Джак Харт
След багера (29)

29

Ваканциите, прекарани в Килиндъф, спасяваха сърцето ти да не се пръсне от мъка. Преувеличавам ли? Едва ли. Сърцето не може да се пръсне физически, хората притежават неимоверна издръжливост и способност да оцеляват, да се пригаждат към нови условия, да свикват с нова обстановка, но детската душа може да бъде смазана като бръмбар с ботуш. Докато пътувахте с камиона на Джими Ленърд и се носехте през планините Кърлю, подкованият ботуш беше винаги на мили зад теб.

Беше като истинско завръщане. Всички мебели бяха натоварени в камиона, както на идване. Всички деца бяха в гнездото отзад, където мама даваше тон за песен. Този път ти се постара и ти да пътуваш отзад. Седяхте на сгънатите завивки между четирите крака на кухненската маса и пеехте с пълно гърло, сякаш участвахте в „Баладисти в събота вечер“^[1] Колко гръмогласно приветствахте табелата „Окръг Слайго“, старата ковачница до Ривърстаун, където татко бе чиракувал. Джими дори натисна клаксона — поздрав за бившия татков работодател. Но след моста на Балисодеър всички млъкваха. Вече се намирахте в Тирера. Вече нямаше нужда от песни, за да изпитвате възторг. Всички се взираха между дъските на каросерията, за да зърнат морето, да зърнат Кулата на Баликилкаш. А стигнехте ли върха на Килкълън, очите ви се силеха да попият цялата гледка, да не пропуснат нищо. Какво видя онзи първи път, когато превалихте хълма и под вас се простря Килиндъф? Помниш, че видя Джак Конуей, седнал на косачката, теглена от коня му, и Пат Конлън, запътил се в обратната посока с каруцата си, и как двамата спряха да поговорят, когато се срещнаха на пътя. Видя Джеймс Изполичаря, седнал до варосаните колони на портата си, и брат му, Дебелия Уилям, който се криеше зад него. Видя Уили Бърнс, застанал насред нивата, да храни телето. Видя Джим Шеридан, яхнал новия си велосипед, с господарски цилиндър, килнат на една страна на главата му. Видя Мери Конлън по престилка да пресича улицата с чаша захар в ръка към къщата на Бриджи Малоуни. И видя пушека, издигащ се от двора на Антъни — сигурен знак, че вари картофи отвън за прасетата и кокошките. Ето какво видя от върха на хълма Килкълън. Това виждам и аз във въображението си, когато си представя, че прехвърлям онази межда.

Как се вълнуваше, когато татко превърташе ключа във входната врата. Как затаи дъх, влизайки, за да намериш къщата точно както я бяхте оставили, но по-малка, много по-малка, отколкото в спомените ти.

Когато десетките съседи, събрали се на кръстопътя, внесяха и наместеха покъщнината, бяхте свободни и се пръсвахте във всички посоки като отломки от взривена скала: Майки при адаша си чичо Майк, който имаше ферма на Рак Роуд и гледаше крави и овце, магарица и пони, което теглеше двуколката. Айлийн отиваше у Бриджи Малоуни, дъщерята на Малкия Джон, вече покойник, както пише във вестниците. А ти отиваше да намериш Антъни, за да му помогнеш с картофите, за да може след това да се втурнете из полето, да ловите зайци или да отидете с въдицата на брат му за скумрия на скалите на Куангяр.

Да, тези ваканции те топлеха през цялата година, те държаха подкования ботуш далеч от теб.