Нелсън Демил
Спенсървил (19)

18

Клиф Бакстър пристигна рано на работното си място и веднага повика в кабинета си Кевин Уорд.

— И какво стана снощи в „Сейнт Джеймс“?

Уорд се прокашля.

— Ами… бяха се събрали пълна църква народ.

— Да? Взе ли номерата на колите?

— Ами… на някои.

— На някои ли? Какво искаш да кажеш с това „на някои“, по дяволите?

— Шефе… онзи Ландри…

— Какво?

— Ами… и той беше там.

— Така ли? Не съм изненадан.

— Да… Той, такова, ни се опъна.

— Сега пък какво означава това?

Уорд отново се изкашля и разказа какво се бе случило, като се опитваше да го предаде във възможно най-благоприятна за себе си светлина.

Бакстър го слушаше, без да го прекъсва. Накрая, когато Уорд приключи, Бакстър каза:

— Значи искаш да ми кажеш, че онзи скапаняк Ландри и дъртият свещеник са ви прогонили оттам?

— Ами… те… искам да кажа, че се намирахме на частната собственост на свещеника и че ако беше само онзи Ландри, по дяволите, щяхме да му праснем задника и…

— Затваряй си тъпата зурла. Добре, дай ми списъка на номерата, които сте успели да запишете, преди да съм те изритал от работа.

— Веднага, шефе.

— И внимавай в картинката. Днес следобед отиваме малко на гости на снощния ви приятел.

— Да, сър. — Уорд се изправи и отиде до вратата.

— Следващия път, когато ти поръчам да свършиш някаква работа и не се справиш, няма да е зле да се позамислиш малко за торовата фабрика, откъдето те измъкнах от хватката на татенцето ти.

Уорд се поколеба и запристъпва от крак на крак.

— Шефе, може би щеше да е от полза, ако и ти беше дошъл с нас снощи. Искам да кажа, че онова, което правехме снощи, не беше законно…

— Веднага изчезвай оттук.

Уорд излезе.

Бакстър седна на бюрото си се загледа безцелно в стената. Вече ставаше повече от ясно, че всичко рухва. Погледна портрета на Ани върху бюрото си.

— Кучка.

Припомни си предната нощ, без да отделя поглед от снимката й. Беше се прибрала след него и той я бе изчакал в кухнята. Бяха си разменили само няколко думи и тя веднага си легна, като каза, че я боли много главата. Той бе излязъл на двора да пробва телефона в колата й. Тя не му се бе обадила при нито едно от позвъняванията му, но телефонът си беше наред. И въпреки всичко човек никога не можеше да бъде сигурен с тия телефони. От друга страна обаче, предната нощ видът й беше ужасен и той с удоволствие щеше да я притисне, но първо трябваше да направи някоя и друга проверка, а нямаше навика да задава въпроси, на които не знае предварително отговорите.

Някъде в дъното на съзнанието му се мъдреше важният факт, че жена му е по-умна от него. Но умните хора, както беше установил, понякога биваха прекалено умни и мислеха останалите за глупави. Да, ама хитрата сврака…

— Леля Луиз значи. Добре, ще я видим ние тази леля Луиз.

Клиф Бакстър погледна часовника си и видя, че вече е седем часът. Вдигна телефона и набра един номер.

— Ало… — отвърна сънливо Тим Ходж, шефът на пощата в Спенсървил.

— Хей, Тим, да не те събудих?

— Да… кой се обажда?

— Стига си си стискал хуя, че ще му направиш синини, ами грабвай чорапите, че ще изтървеш пощата.

— О… шефе! Как я караш?

— Ти ми кажи.

— Ами… снощи отидох в „Сейнт Джеймс“…

— Добре си направил. И какво стана?

— Ами… чакай да си спомня… те… такова… бяха се събрали бая хора…

— Знам това. Моето име стана ли на въпрос?

— Да… да, стана. Всъщност доста пъти стана на въпрос.

Бакстър кимна.

— Хайде, Тим, аз съм зает човек, давай по-бързо. Кажи ми кой, кога, къде, как и какво.

