Джак Харт
След багера (20)

20

Пристанът представляваше павиран кей, който вървеше не към вътрешността на реката, а по посока на течението и свършваше с каменна стена, сякаш строителите се бяха отказали от практическото му предназначение. Лодки не се виждаха, но беше пълно с плувци. И тъй като посоката на течението беше на юг, кеят предлагаше естествен припек, където хората с удоволствие се мотаеха преди и след плуване.

На върха на стената имаше дъска за скокове във вода, оригинален трамплин, монтиран от плувния клуб. Когато наоколо имаше момичета, по-големите момчета не спираха да показват уменията си на гмуркачи. Реката беше най-дълбока на края на пристана, където спираха лодките, а понякога и някоя баржа. Но лодките бяха рядкост и реката беше изцяло във владение на плажуващите.

Редовните плажуващи бяха по-големи от нас, имаше и момчета, и момичета, така че постоянно вървяха задявки. Когато се появихме с хавлии под мишниците, всички впиха в нас подозрителни погледи.

— Можете ли да плувате, момчета? — попита Томи Нълти, когото познавахме като капитан на детския отбор по галски футбол, което му даваше право да ни пита каквото пожелае.

— Естествено — отвърна Вал, опитвайки се да прикрие с нахаканост несигурните умения, придобити под напътствията на Арт.

Всяка вечер в продължение на няколко седмици, понякога до толкова тъмно, че не се виждаше нищо освен тръстиките, които пазеха пясъчните наноси от вятъра, който духаше постоянно от езерото ние бяхме упражнявали движенията. Арт ни обучаваше така, както бяха обучавали него. Когато напреднахме толкова, че да оставим гумите и правехме по десетина загребвания без чужда помощ, решихме, че вече можем да отидем на реката.

— Не ви вярвам — каза Томи. — За първи път ви виждам тук. Някой виждал ли ги е тук? — Той се извърна и онези, които слушаха, поклатиха отрицателно глави.

— Слушайте, момчета, това не е къпалня. Вижте какво течение. Ще ви отнесе за нула време. Много е опасно и не искам да ви търсим по дъното на реката или отвъд пролива.

— Няма проблеми — каза Вал. — Можем да плуваме, честно. Покажи им, Арт.

Арт бързо пристъпи и се гмурна в течението. Направи няколко бързи загребвания надолу по реката, след което се обърна и преодолявайки течението, доплува обратно до кея.

Томи го наблюдаваше с отворена уста.

— Да, той е добър. Дяволски добър. И вие ли сте толкова добри?

— Н-не — каза Пади. — Но плуваме по малко. Нали ще ни наглеждате?

— Добре, но се дръжте близо до брега и не отивайте по-далече от онзи камък — Той посочи един камък, който стърчеше над водата на двайсет-трийсет метра надолу. — Когато стигнете камъка, излизате и се връщате. Така ще бъдете в безопасност и ще можем да ви наглеждаме.

— Благодаря.

— Къде се е учил вашият човек да плува? — Томи насочи въпроса си към Пади.

— В техния град, в Ерис.

— Май се е учил от рибите. Адски добър е.

— Нали?

Пади, Вал и аз се спуснахме във водата и направихме по няколко загребвания, като се стараехме да се държим на една ръка разстояние от кея, както искаше Томи. Той ни погледа, докато се увери, че наистина умеем да плуваме, след което се върна при другарите си.

— Той е свестен — каза Пади, когато излязохме от водата до скалата, която служеше за граница.

Беше много вълнуващо да чувстваме течението на реката, съзнавайки, че под нас има пет метра бързо движеща се вода. Отново и отново се връщахме до кея, за да преплуваме краткото разстояние до скалата. Течението улесняваше задачата ни — дори да не помръдвахме с ръце и крака, водата пак би ни отнесла дотам, стига само да не потъваме, и всеки път ние стигахме малко по-далече надолу по течението.

От първия миг, в който се гмурна във водата, Арт се сроди с реката или може би реката се сроди с него. Той беше като една от големите платики, които понякога зървахме от моста да излизат от дълбините на торфенокафявата вода, за да изчезнат отново и отново да се появят няколко метра по-нататък. Лудуваше във водата, плуваше като състезател, после се обръщаше по гръб и се носеше по течението отвъд пролива в езерото. Но колкото и силно да беше течението, Арт винаги успяваше да се обърне и да преплува обратния път по-лесно, отколкото ние плувахме надолу.

Когато най-сетне се качихме на кея, за да изсъхнем, Томи каза на Пади:

— Хайде да дойдем тук в събота сутринта. Плувният клуб има треньор, който може да ни дава уроци.

— Няма начин — възрази Пади. — Всички работим на торфището.

— В колко часа в събота? — попита Арт.

— Около десет сутринта.

Арт се обърна към трима ни:

— Можем да идваме сутрин и да си доработваме вечер.

— Можем да пробваме — каза Пади.

