Нелсън Демил
Спенсървил (22)

21

Кийт Ландри отиде на неделната служба в „Сейнт Джеймс“ не само защото беше специално поканен от отец Уилкс, но и от любопитство и носталгия.

Малката църква беше почти пълна и по традиция всички бяха облечени с най-добрите си празнични дрехи. Отец Уилкс произнесе прочувствена и добре обмислена проповед за морала на управляващите, като особено наблегна, че обществените служители, които нарушават десетте Божи заповеди и игнорират Божиите закони, не заслужават да заемат ръководни постове. Кийт разбра, че Уилкс е прочел разпечатката от записа на събранието в четвъртък и веднага се е захванал да работи върху проповедта си. Отец Уилкс не спомена никакви имена, разбира се, но Кийт беше почти сигурен, че всички наоколо са съвсем наясно кого има предвид. Зарадва се, че отец Уилкс не се възползва от възможността да засегне и темата с пожелаването на жената на ближния и прелюбодейството.

В тази малка селска църква се провеждаше само една служба през седмицата и това предизвикваше известно недоволство у енориашите, които не можеха да бягат от службите и да оставят у съседите си впечатлението, че са били на друга служба. Кийт се бе сблъскал с този проблем в младежките си години, но вече през първата си година в гимназията бе започнал да посещава „Сейнт Джон“ в Спенсървил и понякога успяваше да застане близо до семейство Прентис. Беше редовен посетител и господин и госпожа Прентис започнаха да гледат с благосклонност на присъствието му, но той се чувстваше виновен поради мотивите си, да не говорим за мислите, които пробягваха през главата му по време на проповедите.

Кийт се огледа и видя множество хора, които познаваше, включително леля си Бети, семействата Мюлер и Дженкинс, Джени, без приятеля си от четвъртък вечерта, но с две големи деца, и, което беше интересно, полицейския служител Скенли, неговия познат от игрището зад гимназията и църковния паркинг — беше със семейството си. Присъстваше и Шери Коларик, която Кийт най-малко очакваше да зърне тук, където се бе изповядала пред толкова много хора. Също като него, госпожица Коларик беше неизказано щастлива, че отец Уилкс не гледа към нея. Все пак отецът направи една завоалирана забележка по темата, като напомни на всички присъстващи, че жената е по-слабият съсъд, въвличана повече в изкушение, отколкото самите грешници. Кийт се зачуди как ли би прозвучало това във Вашингтон, окръг Колумбия.

Не видя Портърови, но и не бе очаквал да присъстват на службата. Ани пък сигурно беше в „Сейнт Джон“ с грешния си съпруг и Кийт за миг си помисли дали да не отскочи дотам за службата в единайсет. Обмисли внимателно идеята си и стигна до заключението, че при този развой на нещата това няма да е много умно от негова страна.

Службата приключи и Кийт слезе по стъпалата пред църквата, където отец Уилкс стискаше ръцете на всеки присъствал. Кийт обикновено успяваше да избегне тази фамилиарност след църковна служба, но този път остана в редицата. Стигна до отец Уилкс и двамата си стиснаха ръцете. Старецът беше истински щастлив да го види.

— Добре дошли у дома, господин Ландри. Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Благодаря, че ме поканихте, сър. Изпитах наслада от проповедта ви.

— Надявам се да можете да дойдете и следващата седмица. Нашият разговор ми даде храна за другата проповед.

— За завръщането на блудния син ли?

— Имах нещо друго наум, господин Ландри.

— Следващата неделя може да отсъствам от града.

Уилкс се усмихна лукаво.

— Жалко. Тъкмо щях да обсъждам ролята на църквата в обществените дела.

— Добра тема. Може би ще ми изпратите копие от нея.

— Непременно.