— Да, добре. Ами, съветничката от градския съвет, онази Гейл Портър, беше нещо като говорител на събранието. Съпругът й и той беше там и те, такова… имаха много свидетели.

— Свидетели ли? Това събрание ли беше, или някакъв шибан процес?

Тим Ходж не отговори веднага.

— Ами… там имаше няколко души… които… повдигнаха обвинения срещу теб.

— Кой?

— Ами жената на Боб Арлс, Мери, и някаква си Шери… Шери…

— Коларик?

— Да.

Проклятие!

— Какво каза тя?

— Коя?

— И двете. Какви лайна изядоха двете лъжливи кучки?

— Ами… Мери ги подкара едни, че си бил вземал неща от магазина им, нали знаеш, и си изписвал повече бензин, отколкото си слагал в колата…

— Зарежи я. Какво каза другата кучка?

— Ами… нещо като… нещо, че ти уж… че уж си я харесвал… и си имал нещо с нея…

Господи Боже!

— Искаш да кажеш, че тази кучка се е изтъпанчила пред всички в църквата… и е дрънкала за… какво точно каза?

— Каза, че си я чукал. И че я чукаш от доста време. Че си и платил глобите за неправилно паркиране или нещо такова, и че за да си плати парите, трябвало да се чука с теб. Беше доста подробна в описанията — добави Ходж.

— Мръсна лъжлива кучка.

— Да.

— И хората й хванаха вяра?

— Ами… не знам.

— Виж, защо не отскочиш днес следобед да пийнем по едно кафе и да ми кажеш какво точно си видял и чул снощи. Някъде към три. А междувременно недей разпространява какво си чул и си дръж очите отворени.

— Слушам, шефе.

Бакстър затвори и се втренчи през прозореца към главната улица.

— Проклятие! — Той стовари юмрук върху бюрото си. — Проклети кучки, човек не може да се довери на никоя да си държи шибаната уста затворена.

Замисли се как този развой на нещата ще се отрази върху него и реши, че все още може да държи ситуацията под контрол. Шери Коларик си беше чиста проба курва, от най-лошите. Мери Арлс беше друг проблем, но той щеше да накара съпруга й да й дръпне ципа на мръсната уста за нула време. Бакстър се зачуди за какво ли още е ставало въпрос предната вечер. Взе лист чиста хартия и започна да прави списък: започна с Кийт Ландри, след него Шери Коларик, после Мери Арлс, Гейл Портър, съпруга й, чието име все не можеше да запомни, след известно колебание добави отец Уилкс, след това се замисли за момент и добави Боб Арлс за по-сигурно. Щеше да добави и името на Ани, ако то не заемаше почетното първо място в седмичния му списък с хората, които направо му ходеха по здравето.

Наля си кафе от термоса и отпи. Нещата направо се изплъзваха изпод контрола му. Това не беше просто лоша седмица, това беше началото на един лош живот, освен ако не сриташе здраво няколко задника и не започнеше да раздава шамари наляво и надясно.

Изправи се и излезе при Уорд, който въвеждаше списъка с номерата на колите в компютъра и пускаше разпечатка.

— Изключи тая шибана машинария — изръмжа му Бакстър.

Уорд послушно затвори файла.

— Къде е докладът от снощното проследяване на Ландри?

— Ето го, шефе. — Уорд му връчи напечатан лист хартия и Бакстър го огледа.

— Круг го е засякъл да излиза от дома си в седем и половина вечерта, после ти с Круг и другите момчета сте го видели на паркинга на църквата в осем и четиридесет и пет.

— Точно така. Събранието още не беше свършило, но предполагам, че си е тръгнал по-рано.

— И после?

— Ами, после Ландри отиде в дома на енорийския свещеник отец Уилкс. Аз подкарах към къщата и зачаках на шосе 28 на двеста метра от разклона към дома му, но не видях никой да завива натам. Когато обаче видях, че горе в къщата му свети, му позвъних по мобифона и той се обади. Не знам как се е добрал до къщата си, освен ако не се е промъкнал откъм юг, като е използвал черните пътища. Сигурно му се е дръпнало лайното от страх, като е разбрал, че го дебнем. Всичко е в доклада — добави Уорд.

