Нелсън Демил
Спенсървил (8)

7

Сух, горещ вятър повя от югозапад, също както в древността след някой огромен пожар в тревистите равнини, принудил огромните стада бизони да потърсят в паника спасение в Голямото черно мочурище, където костите им стърчаха и до ден-днешен. Сега обаче вятърът духаше през милиони редове царевица и милиони акри пшеница, през малки градчета и самотни фермерски къщи, и през пасища и ливади, където пасеше добитък. Той профуча през Индиана, нахлу в Охайо, мина над Големите езера и се сблъска с нахлуващите на юг арктически въздушни маси.

Кийт Ландри си спомняше как към средата на септември, когато западните ветрове замираха, човек понякога можеше да долови аромата на севера, дъха на борове и планински езера, и небесата се изпълваха от канадски гъски. През един такъв септемврийски ден Джордж Ландри се обърна към жена си Алма:

— Време е и ние да поумнеем като тези гъски.

И те отпътуваха.

Историята обаче на повечето човешки миграции не беше толкова проста. Хората се бяха приспособили към всички климати на земята и в древни времена се бяха разселили по целия свят. За разлика от сьомгата, на тях не им се налагаше да се връщат по родните си места, за да си хвърлят хайвера, макар че според Кийт това не беше лоша идея.

Кийт се бе приспособявал и към почти задушаващи жеги, към ситния като прах пясък, към безмилостния опустошителен вятър, но като повечето жители на северен Охайо си мислеше за зимата дълго преди тя да пристигне. Аклиматизирането към природата беше лесно; аклиматизирането към социалното обкръжение щеше да е далеч по-труден процес.

Беше минала седмица от пристигането му и Кийт реши, че е време да се поразтъпче из центъра на града. Пристигна по обед и се запъти направо към „Бакстър Мотърс“, дистрибутор на „Форд“ в източния край на главната улица. Семейството му беше правило бизнес с тях от много години и Кийт имаше смътни спомени, че баща му нямаше особени симпатии към тези хора. Старецът обаче си падаше малко инат и чувстваше, че при работа с хора, които не обича, ще има по-голяма изгода.

Кийт си даваше сметка, че „Бакстър Мотърс“ са притежание на фамилията на съпруга на Ани, и може би това повлия на решението му също, макар и да не беше в състояние да обясни логиката на постъпката си.

Той слезе от сааба и се огледа. Компанията търгуваше само с коли на „Форд“, нямаше никакви дистрибуторства за чужди коли, нещо твърде обичайно за източните щати.

Някакъв шеф прекоси паркинга и застана пред него.

— Как е?

— Добре, благодаря ви за въпроса.

Търговецът за момент се смути, после протегна ръка.

— Фил Бакстър.

— Кийт Ландри. — Той изгледа Бакстър, пухкав като бебе мъж в началото на четиридесетте, с повече гуши от китайска статуетка. Фил Бакстър изглеждаше достатъчно учтив, но това идваше с работата. — Това ваше ли е? — попита го Кийт.

— Все още не. Чакам татенцето да се пенсионира — изсмя се Фил.

Кийт се опита да си представи Ани омъжена за едно от тези генетични недоразумения, но после реши, че става прекалено дребнав. Хвана бика за рогата, което беше малко необичайно за местните вкусове.

— Искам да сменя този употребяван форд за нов.

Фил Бакстър огледа сааба и отново се разсмя.

— Това не е форд, приятел. — Той стана сериозен и продължи: — Ние се опитваме да не вземаме чужди коли. Предполагам, че го знаете.

— И защо така?

— Трудно се пласират. Местните хора предпочитат да карат американски. — Той се втренчи в номера на колата. — Откъде си?

— От Вашингтон.

— Само минаваш оттук или какво?

— От този край съм. Просто се върнах.

— Разбирам… но… ще трябва да говоря с шефа.

— С татенцето?

— Аха. Но в момента го няма. Какъв форд търсиш, Кийт?

— Може би „Мустанг“ ГТ.

Очите на Фил блеснаха.

— Добър избор. Имаме два, в червено и черно. Но мога да доставя всякакъв цвят.