Отново си стиснаха ръцете и Кийт си тръгна. Беше студено, пронизващо утро, северният вятър се провираше през царевицата и дърветата и събаряше първите есенни листа. Беше изключително ясно и бялата църква и къщичката на енорийския свещеник, високите люшкащи се брястове, оградата на гробището и облаците в небето сякаш светеха. Имаше обаче и нещо зловещо, нещо злокобно в есенния вятър, който бе прогонил лятото и бе превърнал изумруда на зеленината в пурпур и злато. Колкото и да му се искаше да остане, Кийт изпитваше облекчение, че се маха завинаги от това място.

На паркинга се сблъска с леля си, която му каза колко била щастлива да го види в църквата и после го покани на вечеря в неделя. Неспособен да измисли някакъв учтив отказ — освен да й каже, че предпочита да гледа футболния мач по телевизията с кутия бира, което тя по никакъв начин не би приела за учтиво — той прие.

 

 

В уречения час той пристигна в къщата на леля си Бети с бутилка червено бургундско. Леля Бети дълго разглежда етикета, като сричаше френските думи, а после пъхна виното в хладилника. Всъщност това нямаше значение, защото както се оказа по-късно, тя нямаше тирбушон, и Кийт седна във всекидневната с чаша леден чай с прекалено много захар в него.

Леля му бе поканила за вечеря и още няколко души, които бе видял на барбекюто на Празника на труда: другия братовчед на майка му, Зак Хофман, и съпругата на Зак, Хариет, и тяхната пораснала дъщеря, Лили, и съпруга на Лили, Фред. С Лили и Фред бяха дошли и тримата им малки синове, чиито имена Кийт не можа да чуе и които бяха прекалено млади, за да настояват телевизорът да се пусне на футболния мач. Момчетата разочаровани излязоха да играят на двора.

Кийт говореше за незначителни неща, като си даваше сметка, че всички тези хора са обвързани роднински, и поддържаше разговора, като разиграваше играта „а помниш ли еди-кой си от родата“. Тази родова игра наистина намери за интересна.

На вечерята, която се състоеше от традиционното телешко печено, картофено пюре и грах — онази обичайна за американците храна, която бе изчезнала от столицата преди две десетилетия — Хариет, която все още бе на вълна „рода“, взе думата.

— Сестра ми Дороти се омъжи за Люк Прентис. Познаваш Прентисови, нали, Кийт?

Той я погледна и разбра защо му изглежда позната.

— Ти не излизаше ли навремето с племенницата ми Ани?

— Да.

— Тя се омъжи за един от Бакстърови, Клиф. Сега е шеф на полицията.

Кийт се зачуди дали не може да отвори бутилката вино с отвертка.

Зак вдигна поглед от печеното си.

— Чух, че в „Сейнт Джеймс“ имало събрание за Клиф Бакстър… Този човек е… — Той хвърли поглед към момчетата и продължи: — … е много див, ако държите да чуете мнението ми.

Лили и Фред бяха съгласни с него. Леля Бети явно не бе усетила намека, а момчетата помолиха за разрешение да излязат. Беше дадено веднага.

Зак ги изчака да затворят вратата, после се приведе напред и изрече заговорнически:

— Чух, че ходел по чужди жени. Там в църквата някаква жена станала и извадила всичките му кирливи ризи! Смела жена.

— Някой да иска допълнително? — попита леля Бети.

— Виждал ли си Ани след колежа? — попита Хариет.

— Не — отвърна Кийт.

— Чух, че там имало и една друга жена, Мери Арлс — намеси се Фред. — Двамата с мъжа й Боб държат бензиностанцията на шосе 22. Та тя казала как Клиф Бакстър си пълнел дисагите със стока от магазина й и после я карал да ги пише по сметката за служебния бензин.

— Сестра ми беше на това събрание и от онова, което чула за зет си, направо й прилошало — обади се Хариет.

Кийт си отбеляза, че Фред и Зак са повече загрижени за финансовите злоупотреби на шефа на полицията, докато Лили и Хариет бяха възмутени от гаврата със светостта на брачните окови.

