тя. — Бебето е отишло право на небето. Повярвай ми. И ще ви чака там да се съберете отново.

Но тя нямаше да бъде на небето. Тържествената дума на Църквата тежеше повече от успокоителните думи на мисис Пауър. И нямаше да ни чака. Никога вече нямаше да бъдем заедно с нея. Тя беше загубена. В лимба — самата дума звучеше по-страшно от ад. В ада поне може да бъде с някои, които са я обичали. Но лимбът — тъмното място, в което никой от нас не можеше да отиде, беше най-самотното от всички селения. За да бъде спасена от тази участ, достатъчно щеше да е някой от нас да бе полял малко вода на главата й и да бе изрекъл ритуалните слова. Бяхме я изпуснали. И сега тя бе изгубена вовеки.

Не бях в състояние да изпия чая си, нито да преглътна залъка си, затова след малко станах и излязох навън. Облегнах се на фронтона на къщата и се вторачих в черната кал, омесена от стъпките на хората, които минаваха напряко от ъгъла на къщата до задната врата. Чувствах, че никога повече няма да мога да вдигна очи към небето и да срещна укоряващия поглед или обвиняващия пръст на Онзи, който бе решил да ни накаже. Моята постъпка в църквата ли бе причината? Или всички се бяхме провинили в гордост заради реколтата, заради кравата, заради няколкото спестени фунта в пощенската банка? Дали Той не бе решил, че трябва да ни усмири? Ако това беше целта му, то Той я бе постигнал с ужасна жестокост.

— Роби — гласът сякаш долетя отникъде в мъртвата тишина на Парка. Познах този глас още преди да вдигна очи.

Хейзъл стоеше на пътеката и ме гледаше. Няколко мига не помръднах, не знаейки дали тя наистина е там, тъй като не бях чул стъпките й, и дали умът ми или всевиждащото око в небето не ми поднася нови мъчения.

Чак когато тя тръгна да нагази в калта, за да дойде при мен, се сепнах и реагирах. Беше Хейзъл, разбира се. Тъй като беше протестантка, бяха я пуснали от училище преди обяд, докато католиците изучаваха религия. Спуснах се към нея.

— Роби, разбрах за бебето, когато се прибрах. Това е ужасно. Съжалявам. — По бузите й се стичаха сълзи. Тя протегна ръка като възрастен и като възрастен стисна моята. Аз обаче, съвсем не като възрастен, не можех да изрека и дума.

— Може ли да видя Айлийн? — попита тя, когато пуснах нежната, топла ръка.

— Да, влез — продумах и я поведох към предната врата.

Когато я видя, Айлийн каза:

— О, Хейзъл! — и я прегърна.

Оставих ги и излязох отново, чувствайки се съвсем объркан, сякаш небето щеше да се срути или пък аз щях да изскубна от земята скали, гори и къщи и да стъпча отломките в езерото, за да дам израз на отчаянието си.

Албърт Уолш се зададе по пътя с колелото си и помаха с ръка, когато ме видя. Той както винаги изглеждаше безукорно в работните си дрехи. Прибираше се в необичаен за него час. След като приключи сушенето, Албърт се хвана на работа на блоковете готов торф, където подбираше сухи калъпи за най-горния ред, който предпазваше останалия торф от дъжда. Той не беше достатъчно възрастен, за да работи на договор, затова му плащаха на парче, като превеждаха парите в чека на баща му, както беше при сушенето.

— Защо се прибираш толкова рано? — попитах го, когато спря и се подпря с крак на бордюра.

— Освободиха ме. Работехме прекалено бързо и те се притесниха, че може да не остане достатъчно работа, за да задържат редовните работници през зимата. Затова пуснаха всички като мен да си вървят.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Може би ще замина за Англия като другите. А може би не. — И той се засмя дяволито. Аз също се засмях леко, надявах се да не си тръгне.

— А ти как я караш? Виждаш ми се оклюмал.

— Бебето умря.

Албърт ме погледна със зяпнала уста.

— Кога?

— Тази сутрин.

— Това е ужасно. Съжалявам.

Кимнах, докато той продължаваше да се взира в мен. Що за чудовище трябваше да съм, за да водя нормален разговор, сякаш нищо не се е случило, докато земята под нозете ми вопиеше от негодувание? Как можех да се смея на шегичката му?

— Може ли да вляза да я видя? Изложена ли е?

— Да — казах и кимнах към къщата.

Албърт остави колелото си отстрани на пътя и ме последва. В кухнята Хейзъл седеше на кушетката до Айлийн и я държеше в прегръдката си. Татко продължаваше да седи до кухненската маса с Кормак на коляното си и със съвсем объркан вид.