— Добре. Колко според вас струва моята? Миналогодишна е, на осем хиляди мили.

— Ще направя справка.

— Ще вземете ли сааба?

— Ще говорим и затова, но по-късно, Кийт. Междувременно, ето ти картичката ми. Обади ми се, когато си готов.

Кийт се усмихна на начина, по който правеха бизнеса в този малък провинциален град. Във Вашингтон всеки търговец на коли можеше да бъде и търговец на оръжие или лобист от Капитолийския хълм. Тук обаче никой не си правеше труда да се напъва.

— Благодаря ти, Фил — каза Кийт и понечи да си тръгне. Сърбежът обаче да направи нещо перверзно надделя. — Мисля, че си спомням едно момче на име Клиф Бакстър.

— Да, брат ми. Сега е шеф на полицията.

— Не думай? Добре се е уредил.

— Разбира се. Върши си добре работата и напредва в кариерата. Чудна жена, две деца, синът му е в колежа, а дъщерята ще влиза тази година.

— Господ да го благослови.

— Амин.

— Довиждане, Фил.

Кийт подкара по главната улица и спря на един светофар. „Правиш тъпи неща, Ландри.“

Определено не биваше да ходи в „Бакстър Мотърс“; предварително знаеше, че те няма да искат да вземат сааба, не беше сигурен дали наистина се нуждае от тоя форд и определено изобщо не биваше да споменава името на Клиф Бакстър. За един бивш офицер от разузнаването постъпките му граничеха с глупост: минаването му с колата покрай къщата й, отиването му до работното място на свекър й. Какво още не беше направил? Да я дръпне за плитките? „Няма ли да пораснеш, Ландри?“

Зеленото светна и той подкара на запад по главната улица. Районът на центъра се състоеше от редове къщи, иззидани с тъмни тухли, по на три или четири етажа, с магазини на партера и апартаменти над тях — повечето пусти. Почти всичко в тази част на града беше построено между Гражданската война и началото на Голямата депресия. Старата зидария и дървените апликации бяха интересни, но повечето фасади на приземните магазини бяха модернизирани през петдесетте и шейсетте.

Отбеляза си, че движението по улиците и тротоарите е слабо и че половината от магазините не работят. Онези, които бяха отворени, бяха магазини за текстил с намалени цени, за църковна утвар, видеоигри и други дреболии. Спомни си, че в няколко от писмата си Ани му бе казвала, че е управителка на магазина за благотворителни цели към областната болница в центъра, но той не можа да го види.

Трите големи сгради в центъра на града също бяха затворени: киното, старият хотел и големият универсален магазин на Картър. Липсваха също така и двата магазина за железария, половината дузината бакалии, трите сладкарници с автомати за точене на сода и магазинът на Боб за спортно облекло, където Кийт бе прекарал половината време от детството си и бе похарчил по-голямата част от парите си.

Няколко все пак бяха оцелели: аптеката на Гроув, ресторантът на Мюлер и двете таверни: кръчмата на Джон и историческата „Постхауз“. Персоналът на съда несъмнено помагаше за оцеляването им.

Деловият център на Спенсървил определено не отговаряше на спомените от детските му години. Тогава това беше центърът на света и без да го превръща в романтика, на него му се струваше, че по онова време на това място се бе съсредоточил животът и бизнесът на целия окръг Спенсър, който бе преживял своя бум с просперитета на петдесетте и многолюдните семейства. Разбира се, кинотеатърът, сладкарниците и магазинът за спортни стоки бяха идеално място за децата да прекарват времето си.

Но дори и тогава онези социални икономически условия, на които им предстоеше да променят из корен вида на главната улица, вече действаха, макар деловият център на Спенсървил да беше най-прекрасното място в целия свят, гъмжащо от приятели и забавления. Онази Америка обаче, която ги беше изпратила на война, вече я нямаше, за да ги посрещне.

Не беше необходимо човек да се ражда в малко градче, за да носи в сърцето си спомена и представата за Америка на малките градчета. Това беше и до някаква степен си оставаше идеал, дори и само като сантиментална и абстрактна представа. Но отвъд носталгията малките градчета доминираха по-голямата част от историята на американския жизнен опит; в хилядите Спенсървили, пръснати по цялата страна и обградени от безчислени ферми, се формираше американската идея, американската култура израстваше, цъфтеше и се оформяше. Сега обаче корените й умираха, но никой не го забелязваше, защото дървото все още изглеждаше читаво.

