Джак Харт
След багера (4)

4

Конският пазар в Баликлеър се провеждаше през първата седмица от февруари. Това беше местен празник. Училищата се разпускаха и всички спираха работа, за да изкарат Конския пазар. Дори Торфената компания даваше почивен ден на работниците. В началото на февруари и без това нямаше кой знае колко работа.

— Някога е било голям пазар — каза татко. — От най-големите. Колкото този в Балинасло. Но конете вече си изпяха песента. Все пак ще отидем да разгледаме. Може да свършим някоя работа. — Той хвана Франки за ръка, а Майки и аз тръгнахме след тях по циментовата пътека.

Когато свърнахме зад ъгъла, видяхме тълпите на поляната пред църквата, камиони със свалени капаци, омацани с изсъхнал тор, разпрегнати коне. Не бях виждал толкова голям пазар. Продаваха се само коне, нямаше нито добитък, нито овце. Когато стигнахме църквата, можехме да видим цялата главна улица, чак до моста към окръг Конахт. Навсякъде беше претъпкано с коне, хора и сергии.

— Тук може да падне здраво подковаване — пошегува се татко, имайки предвид занаята си.

— Кажи им, че си ковач — подканих го аз.

Той ме погледна остро:

— Вече не работя за бедните фермери. Знаеш ли колко трудно се взимат пари от фермер? Подковеш му коня, а той ти каже, че ще ти плати, като продаде картофите или сеното. След това цяло лято се тревожиш за времето и гледаш как покарват листата на нивата му, като се надяваш да не ги нападне листната въшка, преди да станат картофите. Така ли се изкарва хлябът?

— Можеш да го накараш да ти плати, когато му свършиш работата.

— И като ти каже, че в момента няма пари — тогава какво? Как да разбереш дали наистина няма и стотинка, или те разиграва? И ако наистина няма пари, как да му откажеш?

— Затова ли заряза ковачницата?

— Не се ядосвах толкова на бедните фермери, колкото на богатите. Веднъж при мен дойде един човек, който имаше много земя и много пари, човек, който беше доста по-заможен от мен самия. Искаше да му свърша някаква работа и аз казах добре. Само че нямах подходящо желязо. Обясних му какво и откъде да вземе и като го донесеше, щях да му свърша работата. Знаеш ли какво ми каза? Попита ме дали да го пише на моята сметка, или ще му дам парите за желязото. Как да работиш с такива хора, без да ти дойде до гуша?

Не можех да отговоря. Това ли ни беше изселило от Тирера? Затова ли беше затръшнал вратата на ковачницата и беше оставил пръчките лъскава стомана да ръждясват и да се разпадат на люспи по пръстения под?

— Все пак можем да свършим нещо полезно — каза той след малко, сякаш беше решил да вземе участие в пазара. Продължихме нататък с по-бодра крачка.

Майки и Франк зяпаха с отворена уста конете, пазарящите се собственици и купувачи и търговците, предлагащи всичко — от инструменти и дрехи до вакса за обувки. Витрините на сергиите бяха преградени с дъски, положени върху бъчви, за да не влязат животните през стъклата.

В подножието на хълма, по средата на селото, имаше кръстопът, а на ъгъла имаше бакалия с кръчма, наречена „Игъл“. Когато се приближихме, чухме през входната врата народна мелодия, изпълнявана на флейта.

— Чудесна свирня — каза татко. — Добър е.

Влязохме в предната част на постройката, където беше бакалията. Беше претъпкано с мъже, които седяха на столове и пиеха черна бира, тъй като в кръчмата, която се намираше в дъното и беше отделена от бакалията с нещо като преграда, нямаше достатъчно място.

Свирачът на флейта беше точно до входа. Постояхме там да послушаме, докато мелодията свърши. Когато музикантът свали флейтата от устните си, се раздадоха одобрителни възгласи.

— Браво, Шан. Да си жив и здрав.

— Чудесна свирня — каза татко, когато глъчката утихна.

— Откъде си, добри човече?

— От Слайго — каза татко, — където разбираме от хубава музика.

— Така е. Много музика има по онзи край.

— Музика има, но децата с музика не можеш изхрани. Затова сме тук.

Старецът погледна татко, после хвърли към нас проницателен поглед изпод козирката на каскета си.

— Сигурно живеете в Парка.

— Точно така.

— Тогава добре дошли в Баликлеър и дано при нас ви хареса.

— Благодарим. Сигурен съм, че ще ни хареса. Флейтата добре ти служи — каза татко, кимайки към излъскания от старост инструмент.

— А бе не свири съвсем както трябва — заяви онзи, вдигайки я пред очите без прекалена загриженост. — От доста време не съм свирил на нея. Трябва да се държи смазана, за да работи добре, също като при нас, хората. — Той пое глътка черна бира в устата си и я изплю в мундщука. След това затъркаля флейтата между дланите си, за да изплакне вътрешността й. След това изтръска флейтата на пода, при което трите деца неволно отстъпихме назад, за да не ни намокри. — Това ще я оправи. — Той кимна на татко. — Тази е за теб.

Старецът подхвана весела мелодия и ми се стори, че флейтата наистина звучи по-добре, след като я беше смазал.

— Свири „Момчетата от Балисодеър“ — прошепна татко, щастлив, че музикантът го поздравява с песен от Слайго.

Когато флейтата отново замълча, татко попита свирача:

— Познаваш ли някой фермер, който да дава един-два декара под наем? Искам да посадя малко картофи и зарзават, когато се запролети.

Старецът отново хвърли бърз поглед към татко изпод каскета си.

— Да не те праща някой при мен?

— Не, защо?

— Помислих си, може да си чул, че имам земя за даване.

— Не — отвърна татко. — Ти си първият човек, когото питам.

— Е, случил си тогава на когото трябва.

— Страхотно. Значи имаш един-два декара за даване?

— Колкото поискаш.

— Два декара ще стигнат.

— Ще ти покажа нивата, а ти сам ще си отмериш колкото искаш.

— А наемът? По колко върви тук арендата?

— О, няма да ти взема скъпо.

— Все пак да се спогодим.

— Какво ще отглеждаш?

— Картофи, зеле, зарзават.

— Устройва ли те да ми даваш по няколко чувала картофи?

— Вместо наем? Устройва ме идеално.

— Значи се спогодихме.

— Чудесно.

— Ела утре да ти покажа нивата.

— Къде да те намеря?

— На миля надолу по пътя за Балимахон.

— Ще дойда някоя вечер следващата седмица. За кого да питам?

Старецът отново му хвърли онзи поглед, сякаш въпросът беше твърде личен.

— За да те намеря — поясни татко.

— Ще ме намериш лесно. Питай някого за къщата на Шана.

— Чудесно — каза татко. — А аз се казвам Джо Дауд.

Шанът продължи да гледа татко подозрително, сякаш за първи път участваше в ритуал с размяна на имената и се отнасяше към него с недоверие. Но татко кимна на останалите и напуснахме кръчмата.

Навън, между конете, купчините конска тор и звука от възбудени разговори, татко килна каскета си назад и се разсмя.

— Не съм вярвал, че ще дойде ден фермер да ме чака да си прибера реколтата.