— Та ти няма какво да се учиш — каза Вал. — Ти плуваш като делфин. Само ние можем да имам някаква полза от това.

— И аз ще дойда. Може да науча някои трикове.

— Добре. Аз съм навит — каза Вал. — А ти, Роби?

— Става. Ще се научим да плуваме по-добре.

— Ох, сигурно ще трябва да пропусна „Военноморски майтапи“^[1] по радиото. — Той единствен имаше радио и го слушаше редовно, след което ни разказваше шегите, които беше чул от хумористичните програми.

— Ще трябва ли да плащаме уроците? — попитах Томи, преди да си тръгнем.

— Безплатни са, плувният клуб ги осигурява.

В десет сутринта в събота вече се намирахме на кея. Освен нас четиримата имаше още една дузина други момчета, и по-големи, и по-малки. Учителят пристигна и се преоблече в автомобила си марка „Морис Майнър“. Когато излезе, първото нещо, което ме впечатли, беше огромното му шкембе. Беше мъж на средна възраст, с безстрастно изражение. Той не попита за имената ни и сякаш не забеляза, че има нови ученици в групата. Строи ни в редица и накара първия от нас да влезе във водата.

Първото упражнение беше за краката и той накара всеки поотделно да се държи за ръба и да изпълнява движенията в стил бруст. Посвети повече време на Пади, Вал и мен, виждайки, че движенията ни не бяха съвсем правилни. Арт освободи, без да каже и дума.

След това пусна всеки от нас във водата на края на кея да покаже как плува стил бруст. Стоеше на ръба над нас, а ние плувахме на място срещу течението, докато той ни даваше напътствия и ни показваше какво да правим с ръце. Беше страхотно. Той беше много точен и веднага, щом започнахме да изпълняваме напътствията му, в движенията ни настъпи видимо подобрение.

Разбира се, когато Арт влезе във водата и заплува, той бързо се понесе нагоре по течението към моста. Треньорът му извика да се връща и цялата група се разсмя. Дори треньорът се усмихваше.

— Как се казваш? — попита той, когато Арт се върна и застана до кея, движейки бавно ръце и крака срещу течението.

— Арт. Арт Макхю.

— Къде си се учил да плуваш?

— При нас. В Ерис.

— Като те гледам, май си тренирал заедно с тюлените.

Видях как Арт премигна и се изчерви, не знаейки дали това е подигравка или комплимент.

— Искам да преплуваш до спасителния пояс и обратно — каза треньорът.

Арт се обърна и с мощни красиви движения се стрелна до спасителния пояс на двеста ярда надолу по течението, при пролива. След това се завъртя срещу течението. С всяко движение той преодоляваше течащата вода и плавно се придвижваше нагоре, докато стигна до кея и опря ръцете си върху него, за да излезе от водата. Цялата група го аплодира.

Треньорът стоеше мълчаливо и го гледаше с възхищение.

— Младежо — каза му, — ти притежаваш вроден талант на плувец.

Арт се изчерви. Този път беше съвсем ясно, че е изречен комплимент.

След това отново се заехме да упражняваме отделните движения. Чувствахме се нелепи и тромави след демонстрацията на Арт.

Когато разпусна групата, треньорът се обърна към Арт.

— Ако идваш всяка събота, ще ти давам допълнителни уроци за напреднали — каза му той. — Можеш да станеш наистина добър.

Докато се подсушавахме с кърпите, попитах едно момче на име Джим, което познавах от училище:

— Как се казва треньорът?

— Еймън Макарик. Добър е, нали? Все още печели първи места на състезанията по плуване. Но вашият приятел го изненада.

— Да, не очакваше такова нещо от новак.

— Вие сте в класа на мисис Кели в пожарната, нали? — по-скоро отбеляза, отколкото попита той, имайки предвид бараката до пътя срещу училището, която бяха пригодили за учебна стая.

— Да, но годината свърши. Вече ще бъдем в голямото училище.

— При Щипката — каза Джим с подчертана досада.

— При кого? — попитах аз озадачен.

— При Щипката, директора. Не знаеш ли за него?

— Знам за директора, разбира се. Но защо му казваш Щипката?

— Ами защото щипе всички, естествено. Не само аз му казвам така.

Замълчах, опитвайки се да разбера смисъла на онова, което ми беше казал Джим. Но Вал вече беше наострил уши.

— Как така щипе всички?

— Боже мой, нали не искаш да ти покажа? Опипва те между краката в час и ако те хареса, те кара да останеш след училище, за да те нащипе до насита.

— Леле — каза Вал, — ама позволяват ли му?

Джим сви рамене.

— Когато опознаеш директора, ще разбереш, че не става дума за позволение. Ще се вдървиш от страх, включително и пишката ти, дори още да не ти става.

Спогледахме се озадачени.

— И на момичетата ли го прави?

— Не — каза Джим, — той щипе само пишки.

— Леле — каза Вал. Довършихме обличането в мълчание.