Бакстър отново погледна листа.

— Значи си му позвънил в десет и половина и ти е отговорил?

— Аха.

— Но той може да се е прибрал цял час преди това.

— Възможно е. Зависи от това колко време е престоял при Уилкс и къде е ходил след това. Както казах, мисля, че се е прибрал по обиколните пътища. Беше много уплашен.

— Аха. Наистина сте му дръпнали лайното от страх. Видя ли някаква друга кола да отива към къщата му или пък да идва оттам?

— Не.

— Въртя ли се около къщата му, след като му се обади?

— Не, защото изглеждаше, че вече е захапал възглавницата. След около час обаче, когато пак наминах, лампата му на втория етаж продължаваше да свети. За какво си мислиш, шефе?

— Нищо. Отивам в „Парк енд Ийт“ да закуся.

— Добре.

Клиф Бакстър излезе от полицейското управление и измина пеш половината миля до закусвалнята.

Зае обичайната си маса и една по-възрастна сервитьорка, казваше се Лани, се появи до него.

— Как сте тази сутрин, шефе?

— Чудесно.

— Кафе?

— Разбира се.

Тя му сипа кафе.

— Ще погледнете ли менюто?

— Не. Шунка, яйца, бисквити, без препечен хляб и без сок.

— Разбрано. — Тя понечи да се отдалечи, но Бакстър попита:

— Къде е Шери тази сутрин?

— Обади се и каза, че била болна.

— Така ли? Един мой приятел снощи я видял.

— Сигурно е прекалила с веселието — ухили се Лани.

— Ами. Моят човек я видял в църквата „Сейнт Джеймс“, до Овъртън. — Бакстър загледа изпитателно жената в лицето, но тя явно не знаеше нищо за събитията от предната вечер.

— Ще отида да ви приготвя яйцата.

— Ако тя се мерне или се обади, кажи й, че я търся. Трябва да си поговорим за едни глоби за неправилно паркиране.

Усмивката на Лани се стопи; тя кимна и се отдалечи.

Закуската дойде и Клиф се захвана с нея. Почти всеки от пристигащите да закусват го поздравяваше и той се опитваше да познае кой е в течение на тая гадост.

Един от градските съветници, аптекарят Чет Коулман, дойде, седна срещу него и започна без всякакви предисловия.

— Чу ли за онова събрание снощи в „Сейнт Джеймс“?

— Да, чух нещо.

— Да-а, докато ние се блъскаме как да решим проблемите на града, нашите хора вече злословят здраво по наш адрес.

— Не се ли майтапиш?

— Да ти кажа право, онова, дето стигна ушите ми, никак не ми хареса.

— Как стигна до ушите ти?

— Ами… един приятел е бил там.

— Така ли? Приятел, който е останал до късно снощи и после веднага ти е позвънил, или приятел, който става рано и ти е позвънил сутринта?

— А… тази сутрин.

— Така ли? Случайно приятелчето ти да се казва госпожа Коулман?

Чет Коулман не отговори на въпроса, но беше повече от ясно, че не се налага.

— Знаеш ли, Чет, че цялата шибана околия започва да излиза извън контрол? И знаеш ли защо? Заради жените. Когато мъжете не могат да контролират жените си, като едното нищо можеш да кажеш сбогом и на цялата страна.

— Да… ами, там е имало и достатъчно мъже, и от онова, което чувам…

— Нека да ти дам един съвет, господин градски съветнико. Ако твоята съпруга оплете конците, това няма да ти се отрази добре през ноември, нито пък ще има положителен ефект и върху бизнеса ти. — Бакстър стана, хвърли няколко долара на масата и излезе.

Беше към девет без петнайсет; по главната вече щъкаха хора и автомобили, вярно, не толкова много, както преди двадесет години, но все пак достатъчно, за да се чувства Клиф Бакстър като цар в царството си, поздравявайки народа си. Повечето хора го поздравяваха нормално, но имаше и такива, които го избягваха или го гледаха странно.

Клиф Бакстър спря да размени няколко приказки с двама-трима граждани, стисна множество ръце, побъбри с продавачи, отварящи магазините си, сваляше шапка на жените, преведе старата госпожа Греъм през улицата.