— Може ли Албърт да влезе да види бебето? — попитах татко.

— Разбира се. Здравей, Албърт — каза татко, като се изправи, остави Кормак на пода и ни поведе към спалнята.

Когато Албърт видя бебето в кошчето, той също се разплака.

— Съжалявам — промълви той към татко и мама.

— Благодаря, Албърт — отвърнаха те почти в един глас.

После Албърт си тръгна. Изпратих го навън.

— Кога е погребението? — попита той, възсядайки отново колелото си.

— Не знам — отвърнах.

През това време децата започнаха да се връщат от училище. От мълчанието, с което преминаваха и от любопитните им погледи личеше, че са чули новината или подозират най-лошото.

Хейзъл излезе от задната врата.

— Трябва да си вървя — каза ми тя.

— Благодаря, че намина. Много си добра.

— Няма нищо — рече тя.

Но грешеше. Не знам какво е означавало за Айлийн нейното посещение, но за мен значеше много. По един неясен начин Хейзъл въплъщаваше надеждата. Тя беше като нас и все пак беше различна. Тя беше прекрасна, но все пак стъпваше по същите бетонни пътеки като нас.

Започнаха да пристигат хора, възрастни. Първо дойде Тед Пауър с колелото си, торбата с обяда му си стоеше на багажника. Очевидно беше чул новината и беше зарязал работата, което щеше да му коства половината надница. Той беше най-кроткият мъж, когото съм виждал, освен това беше дребен на ръст, затова и прякорът му беше лесен за отгатване — Мечето.

Децата отново се запътиха към училището на малки групички, минавайки бързешком покрай нашата къща, като агнета, усетили миризмата на вълк. Когато всички те се прибраха в сигурните обятия на училищния двор, жените заприиждаха към къщата с тъжни лица и молитвени броеници между нервните си пръсти. А мисис Пауър стоеше в кухнята и правеше чай за хората, които присядаха с нас да споделят мъката ни.

Нещо в присъствието и топлината на съчувствието им наистина помагаше да преживеем минута по минута, час по час, и да не изпадаме в най-мрачните мисли.

Хората не спираха да идват. Синьото кошче сега беше поставено по средата на кухнята, приглушените съчувствени думи се прекъсваха от молитви от Светата броеница, Скръбните тайни, докато най-скръбната от всички тайни лежеше, увита в бели пеленки, в старото, очукано бебешко кошче.

Мисис Нали, магазинерката, която беше станала близка приятелка на мама, дойде и донесе цяло парче нарязана шунка, сирене, масло и десетина хляба. Татко отиде до „Орел“ и се върна, напълнил пазарската чанта с бутилки уиски и портвайн. И хората идваха, клатеха глави неразбиращо, сръбваха уиски, портвайн или чай, хапваха от сандвичите и си тръгваха.

Когато наближи нощта, хората спряха да идват, а онези, които бяха стояли с нас през деня, започнаха да си отиват. Беше приблизително времето, по което татко ни разпитваше дали сме си написали домашните и ни навяваше сън, като сверяваше времето и навиваше будилника. Но будилникът беше застинал в неподвижна тишина, времето беше изгубило значение, а в съня се криеха ужаси, с които не желаехме да се срещнем.

Това не беше обикновено бдение. Всички си бяха тръгнали. Останали сами, ние гледахме през тютюневия дим към бебешкото кошче и не смеехме да се погледнем в очите. Тогава се върна Мечето. Той се беше отбил по обед, но оттогава не бяхме го виждали. Той внесе някакъв сандък и когато го постави на пода в кухнята, видяхме, че това е малък ковчег.

— Щях да го боядисам, но нямаше време да изсъхне — каза той, изричайки наведнъж повече думи, отколкото някога го бях чул да каже.

— Благодаря, Тед — каза татко. — Много хубаво, че си го направил.

Ковчегът бе направен от шперплат. Отстрани имаше изписани орнаменти, а на капака беше изрисуван красив келтски кръст. Хобито на Тед беше дърворезбата и той очевидно се беше прибрал по обед, за да го скрои и изработи. Ковчегът беше красив, но когато го видяхме, всички започнахме да плачем, съзнавайки предназначението му.

Тед си тръгна без да каже дума. Тишината, която остана след него, беше непоносима. Ръцете и краката ми сякаш бяха сковани от огромна тежест. Какво ще правим сега?

Мама седеше на кушетката, подпряла гръб на възглавници. Тя каза със спокоен глас:

— Време е да се сбогувате с Анджела.

— Но защо да се сбогуваме сега, мамо — възропта Айлийн. — Нали ще бъде с нас още ден-два?