— Само да чуя, че мъжът ми ходи по чужди жени, ще го изритам на мига, без да ми мигне и окото!

Фред нямаше вида на човек, който си пада по чужди жени, но след като чу предупреждението, придоби почти вида на светец.

— В кухнята има още колкото искате — каза леля Бети.

— Няма да се изненадам, ако тя го зареже — каза Хариет на Кийт.

— Кой?

— Ани.

— О… да. Съпругата обикновено научава последна.

— Племенницата ми е светица — каза Хариет. — Тя отгледа две чудесни деца и държи къщата си като аптека за него. Тя заслужава по-добра съдба.

— Някой трябва й го каже, ако тя не го знае — обърна се Лили към майка си. — Ако съпругът ми върши такива неща и никой от приятелите ми не ми отвори очите, тогава им казвам сбогом. — И тя отново стрелна с поглед Фред, когото Кийт вече започна да подозира в прелюбодейство.

— Фред дори и не би си помислил да изневерява — притече се на помощ на зет си Хариет.

Кийт бе установил, че хората си падат много по темата за прелюбодейството. Без значение дали е във Вашингтон, в Рим, Париж, Москва, където и да било. Но колкото и да беше интересна темата и изобщо, и конкретно, тя винаги ставаше прекалено неудобна и макар че хората на масата не бяха грешници — ако изключеше себе си, — темата беше изоставена.

— Ще кажа на Ани, че съм те видяла — каза му Хариет. — Сигурна съм, че ще ми каже да те поздравя.

— Благодаря. Моля, изпрати й моите най-сърдечни поздрави.

— На всяка цена. Може някой ден да се срещнете на улицата.

— Може. — Кийт си отбеляза да каже на Ани да изпратят на Хариет картичка от Рим.

— За десерт имаме лимоново желе с бяла ружа — обяви леля Бети. — Някой да иска кафе? Имам еспресо без кофеин.

— Много мразя да се натъпча и да хукна, лельо Бети, но обещах на едни хора да ги чакам в пет часа — каза Кийт и се изправи.

— Има още цели петнайсет минути. Хапни първо малко десерт.

Кийт си спомни, че леля му Бети има проблеми с логичното мислене.

— Обичам да карам бавно. Благодаря ти, вечерята беше страхотна. — Той я целуна и стисна ръцете на останалите присъстващи. — Стой настрани от изкушението — каза той на Фред. — Моите най-сърдечни поздрави на сестра ви и господин Прентис — обърна се той към Хариет.

— Те ще бъдат истински трогнати.

— Надявам се.

Той излезе, взе си довиждане с момчетата, които играеха футбол, и се качи в колата.

Докато караше, си припомни отделни откъси от разговорите на масата. Това, което го интересуваше, не беше какво се беше казало за Клиф Бакстър или Ани Бакстър, а че добрата стара Хариет бе играла ролята на Купидон. Кийт се засмя. Имаше хора, които, без значение на възрастта или възпитанието си, пазеха романтиката в сърцата си. Бедните Лили и Фред нямаха огън и вероятно никога не го бяха притежавали, както и леля му Бети. Но старите Зак и Хариет все още се гледаха с плам в очите. Любовниците, помисли си Кийт, бяха особена порода хора, и всички любовници разпознаваха сродните души, и той знаеше, че Хариет бе чувала сърцето му да бие всеки път, когато бе споменавала името на Ани.

 

 

Следващите три дни, от понеделник до сряда, Кийт прекара у дома. Не искаше да поема никакъв риск с отдалечаването си от фермата; не желаеше никакъв сблъсък с Бакстър или хората му. Беше прекалено близо до голлинията, ако използваше футболната аналогия, часовникът отброяваше последните часове и не му беше нито времето, нито мястото за никакви рискове. Последното действие на пиесата щеше да бъде бягство.