С приближаването си към центъра той зърна една сграда, която не се бе променила: срещу сградата на съда се изправяше внушителното полицейско управление, а отвън, сред паркираните полицейски коли, имаше група полицаи, които разговаряха с един мъж, когото Кийт инстинктивно позна: шефът на полицията Бакстър. А няколко сгради след полицейското управление беше благотворителният магазин на болницата.

Кийт заобиколи масивната сграда на съда, издигната върху земя на обществения парк. Администрацията на правосъдието, гражданското и углавното, и разцъфтяването на бюрократичните агенции представляваха все още разрастващ се бизнес към края на американското столетие, дори и в окръг Спенсър. Сградата на съда навремето беше замислена като огромна и скъпа глупост, но визионерите, които я бяха построили, сигурно бяха предвиждали вида на бъдещото общество.

Освен съда сградата подслоняваше канцелариите на прокурора, отдела за социални грижи, обществена библиотека за юридическа литература, областния землемер, щатската канцелария по селското стопанство, съвета по изборите и още дузина други правителствени служби, чиито имена представляваха акроними; с две думи, управата на всичко с шестнадесететажната си часовникова кула, издигаща се оруелски над западащия около нея град.

В парка, заобикалящ сградата на съда, беше многолюдно: деца с велосипеди, жени с детски колички, възрастни хора по пейките, държавни служители в обедна почивка и безработни. За момент Кийт си представи, че пак е лятото на 1963 година, лятото, когато се запозна с Ани Прентис, и че изтеклите след това три десетилетия не са се случвали изобщо или, по-добре, са протекли по съвсем различен начин.

Той направи пълен кръг около сградата на съда, зави обратно пак в главната улица и продължи на запад, където стърчаха големи стари къщи. Навремето това бе представлявало улица с жилища, но сега всичко беше запуснато, големите къщи бяха станали общежития, неофициални центрове за социални грижи, няколко сгради даваха помещения под наем за евтини офиси, имаше и няколко занаятчийски работилници, които може би успяваха да плащат полиците и данъците си.

Главната улица се разширяваше в четири ленти точно преди знака „Край на града“ и се превръщаше в магистрала, която водеше към границата с щата Индиана. Пътят от двете страни обаче вече не беше пуст, а се бе превърнал в търговска площ с вериги от супермаркети, обикновени магазини, магазини за преоценени стоки и бензиностанции. Огромни пластмасови табели стърчаха върху високи пилони, докъдето му стигаше погледът: „Уенди“, „Макдоналд“, „Бъргър Кинг“, „Кентъки Фрайд Чикънс“, „Рой Лоджърс“, „Домино Пица“, „Френдли“ и други чудесни заведения за бързо хранене, едно след друго, чак до границата с Индиана, а може би и чак до границата с Калифорния — най-автентичната главна улица на САЩ.

Но така или иначе, тъкмо този феномен бе унищожил деловия център на града, или може би самият делови център бе убил себе си поради липса на визия, също както и с пълния разрив с миналото, както и с пълното му неразбиране. Другаде — в съвършените малки градчета на щата Ню Ингланд например, миналото и настоящето бяха едно, а бъдещето беше внимателно изградено върху съществуващите основи на времето.

Кийт обаче подозираше, че ако бе останал в града и бе видял развитието на промените, а не да се сблъсква с тях на пресекулки през пет години, щеше да е далеч по-малко носталгичен и не толкова разтревожен от физическата трансформация.

Тъй като в центъра не бе останала дори и една бакалия, Кийт спря на паркинга на един голям универсален магазин.

Взе една количка и влезе вътре. Проходите бяха широки, огромното помещение беше с климатична инсталация и чисто, а стоките нямаха особена разлика с тези във Вашингтон. Въпреки носталгичните му спомени по разхвърляната бакалия на господин Ерхарт, модерният универсален магазин беше действителният принос на Америка към западната цивилизация.