— Искам да бъдете смели за Анджела — каза мама. — Господ я прибра от нас. Такава е волята му и не бива да я оспорваме. Щом Господ прибра Анджела, Той ще се грижи за нея, а тя ще бди над нас. Искам да разберете едно нещо. Господ прибра Анджела преди да бъде кръстена и затова не може да бъде погребана по обичайния начин. Тя не може да бъде погребана в гробището. Затова баща ви ще я вземе довечера, за да я погребе отделно. Но няма значение къде ще бъде тялото й, защото душата й ще отиде там, където Господ е отредил, и ние трябва да знаем и помним това.

Айлийн ридаеше неудържимо. Майки и Франк се бяха свили и мълчаха.

— Роби, искам да отидеш с баща ти и да му помогнеш. Трябва да бъдеш смел и силен. И помни, че това, което се случи, е Божията воля. Не ни е дадено да разберем пътищата Му.

Можеше да не се тревожи за последното. Нямаше как да проумея отнемането на детски живот два дни след раждането. Мисля, че мама чувстваше това, а също може би и че се терзая, задето съм предизвикал нещастната съдба на Анджела с посегателството си върху Божия храм.

Мама отиде при кошчето и вдигна Анджела така, сякаш бе още жива. Взе я на гърди и я прегърна. Татко извади дюшека, възглавницата, пелените и одеялцето от кошчето и ги нагласи в ковчежето.

— Кой иска да даде последна целувка на Анджела? — каза мама и я поднесе на Кормак да я целуне, а после на Били и Франк.

Когато дойде ред на Майки, той каза:

— Може ли да я гушна? — и мама постави вързопчето в ръцете му.

След него я взе Айлийн и я държа толкова дълго, сякаш никога нямаше да я пусне. Накрая я подаде на мен. Малкото й челце беше толкова студено, когато го притиснах към бузата си, та исках да я прегърна завинаги, за да върна част от топлината в нея. Но това беше невъзможно, аз я подадох обратно на мама, която я прегърна и целуна за последен път и я предаде на татко.

Татко я взе пред себе си със силните си ръце. Той не я прегърна, нито я целуна, само я държеше благоговейно пред себе си така, както свещеникът държи съда със Светото причастие. Положи я в ковчега, погледа я с благоговение и постави капака. Тед дори бе поставил четири винта в капака и татко ги зави.

Седяхме и гледахме ковчега, без да смеем да мислим, да говорим или да питаме, когато тишината бе прекъсната от шума на автомобил, който спря пред къщата. В Парка нямаше автомобили и аз веднага отгатнах, че става нещо важно.

— Това сигурно е Пийт Кейси — тихо каза татко. Той отиде и отвори входната врата.

Пийт живееше извън града в семейната си ферма и работеше за Торфената компания. Татко много го уважаваше. Макар млад и неженен, той беше един от малкото притежатели на автомобили и изпълняваше неофициални курсове. Най-често младежки компании го наемаха да ги кара на танци.

Пийт се показа на вратата с тъжно изражение. Той ни погледна, после погледна към ковчега и каза:

— Съжалявам.

След това отиде при мама и стисна ръката й.

Стояхме наоколо, сякаш ние бяхме изгубените души, сякаш ние се бяхме озовали в лимба, докато Пийт най-сетне се размърда и попита:

— Готови ли сте да вървим?

Татко помълча и рече:

— Да, Пийт. Готови сме. Роби ще дойде с нас.

Мама ни подаде палтата и ние се облякохме. Татко се наведе и взе ковчега в ръце. Аз минах пред него и отворих вратата. Пийт тръгна първи към колата и отвори багажника. Татко постави ковчега вътре и затвори капака. След това отиде зад къщата и се върна с една права и една обикновена лопата. Аз седнах на задната седалка и татко остави лопатите до мен.

Пийт запали колата и се обърна към татко:

— Накъде, Джо?

Татко отново помълча, преди да отговори:

— Трябва да намерим междина — каза той.

— Какво?

— Междина, граница между две земи. Там трябва да я погребем.

— Ами границата между двата окръга и двете провинции минава през града.

— Щеше да е подходящо, ако не беше река. Мислех да я закараме обратно до границата на окръг Слайго, на планината Кърлю.

Сърцето ми подскочи. Колко прекрасно място за гроб на Анджела, точно там, където спряхме тогава, с изглед към Слайго от едната страна и към Мидландс от другата.

Татко продължи:

— Съгласен ли си да ни караш чак дотам? Пада се след Бойл.

— Ще карам докъдето кажеш. Затова съм тук.

Потеглихме през града, по моста, следвахме тъмния път през Строукстаун, Елфин, Бойл, маршрут, по който бяхме пътували и преди, но винаги денем, при различни обстоятелства. Заваля дъжд и вече виждах само тесния път, обрамчен от двата полукръга на предното стъкло.