Макар и да беше в безопасност в пределите на собствения си дом и съгласно закона да беше крал в замъка си, той си имаше други грижи. Макар и да не можеше да си представи, че Бакстър ще цъфне при някой съдия с молба за телефонно подслушване, му хрумна, че Бакстър е способен да закачи микрофон на линията му. Едно от стандартните устройства от куфарчето на Кийт беше уред за откриване на подслушвателни уредби — не бе предполагал, че ще му се наложи да го използва повече, но въпреки това бе обиколил къщата с него няколко пъти, без да открие нищо. Проверяваше и вътрешната телефонна връзка в мазето всеки път, когато излизаше и се прибираше. Имаше уред за откриването на закачено подслушвателно устройство към телефонната линия, но за съжаление торбата му с инструменти не съдържаше това чудо. Друга възможност беше насочен дистанционен микрофон към къщата му, но в радиус една миля наоколо до този момент не бе виждал паркиран автомобил за по-продължително време. Съмняваше се дали спенсървилската полиция разполага с такива специализирани средства за подслушване… но човек никога не знае.

Кийт със сигурност знаеше, че преди събота Бакстър не бе имал инсталирано подслушвателно устройство на линията му, без значение законно или не, защото в противен случай щеше да цъфне на езерото в събота и един от двамата вече щеше да лежи на масата в погребалния дом на Гибс. Но дори и да не бе имало подслушване на телефона му в събота, като едното нищо днес вече можеше да има и той щеше да действа така, все едно че има. Но и в единия, и в другия случай той не мислеше, че ще се нуждае от телефона си, за да довърши или да промени приготовленията си.

Преди няколко седмици, когато си мислеше, че ще остане в Спенсървил, бе възнамерявал да си купи клетъчен телефон, като се бе канил също така да се обади на бившите си колеги във Вашингтон да направят пълно електронно изследване, както и проверка за съдебни разрешения за подслушване на телефона му. Съветът за национална сигурност беше заинтересуван не по-малко от него от сигурността на телефона му, макар и по други съображения.

Кийт се чудеше защо никой досега не му се беше обаждал от Вашингтон. Не че се вълнуваше кой знае колко, но мълчанието им започваше да придобива някакъв зловещ смисъл.

В сряда следобед самоналожената му изолация стана непоносима. Чудеше се какво ли става с Ани, тревожеше се за нея, но се утешаваше с максимата, че самата липса на новини е добра новина, което обаче не беше вярно по отношение на Вашингтон и влизаше в абсолютно противоречие с всичко, което бе научил в разузнаването през последните двадесет години.

По-късно същия ден, докато подрязваше и изправяше малиновите храсти, прегазени от Бакстър, изведнъж захвърли ножиците и изрита една кофа чак в другия край на двора. Проклятие! Мразеше да се чувства притиснат до стената, без значение дали си го налагаше сам, или му го налагаше някой друг, и се тревожеше за нея. Скочи в колата — карабината му беше опряна на седалката — и потегли по пътя със затъкнат в колана пистолет. Спря до пощенската си кутия и изчака, докато гневът му бавно отшумя. После се върна в къщата.

 

 

Опакова най-необходимото: личните си документи, паспорта, няколко чифта бельо. Не можеше да вземе оръжията на летището, макар че нямаше да се откаже от куфарчето си със специалните уреди и приспособления, такива като писалката със сълзлив газ, микрофилмовата камера, един графитен нож, и в случай на безизходица, капсула с цианид, плюс още няколко кошмарни устройства, които до този момент не му се бе налагало да използва, но които бе решил да не оставя в къщата.

Влезе в кухнята и установи, че е останал без никакви хранителни запаси, включително и бира. Доколкото му беше известно, в Спенсървил нямаше доставка по домовете, а до събота сутринта имаше още много време. Определено можеше да помоли госпожа Дженкинс или госпожа Мюлер да му купят нещо, но му хрумна по-добра идея, с която щеше да реши наведнъж три проблема. Вдигна телефона и набра Портърови.

— Тук ФБР. Вие сте арестувани за проповядване насилственото сваляне на правителството на САЩ — произнесе Кийт, щом чу гласа на Джефри.

