Джак Харт
След багера (13)

13

Народът казва, че колелото на живота не спира да се върти и ту ни качва горе, ту ни сваля долу. Което ми напомни за гранитната плоча в двора, на която татко обковаваше дървените колела на каруците. Помниш ли светещата лента желязо, огъната на обръч, която той вадеше от огъня с дългите клещи? И как след това я поставяше върху голото колело и я биеше с чука, докато се намести?

Плочата не се вижда. Земята я е покрила. Плочата лежи някъде под земята като толкова други неща, като татко, като мъжете, които се въртяха наоколо и наблюдаваха с възхита как майсторът упражнява занаята си и чакат възкресението или лопатата на археолога. Дори ковачницата я няма вече.

Но къщата още е там и аз я откупих, най-после. Изпълних обещанието си към теб. И това към Антъни, като се надявах то да го вдигне от леглото, за да се сбъдне мечтата докрай. Колко ли пъти сме се срещали в одимени барове в далечни градове и сме мечтали отново да сме в Килиндъф един до друг? Антъни, който притежаваше способността да превръща камъните във фигури с неизразима красота. Ти очакваше Антъни да постигне успех. Той винаги си е бил такъв, отдаден докрай, не на кариерата, а на онова, с което се е захванал. Дори болен на легло, той постоянно мислеше за творба, с която да изрази нещастието си в образи и знаци. Не обичаше да лежи.

Не разбирах, че вълшебните му способности го напускат, докато не сподели, че му е трудно да извае Ковача. Последната му фигура беше на татко с ковашката му престилка, със силните ръце, потопили клещите със съскащо желязо в коритото за охлаждане. Сега тази фигура краси град, в който татко никога не е стъпвал.

Преглеждах нотариалните актове. Интересно как бащите ни построили къщите си на един и същи парцел, когато отчуждили земята от стария господар и я разпределили между местните фермери. С по-малко от година разлика, ти го помниш откакто си проходила, и двамата израснахте заедно като братовчеди, другари и съседи. А ние с Антъни заедно възмъжахме и узряхме като близнаци и единомишленици. Колко пъти в разни задимени барове, след като бяхме споделили всеки своите неща от своя свят, скулптура и литература, ние се връщахме към темата, която ни изпълваше с радостно вълнение — Килиндъф, Тирера. И след като обсъдехме може би начина, по който Льо Корбюзие прилага златното сечение, се връщахме в спомените си към местата, където намирахме най-сладкия див грах, и как веднъж, докато пасяхме гъските на стария път, намерихме богат урожай под едни тръни и с каква наслада пукахме зрелите шушулки, за да сдъвчем миниатюрните грахчета.

Антъни все ме увещаваше да си върна старата къща. След това мълчахме, унесени в мечти.

Да, върнах си къщата. Но миналото не се връща.