Селата и градовете, през които минавахме, изглеждаха също толкова нещастни, колкото бяхме ние, а уличните им лампи осветяваха само дъжда. След Бойл започнахме да се изкачваме със завои нагоре по Кърлю и аз затърсих с поглед да забележа табелката, приветстваща пътниците с влизането им в окръг Слайго. Преди тя винаги изпълваше сърцето ми с възторг, но не и сега. Сега тя щеше да представлява надгробен камък за моята малка сестричка.

Пийт спря колата край пътя точно до знака. Бавно и неохотно татко излезе навън. Пийт го последва. Аз извадих лопатите и ги подпрях отстрани на колата.

Присъединих се към двете фигури, които едва се виждаха в тъмнината. Татко бавно вървеше и оглеждаше мястото от двете страни на пътя. Стигнахме до другата табела, на която пишеше „Добре дошли в окръг Роскомън“. Двете табели бяха почти на сто метра една от друга.

— Къде е междината? — попита татко. — Сигурно е по средата между двете табели.

— Сигурно — отвърна Пийт, в гласа му звучеше почуда.

Завъртяхме се, изминахме приблизително половината разстояние и спряхме отново.

— Забравих да взема фенера — каза татко.

— Не се тревожи за това. Избери мястото, а аз ще докарам колата и ще насоча фаровете.

Татко се отдалечи от пътя и огледа мястото от другата страна на канавката. Отново се спря и остана неподвижен. Никога не бях го виждал така скован от нерешителност.

— Тук е мочурище.

Никой от нас не отговори.

— Безчовечна сган, искат да погребем малко дете като куче.

— Безчовечна е меко казано — откликна Пийт с чувство. — Няма ли по-добро място да я погребем?

— По нашия край има специални места по границата между околиите и ничии парцели на кръстопътищата. Но най-често хората използват ивицата между земята и морето. Най-често там — пясъчните дюни досами морето.

— Далече ли сме оттам? — попита Пийт.

— Много далече — отвърна татко. — Ще стигнем там чак призори, а това се върши нощем, най-добре в полунощ.

— Какво да правим?

— Да ти кажа честно, Пийт, не знам какво да правим. Мислех, че това място е подходящо, но не мога да погреба бедното създание в мочурище край пътя.

— Искаш ли да знаеш какво правят хората в Баликлеър?

Татко направи няколко крачки и се върна на пътя.

— Да, кажи ми.

— Не го споменах, защото мислех, че си решил как да постъпиш. Пък и хората не обичат да говорят за това.

— Знам. Разбирам — каза татко. — И при нас е така. Само мъжете знаят къде е гробът.

— В Баликлеър погребват бебетата в ъгъла на протестантското гробище.

— В протестантското гробище? — попита татко удивено.

— Помогнах на един съсед да погребе детето си преди около година.

— В протестантското гробище!

— Те май нямат нищо против бебетата да се погребват в християнски гробища. Изглежда са по-цивилизовани от нашите.

— Те допускат католически бебета в своите гробища?

— Бебетата все пак не са кръстени, така че не са нито католически, нито протестантски.

Представих си приветливото малко гробище на протестантската църква, където ходеше семейството на Хейзъл в неделя, и за малко да извикам на татко „Да, точно там трябва да погребем Анджела“.

— Не знам дали е редно.

— Така правят хората в Баликлеър и то ми се вижда разумно.

— Трябва ли да искаме разрешение?

— Едва ли. Мисля, че се прави тихомълком. Никой не иска разрешение. Никой не дава разрешение. Никой не научава за това. Но хората си знаят. Знаеш как става. Протестантите са свестни в това отношение. Разбират затруднението на хората. Затова оставят един ъгъл на гробището празен и мине-не мине там се появи нова могилка, но те не питат.

— Според теб как трябва да постъпим, Роби?

Въпросът ме втрещи, защото татко наистина се терзаеше от нерешителността си и наистина искаше да разбере какво мисля аз, търсеше съвета ми. Сякаш в този мрачен миг, на този мрачен път, аз внезапно бях пораснал. Опитах се да се стегна, за да отговоря както се полага на възрастен.

— Според мен ще е ужасно да погребем Анджела тук. Мисля, че ще е много по-добре в протестантското гробище, където ще можем да ходим на гроба й.

Татко помисли малко и каза:

— Добре. Тогава ще бъде в протестантското гробище.

И ние се обърнахме към колата и закрачихме малко по-леко, тримата един до друг, и аз вървях печално, в крачка с мъжа отляво и с мъжа отдясно.