— Ами тогава ви трябва жена ми.

— Как си?

— Чудесно. Тъкмо се канех да ти се обадя…

— Свободни ли сте да ми дойдете на гости за вечеря?

— Разбира се. У вас, така ли?

— Да. Около седем.

— На всяка цена.

— Джефри, направи ми една услуга.

— Веднага.

— Останал съм съвсем без храна, а колата ми не иска да потегли. Бихте ли донесли всичко за вечерята?

— Разбира се.

— И вино.

— Няма проблеми.

— Имам нужда и от малко пари.

— Да донесем ли и приборите за вечерята?

— Не, това го имам. Освен това имам следната молба — би ли ми осребрил един чек от хиляда долара?

— Разбира се. Знаеш ли, отби се един твой приятел…

— Ще ми разкажеш довечера.

— Не бе, много е интересно…

— Довечера. Благодаря ти. — И той затвори.

Ани. Това беше само Ани, ако се съдеше по тона на Джефри. Добре. Значи тя е наред и всичко е наред. Което му решаваше проблема да разбере дали е добре, освен това Портърови щяха да му донесат храна и пари, което за момента решаваше останалите проблеми. Имаше нещо извънредно приятно да биеш лошите в тяхната собствена игра, но ако той не се наложеше в тези ситуации, тогава нямаше да може да се измъкне от тях и можеше да открие, че е сбъркал страшно.

 

 

Портърови закъсняха с десет минути, което за бивши хипита не беше лошо постижение. Кийт пое торбата с билки от Гейл, а Джефри пренесе кашон, пълен с пластмасови пакети.

— Сготвих всичко — заяви Гейл. — В противен случай щяхме да изпукаме от глад, докато стане манджата. Само трябва да я затоплиш.

— Мисля, че имам печка.

— Каква очарователна къща — каза Гейл още от прага. — Тук ли си пораснал?

— Тук съм роден и отгледан. Още не съм пораснал.

Тя се изсмя. Кийт ги въведе в кухнята. Наредиха храната върху масата.

— Хапка надве-натри — каза Гейл.

— Моля?

— В „Антиох“ имат една страхотна закусвалня с доставка по домовете, „Хапка надве-натри.“ Всеки път, когато Гейл я хване мързелът, само ми казва: „Дрънни в «Хапка надве-натри»“. Не мисля обаче, че изпълняват поръчки до Спенсървил.

— Струва си да опита човек. Съжалявам, че ви създавам такива главоболия.

— Няма проблеми — отвърна Гейл. — Ти ни дължеше една вечеря и ние се радваме да ти я доставим.

Джефри се върна до колата за виното.

— Донесохме и кабели със скоби — каза Гейл. — Колата ти не беше ли нова?

— На колата й няма нищо.

— О. Аз пък си помислих…

— Ще ви обясня по-късно.

— Ще се опитам да позная. Местното ченге се заяжда с теб.

Кийт започна да слага масата.

— Улучи.

— Това е отвратително. Трябва да отвърнеш на удара, Кийт.

— Това е дълга история. Ако сте донесли достатъчно вино, ще ви я разкажа.

— Добре.

Джефри се върна с три бутилки червено вино и Кийт отвори едната и наля три големи водни чаши.

— Кристалния сервиз съм го дал за гравиране. Наздраве.

Чукнаха се, после седнаха на масата.

Пиха, ядоха, разговаряха, но над масата висяха няколко незададени въпроса. Гейл предаде на Джефри какво беше казал Кийт за полицията.

— Не можеш да стоиш тук като уловено в капан животно — възрази Джефри.

— Кога си ял за последен път? — прекъсна го Гейл.

— Като прасе ли ям?

— Кийт, това не ти отива — възкликна Джефри. — Не можеш да позволиш на тия тъпи ченгета да те тероризират.

— Това е дълга история. Я ми кажете — как вървят продажбите на „Искрените признания“?