Помота се известно време пред сградата на полицейското управление, като поздравяваше минувачите по име, пошегува се с Оливър Гребс, президента на банката, че пръска служебни пари, за да поддържа любовницата си; и двамата знаеха, че това за парите е майтап, но за любовницата — не.

Хвърли поглед към сградата на съда от другата страна на улицата. Градските служители вече отиваха на работа. Клиф беше наясно, че на следващия или още през настоящия ден ще му се наложи да се срещне с кмета.

Той не беше съвсем наясно как духа вятърът тази сутрин, но имаше чувството, че наподобява ранен северен вятър, първоначално слаб, почти неуловим, така че е нужно време, за да усетиш, че топлият западен вятър е секнал.

Шефът на полицията се върна в полицейското управление. Дежурният сержант Блейк го поздрави с принудено спокойствие.

Бакстър влезе при Уорд и каза:

— Тръгваме в десет.

После отиде в кабинета си и затвори вратата. Застана до прозореца и се загледа в главната улица, парка, сградата на съда, света. Каза си, че някой малодушник би треперил за кожата си в подобна ситуация. Но той чувстваше, че има в ръцете си достатъчно власт, за да овладее ситуацията. Не успееше ли да се задържи на поста си, щеше да повлече сума ти народ със себе си, като започнеше с краткия списък върху бюрото си и продължеше с по-дългия списък в досиетата си.

В известен смисъл той свързваше цялата лайняна обстановка с пристигането на Кийт Ландри, макар и да знаеше, че нещата бяха почнали да набират скорост дълго преди появата на Ландри. И въпреки това, успееше ли да се отърве от Ландри, щеше да реши поне един от проблемите си. После щеше да пипне за врата Гейл Портър, да не говорим за Шери Коларик, тази мръсна кучка, и Мери Арлс, и всяка друга женска, която си мислеше, че може да го прецака. После щеше да се залови и с мъжете, ако му се наложеше. Знаеше, че по принцип хората лесно се сплашват; вече нямаше герои, а само страхливци, които понякога се събираха тайно и се смятаха за герои. Не мислеше, че му се налага да убива някого, само щеше да ги сплаши до смърт; а сплашиш ли някого до смърт, това има същия ефект и върху всички останали.

 

 

Кийт се събуди в седем и първото нещо, за което си помисли, беше Ани.

Нещата вече бяха почнали да се изясняват: бяха се любили, и бяха влюбени. Той нямаше да си тръгне. Искаше да остане, да си изгради живота тук заедно с нея, да седят двамата на верандата и да гледат заедно залеза.

Но той съзнаваше, че не може да остане, докато Клиф Бакстър е в града, а тя наистина не желаеше смъртта на съпруга си, макар и съвсем неотдавна да я бе желала. Но в такъв случай решението беше да бягат заедно, а Кийт не искаше да бяга.

Той лежеше, втренчен в тавана. Отне му известно време да разбере какво е ангажирало съзнанието му: той поемаше дъха й, останал сред завивките.

 

 

Беше топъл ден и той работеше в хамбара гол до кръста. Чудеше се кога пак и как ще се срещнат, кога ще се любят. Можеше да я отведе някъде и всичките им тревоги и притеснения щяха да останат зад гърба им. След по-малко от седмица можеха да са в Париж. Зачуди се дали Ани има паспорт. Не че това щеше да представлява кой знае какъв проблем. Можеше да й го осигури в рамките на само двайсет и четири часа. Имаше хора, които му дължаха услуги.

А после, някъде след година, той щеше да се върне в Спенсървил сам и ако Бакстър все още беше тук, щяха да могат да се разберат без проливане на кръв. И тогава вече двамата с Ани можеха да се завърнат като съпруг и съпруга. „Добре. Браво.“

Към десет и петнадесет чу някакъв автомобил да навлиза по алеята към къщата и го видя през вратите на хамбара.

Синьо-бяла полицейска кола със златната емблема на шерифа върху вратата.