По ирония на съдбата пазарната улица в Джорджтаун, където той пазаруваше, приличаше повече на провинциалния Спенсървил, отколкото самият Спенсървил. При редките си пазарувания по нея Кийт влизаше от един магазин в друг. Концепцията на супермаркета му беше чужда, макар и интуитивно разбираема. Той буташе количката по проходите, вземаше каквото му е необходимо, срещаше погледите на домакини и кореняци, усмихваше се, казваше „Извинете“ и не сравняваше цените.

Беше изненадан от броя на хората, които не познаваше, и си спомни времето, когато махаше на половината хора в центъра на града. Все пак и сега от време на време мяркаше позната физиономия, а някои познаваха и него, макар и да не можеха да се сетят откъде, нито името му. Той видя най-малко десетина жени на негова възраст, които навремето бе познавал, и един мъж, с когото бе играл футбол. Така обаче, както се бе изтърсил ни в клин, ни в ръкав, още не можеше да се насили да спре и да се представи.

Не видя никого от най-добрите си приятели от онова време, и по-добре, защото тогава щеше да е доста смутен — не бе поддържал връзка с никого от тях и не бе посетил дори едно събиране на класа им. Освен със семейството, единственият му контакт със Спенсървил бе останала Ани.

Той я зърна да завива покрай един ъгъл и се втурна стремително с количката напред да я настигне, после остави количката, изравни се с жената и видя, че не е тя. В действителност дори изобщо не приличаше на нея.

Върна се при количката си и без да продължи пазаруването, плати и излезе да хвърли торбите с покупките в колата си.

Полицейска кола с двама полицейски служители бе блокирала пътя му за излизане от паркинга. Той остави торбите с покупките на задната седалка, седна зад волана и запали двигателя, но полицаите не помръднаха. Излезе от колата и се приближи до шофьора.

— Извинете, но трябва да тръгвам.

Ченгето го изгледа продължително, после се извърна към партньора си.

— А пък разправят, че сезонните работници вече си били заминали. — Двамата бурно се разсмяха.

Това беше един от онези моменти, при които всеки средностатистически гражданин на САЩ би теглил по една майна и на двамата полицаи. Кийт обаче не беше средностатистически американски гражданин, а и бе прекарал достатъчна част от живота си в полицейски държави, за да не разбере, че се намира в класическото положение на провокиран от органите на реда човек. В Сомалия или Хаити, или в която и да е страна, където беше работил, такава постъпка би довела до мигновената смърт на гражданина. В старата съветска империя рядко застрелваха на улицата, но там те арестуваха, точно каквато беше целта на провокацията в момента. Кийт благоразумно се дръпна назад с думите:

— Няма проблеми. Ще ви изчакам.

Той се прибра в колата, включи на задна скорост, за да светнат задните му светлини, и зачака. След около пет минути вече се бе събрала малка тълпа от преминаващи през паркинга клиенти на супермаркета и няколко от тях съобщиха на полицаите, че зад тях има гражданин, който се кани да потегля. Сцената започна да привлича все повече минувачи и накрая ченгетата решиха, че е време да тръгват.

Кийт даде на заден и се изтегли на магистралата. Можеше да се добере до дома си и по селските пътища, но вместо това се запъти отново към града, в случай че местното гестапо имаше още номера в запас. През цялото време не отдели поглед от огледалото за обратно виждане.

Това не беше инцидентна проява на фашистко поведение спрямо човек с кола, непозната по тези места и със столичен номер. А и Спенсървил не беше някакво затънтено градче в южните щати, където ченгетата повечето пъти се отнасяха враждебно към всички непознати. Това беше едно уютно, цивилизовано и дружелюбно градче от Средния запад, където към непознатите хора обикновено се отнасяха добронамерено и учтиво. Следователно това беше планирано и човек не трябваше да е офицер от разузнаването, за да го проумее.

Следователно отпадаше поне един от въпросите, който си бе задавал Кийт: шефът на полицията Бакстър знаеше, че той е в Спенсървил. Но дали го знаеше и госпожа Бакстър?