— Невероятно — отвърна с гордост Джефри. — Вече сме продали петстотин екземпляра. Те си ги предават после от ръка на ръка, така че смело можем да приемем, че са ги прочели поне няколко хиляди души. Това е много народ за тази малка околия. Мисля, че на нашия човек му запари под опашката. Всъщност точно това се канех да ти кажа по телефона. Кой мислиш, че цъфна на прага ни и поиска да си купи екземпляр?

— Кой? — Кийт отпи от виното си.

— Отгатни.

— Клиф Бакстър.

— Близо — изсмя се Гейл.

— Хайде, казах ти, че е стар твой приятел.

— Ани Бакстър.

— Браво! Побира ли ти го главата?

— Побира го.

— За това се иска голям кураж — каза Гейл и се усмихна на Кийт. — Ани изглежда чудесно.

— Добре.

— Всъщност за жена, чийто съпруг се оказва изнудвач, вземач на подкупи и прелюбодеец, тя се държи доста хладнокръвно, да не кажа радостно.

— Може би си е хванала гадже.

— Това би обяснило настроението й — забеляза Гейл.

— Дадохме й безплатен екземпляр, разбира се, и я поканихме да влезе — каза Джефри. — Бях изненадан, че прие. Прие и да изпие чаша чай. Толкова беше приятно да си кажем някоя дума след толкова години. Спомнихме си доброто старо време. Казах й, че си се върнал, и тя ми каза, че сте се засекли пред пощата.

— Точно така.

— Не ти ли се поразтупа сърчицето? — захили се Гейл.

— Че как!

— Да ти кажа правичката, няма да се изненадам, ако скоро се замомее — каза Гейл. — Знаеш ли, почувствах се малко зле. Искам да кажа, никога не сме възнамерявали да й създаваме семейни проблеми, но пък това е естественият резултат от онова, което трябваше да направим с него. Което всъщност той си направи сам.

— Предполагам. Когато пиеш, трябва и да си платиш.

— Освен ако не са се разбрали както ние двамата с Джефри. Никой не може да се пръкне насреща ни и да ни размахва доказателства за изневяра.

— Интересно. Но ако някой от двама ви се влюби дълбоко в любовника си?

— Ами… — Гейл наистина се смути; очевидно нещо подобно вече се бе случвало на единия или на другия, а може би и на двамата, един, два пъти, много пъти.

— Хората се влюбват от една среща, съвсем случайно. Това всъщност е по-малко вероятно да се случи със случайни партньори. Любовта има по-малко общи неща със секса, отколкото липсата на партньор за по-продължително време. Не каза ли, че сърцето ти е забило силно, когато си видял Ани? Искам да кажа, след двайсет и толкова години между вас все още гори огън. Колко жени си изчукал след нея?

— Да броим ли и чужденките?

Тя се разсмя.

— А защо ли такъв хубавец като теб е останал неженен?

— Май по-добре да си бях останал гладен.

— Остави го на мира, Гейл — засмя се Джефри. — Явно тази тема не му е по сърце.

— Правилно — кимна Кийт. — Спенсървилските ченгета тормозят ли ви?

Джефри поклати глава.

— Още не. Нали разбираш, Гейл все още е градска съветничка. Мисля, че изчакват да минат изборите, за да си разчистят сметките. Ще видим тогава чии пилци ще се броят.

Кийт изгледа и двамата.

— Междувременно трябва да сте по-тихи и от тревата. Бакстър е на косъм да изригне.

Гейл и Джефри се спогледаха.

— Внимаваме какво правим — каза Джефри.

— Имате ли оръжие?

— Не — отвърна Джефри. — Ние сме пацифисти. Стрелят по нас, а не ние по тях.

— Имам карабина. Нека ви я дам.

— Не — възрази Джефри. — Няма да я използваме.

— Можете, ако ви е в къщата и някой се опита да…

— Не. Моля те да уважаваш мнението ни, Кийт.