Колата му запречваше пътя към къщата, а Кийт не си бе взел оръжие. Шофьорът го забеляза и зави през двора, насочи се към него и спря на десетина метра. На предната седалка имаше двама души. Дясната врата се отвори и един месест мъж се измъкна от колата и тръгна към него. Носеше слънчеви очила с огледални стъкла и шапка-бейзболка.

Кийт тръгна срещу човека, който очевидно беше Клиф Бакстър. Спряха на метър един от друг и се загледаха.

Очите на Кийт отскочиха върху полицейския автомобил; шофьорът също бе слязъл. Беше Уорд. Стоеше неподвижно до отворената врата.

Кийт премести погледа си върху Бакстър. Въпреки оформеното вече шкембенце, мъжът пред него беше все така опасен и изпълнен със същата злоба, както и преди близо тридесет години.

Кийт го загледа в лицето, но слънчевите очила и ниско прихлупената козирка на шапката не позволяваха да прецени действителните му намерения. Едно обаче беше сигурно: Бакстър не знаеше нищо за предната нощ. Кийт осъзна, че се тревожи за Ани, а не за себе си.

— Вече започвах да си мисля, че няма да дойдеш — каза той.

Устните на Бакстър се раздвижиха, но той не отговори веднага, само продължи да го гледа през очилата.

— Не те харесвам — заяви накрая той.

— Това ми харесва.

— И никога не съм те харесвал.

— Знам го. — Той хвърли поглед през рамото на Бакстър към Уорд, който бе приседнал захилен върху предния капак на колата.

— И никога няма да те харесвам — продължи Бакстър.

— Знаеш ли, че е крайно невъзпитано да носиш слънчеви очила, когато разговаряш с някого.

— Да ти го начукам.

— Хей, господин началник на полицията, в момента нарушаваш правото на частна собственост, освен ако нямаш официална причина за присъствието си тук.

Клиф Бакстър хвърли поглед през рамото си към Уорд, после пристъпи още по-близо до Кийт.

— Шибан педал.

— Махай се от частната ми собственост.

— Защо си тук?

— Защото това е моят дом.

— Дрън-дрън. Мястото ти не е тук.

— Господин началник на полицията, шест поколения от рода ми са погребани в тази околия. Не ми дрънкай, че не ми било мястото тук.

— И ти ще бъдеш погребан в тази околия, и то доста по-скоро, отколкото си мислиш.

Кийт на свой ред направи крачка напред и лицето му се приближи на няколко сантиметра от това на Бакстър.

— Заплашваш ли ме?

— Дръпни се назад, инак ще ти пръсна черепа. — Бакстър сложи ръка върху револвера си. Кийт видя, че и Уорд слиза от капака на колата и посяга към оръжието си.

Кийт си пое дълбоко дъх и се отдръпна.

— Не си толкова тъп, колкото изглеждаш — захили се гадно Бакстър.

Кийт се овладя.

— Казвай си репликата, Клиф, и се пръждосвай.

На Бакстър очевидно не му се понрави обръщението на малко име, нито тонът. Той смъкна очилата, втренчи се в Кийт и каза:

— Ти се ебаваш с момчетата ми.

Кийт не отговори.

— И се ебаваш и с мен.

Кийт отново не каза нищо.

— Зад училището. Да се срещнем зад училището. Нали това си казал?

— Да, бях там.

— Извадил си късмет, че аз не бях. Защото в момента щеше да лежиш в погребалния дом на Гибс, вдървен като дънер, с пикня във вените ти вместо кръв. И аз щях да се изплюя върху лицето ти, ако изобщо ти останеше лице, след като приключа с теб.

Кийт не отговори.

— Момчетата ми казаха, че си се скрил зад гърба на пастора в „Сейнт Джеймс“.

— Не намесвай отец Уилкс в свинщините си.

— Така ли? Че защо? Всеки, който се ебава с момчетата ми, автоматически го загазва, чак до ушите, и това включва и всемогъщия Бог.

Кийт отново не отговори, само поклати глава.

— Какви си ги вършил в „Бакстър Мотърс“?

— Говорих с брат ти за кола.

— Така ли? И за жена ми. Ако продължаваш да разпитваш за мен и семейството ми, ще умреш. Ясно ли е?