Той се замисли за реакцията на Клиф Бакстър, когато е научил, че бившият любовник на жена му се е върнал в града. Големите градове изобилстваха от бивши любовници и това обикновено не представляваше проблем. Дори и тук, в Спенсървил, без съмнение имаше множество семейни жени и мъже, които го бяха правили с други партньори, освен със съпрузите си преди брака. И тези други си живееха тук, в града. Проблемът в този случай се казваше Клиф Бакстър, на когото, в случай че Кийт не грешеше, му липсваха по всяка вероятност всякакви следи от мъдрост и житейски здрав смисъл.

Ани нито веднъж не бе проронила и дума против него в никое от писмата си, нито в редовете, нито между тях. Но тя не пишеше за всичко; имаше и още. Кийт си спомни какво представляваше Клиф Бакстър в гимназията и онова, което бе научил с годините за цялата му фамилия.

Кийт никога не бе изричал никакви съждения за Клиф Бакстър, но майка му — Господ да я благослови — винаги отронваше по някоя дума за семейство Бакстър. Разбира се, тя никога не си позволяваше преки нападки; репликите й бяха повече от рода на „Просто не мога да разбера какво толкова намира тази жена в него“. Или нещо още по-точно: „Оня ден срещнах Ани Бакстър на улицата и тя ме попита за теб. Все още изглежда като младо момиче.“

Майка му винаги бе харесвала Ани и много искаше глупавият й син да се ожени за това момиче. В дните на младостта й всяко ухажване беше неизбежна увертюра към сключване на брак и всеки измъкнал се ухажор можеше да бъде съден за престъпване на обещание, ако съсипеше репутацията на момичето, след като я бе извеждал на пикник без настойничка и след това не й бе направил предложение за женитба. Кийт се усмихна. Как се бе променил светът.

Баща му, човек пестелив на приказки, въпреки това няколко пъти бе споменавал с нелюбезни думи полицейския шеф, но се бе ограничавал до обществени проблеми. Нито сексът, нито любовта, бракът или името на Ани бяха излизали от устата му. Но основното му мнение не се различаваше от това на жена му: синът им бе изтървал късмета си.

Те обаче не можеха да усетят какво става в света от края на шейсетте, когато напрежението и социалните разслоения въздействаха много по-силно върху младото поколение, отколкото върху старото. Страната им сякаш бе изгубила разсъдъка си и някъде сред тази лудост Кийт и Ани бяха изгубили пътя си, а след това се бяха изгубили и един друг.

През изминалите пет години, откакто родителите му се бяха преместили, той не бе научавал никакви новини за Спенсървил, за шефа на полицията Бакстър и за това как изглеждала красивата Ани в пъстра лятна рокля в градския парк.

И всичко това, защото майка му, която макар и да му мислеше само доброто, му бе причинила голяма болка.

Кийт караше бавно през града, после свърна на юг по Честнът Стрийт, прекоси линията, продължи през победната част от града, покрай складовете и индустриалния парк, а оттам вече извън града.

Отново погледна в огледалото, но не видя полицейска кола подир себе си.

Нямаше представа каква игра играе шефът на полицията Бакстър, но това нямаше особено значение, поне до момента, в който някой от двамата не решеше да престъпи закона. Кийт нямаше нищо против опитите за грубо въздействие, в действителност дори ги приветстваше. В стария Съветски съюз и бившия Източен блок грубото отношение беше най-високата форма на комплимент — то означаваше, че ти си вършиш работата и че те са принудени да предприемат действия, с които да покажат недоволството си.

Клиф Бакстър все пак можеше да покаже и малко повече разум, ако беше запазил спокойствие за известно време.

Кийт обаче не беше сигурен, че Бакстър притежава нужното за това търпение или схватливост. Той без съмнение беше лукав и опасен, но също като полицията в някоя полицейска държава, беше прекалено привикнал да му демонстрират мигновено уважение.

Кийт се опита да се постави на негово място. Ясно беше, този човек прави всичко, за да изрита от града си по най-бързия начин Кийт Ландри. Коварното в случая беше, че той искаше да провокира инцидент, който да доведе до куршум или най-малкото до арест.

И Кийт проумя, че в това градче място има само за единия от двамата и че ако той продължи да упорства, някой по всяка вероятност здравата ще пострада.