— Добре. Но ако ви потрябва помощ, свиркайте.

— Добре.

Джефри стана и разбърка двете тенджери.

— Супата е готова.

Изядоха супата, после хапнаха зеленчуци с къри и се заловиха с последната бутилка вино.

Кийт направи кафе, а Гейл разви един кейк.

— Хей, за малко да забравя — възкликна Джефри след кейка и кафето, бръкна в джоба си и извади един плик. — Ето ти хилядарката.

— Благодаря. — Кийт измъкна от портфейла си чек и го подаде на Джефри, който го погледна и възкликна:

— Но това е за две хиляди долара!

— Моята контрибуция за каузата. Никога до този момент не съм давал пари на комунисти.

— Не можем да ги вземем, Кийт.

— Можете. Парите не ми трябват и искам да направя нещо с тях.

— Можеш да ни помогнеш, като се присъединиш към нас.

— Бих го направил, но не мога. Защото си тръгвам.

Никой от двамата не проговори.

— Вижте, приятели, аз ви вярвам и ви обичам. Освен това може да ми потрябва помощта ви. Готови ли сте да чуете една дълга история?

Те кимнаха.

— И така, завърнах се в Спенсървил на стартовата линия, за да видя дали мога отново да пробягам разстоянието. Е, човек не може да го направи. Състезанието е приключило, но човек може да се състезава в ново състезание. Да, знам, че говоря малко със заобикалки. Ще ви го кажа направо: влюбен съм в Ани и…

Гейл удари с две ръце по масата.

— Знаех си! Видя ли, Джефри, казах ли ти!

— Аз ти казах.

— Мога ли да продължа? Не е толкова лесно. И така, ние си пишехме в продължение на двайсет години.

— Това ми харесва много. Давай! Тя обича ли те?

— Гейл, успокой се — намеси се Джефри.

— Да, тя ме обича и ще бягаме заедно. Край на историята.

— Дрън-дрън! — избухна Гейл. — Направихте ли го вече?

— Това не е съществено… Не, не сме…

— Лъжец. Знаех си. Виждаш ли? Затова и тя се носи, все едно че са й пораснали крила. Попита ни дали сме разговаряли с теб през последните дни. Това е страхотно! Онази свиня си заслужава напълно съдбата. О, Кийт, толкова съм щастлива за теб. — Тя се изправи и го целуна, което той вече очакваше, а Джефри продължи церемонията с ръкостискане.

Кийт изпита леко нетърпение.

— И така, с това отговорих на повечето ви въпроси и мисля, че ви дължа обяснение за причината, поради която не мога да се посветя…

— Виж, та ти вършиш повече, като крадеш съпругата на този негодник.

— В действителност не крада нищо…

— Винаги съм си знаел, че вие двамата пак ще се съберете — каза Джефри. — Кога потегляте?

— Не мога да кажа. Скоро е обаче.

— Можем ли да помогнем с нещо?

— Ами, като за начало, не казвайте и думичка по телефона, ако се наложи да разговаряме. Притеснявам се, че може да подслушват моя или вашия телефон.

— Да, възможно е. Какво още има?

— Нищо. Донесохте парите, като гледам, ще имам храна поне за още няколко дни, а и Гейл може да си държи ушите и очите отворени в градския съвет.

— Винаги съм с наострени уши. Освен това имам едно ченге, което ми снася информация.

— Добре. Но не му се доверявай повече от необходимото.

— Когато става дума за революция, не вярваме почти на никого.

— Ясно — кимна Кийт. — Знаете си правилата.

— Значи се покриваш докато… бягство ли му казваш, щом тя е омъжена?

— Поради липса на по-точна дума, да. Ще ви дам ключ от къщата и ще ви помоля да я наглеждате.

— Няма проблеми.

— Къде го направихте? Колко пъти? Как успя да го уредиш?

— Имаме опит още от гимназията. — Кийт промени темата. — Съпругът й е страшно подозрителен и страшно го е яд, че се върнах. Гостува ми миналата седмица и си казахме по някоя мила дума. Той обаче в действителност си няма и представа за истинското състояние на нещата. Даде ми седмица да се измитам от града и срокът му изтича в петък, но аз още ще съм тук по това време. Може отново да се навърти наоколо и тогава ще го помоля за няколко дни отсрочка, защото така няма да ми се налага да го убивам — обещах да не го правя.

Гейл и Джефри бяха зашеметени от забележката му и Кийт ги огледа внимателно.

— Това е много сериозна работа. Не е игра. Той е абсолютен психопат на милиметър от пълния срив. Внимавайте много. Предложението за оръжието остава в сила.

Известно време и тримата мълчаха. После Джефри се обади.

— Играта загрубява. Мога ли да запаля?

— Давай, пуши.

Джефри извади торбичка и хартии от джоба на ризата си и си сви цигара. Запали с кибрит и я предложи на Кийт, който отказа, после на Гейл, която също отказа. Той повдигна рамене, отпусна се на стола и запуши.

— Мислиш ли, че Ани е в безопасност? — попита Гейл.

— Да. Но усещам вибрациите, ако мога да използвам този стар израз, а тези вибрации ми казват, че хората са доловили нещо; като че ли могат да прехващат сигналите, които се разменят между тази ферма и Уилямс Стрийт. — Кийт се усмихна. — Не ми духай в лицето, Джефри. Не виждаш ли, че говоря точно като теб.

— Разбирам — намеси се Гейл. — Искам да кажа, че дори и ние подразбрахме нещичко. Кой друг е разбрал, освен Бакстър?

— О, просто хората. Пасторите, нечия сестра, едни чудесни стари дами. Сигурно съм параноик, но съм загрижен, че Бакстър може да попадне на нещо конкретно. Трябва да ви помоля да не говорите и да не правите нищо, което може да възбуди подозрения. Снишете се по-ниско и от тревата, докато мине уикендът. Става ли?

— Става.

— Ако планът се провали, може да ми потрябва помощта ви.

— Насреща сме.

— Благодаря ви много. Хей, Джефри, кой би си по-мислил, че отново ще вечеряме заедно?

Джефри опъна от цигарата и го изгледа.

— Времето е изцерило много от старите рани, Кийт. Радвам се, че доживяхме дните, когато наистина поумняхме.

— Ако това е увертюра към мъжки откровения, ще изляза на верандата.

— Тя се чувства застрашена, Кийт — каза Джефри. — Затова са жените, Кийт, за да балансират динамиката на склещените ни взаимоотношения… и всичко останало. Всъщност къде възнамерявате да заминете? Можем ли да ви гостуваме на вечеря някъде?

— Разбира се. Веднага ще те известя.

— Ще ни липсваш, Кийт — каза Гейл. — Нямаме много приятели тук.

— Може би ще имате, след като отървете града от по-лицейския му шеф.

— Не съм много сигурна. Но е възможно. Ще се върнете ли някой ден?

— Бих искал, но зависи от това какво ще стане в крайна сметка с Бакстър.

— Така е — съгласи се Джефри. — Във всеки случай не бих ви посъветвал да си търсите квартира някъде на Уилямс Стрийт. — Той се засмя. — Ей, страшно ми се иска да зърна шибаната му мутра, когато се върне и прочете на бележката на хладилника: „Шибай се отзад, педал!“ — Джефри за малко да се задуши от смях и заудря бясно по масата.

Кийт се изправи.

— Нека поседнем на верандата. Прислужницата ще разтреби после.

Седнаха на верандата и загледаха залязващото слънце. Дълго време никой не проговори.

— Какво изумително нещо, Кийт — проговори Гейл.

— Кое?

— Любовта. Искам да кажа — колежът, хаосът, войната, и десетилетията, и разстоянието, и всичко онова, което ни сервира животът. Ако бях сантиментална, сигурно щях да се разплача.