Очите на Бакстър бяха разположени близо едно до друго, отличителният белег на хищниците в животинското царство, а главата му се полюшваше, докато говореше, сякаш търсеше плячка или опасност.

Кийт се опита да си представи Ани с този изрод в продължение на двадесет години, но знаеше, че съществува и друг Клиф Бакстър, домашният вариант. Клиф Бакстър по всяка вероятност я обичаше, макар че тя никога не би го признала пред Кийт, и Клиф Бакстър сигурно смяташе себе си за грижовен и мил съпруг, макар че повечето хора биха го определили като себичен и жесток.

— Да не си глътна езика от страх? — попита Бакстър.

— Не.

— Обзалагам се, че страшно ти се пишка в момента.

— Не.

— Не, да, не, да. Нищо друго ли не можеш да кажеш?

— Да, мога. Как успя да се отървеш от повиквателната в армията? Физическа или психическа негодност?

— Хей, тъпа главо, аз бях полицай. Изпълнявах дълга си тук.

— Точно така. Също като жените и децата, които изпращаха писма и колети във Виетнам.

— Ти, мръсен и долен педал…

— Господин началник на полицията, не ми дръж такъв език, след като не си подлагал задника си на вражеските куршуми във Виетнам. Искаш ли да докажеш, че си мъж? Влизам вкъщи да си взема ютията, или ти сваляш твоята. Ще се бием както кажеш. Пистолети, ножове, брадви, юмруци. Все ми е едно как ще те убия.

Бакстър си пое дълбоко дъх и лекичко се отдръпна. От друга страна, той имаше оръжие и нямаше какво да му попречи да го извади и да стреля. Освен вероятността Бакстър да му бе определил друга съдба, нещо, което шефът на полицията явно бе обмислял през последните няколко седмици. Бакстър не бе дошъл тук да го убива, така че нямаше смисъл да му дава излишен повод. И въпреки това Кийт не можеше да потисне подтика си да го ядоса и може би да го принуди към честна борба.

— Е, какво ще кажеш? Ще си изясним ли нещата?

— Да, ще си ги изясним, само че няма да усетиш откъде ти е дошло.

— Пак си си същият училищен грубиян.

— Да, а ти си все същият училищен тъпанар. Не си ли спомняш колко често те блъсках? Иска ти се да го забравиш, нали? Шибах с очи гаджето ти, а ти не смееше дори да се обадиш. Опипвах я при всяка удобна възможност и ти ме виждаше, и се правеше на луд. А знаеш ли какво? На нея й харесваше, правеше й голямо густо да я опипва мъж, а не някаква жалка слива като теб. Тя имаше нужда от истински мъж. И между другото, ако само още веднъж те зърна да разговаряш с нея, ще ти отрежа топките, ако изобщо имаш такива, и ще ги хвърля на кучетата си. Хич не се майтапя.

Кийт стоеше абсолютно неподвижен. Нямаше какво да добави след всички тия приказки на нещастника пред себе си — той сам си копаеше гроба.

Бакстър вече се бе развихрил.

— А бе ти с какво се задоволяваш тук? Ако те пипна да шибаш животните, веднага ще те тикна в ареста. Вие селяндурите винаги си чукате добитъка, затова бедните животинки са толкова изпосталели. Брат ти чукаше, та се скъсваше, гъските на езерото и малко остана половината да изпукат! Много си падаше по гъските, хей! А пък сестра ти…

— Спри. Моля те, спри.

— Я повтори?

— Моля те, спри. Виж… заминавам си след седмица. Просто отскочих да видя фермата. Няма да остана. След седмица си заминавам.

Бакстър го огледа изпитателно.

— О, така ли? Може пък да нямам нерви да те изтрая още цели седем дни.

— Трябва ми само една седмица.

— Ще ти кажа едно — имаш шест дни на разположение да си обираш крушите. Ако продължиш да ми въртиш номера и да ми вдигаш кръвното, ще ти размажа фасона и ще те хвърля в някой камион за Толедо. Ясен ли съм?

— Да.

— А сега вече можеш да се върнеш в лайняния си хамбар. — Бакстър започна да се обръща, но след миг рязко се извъртя и заби юмрук в корема на Кийт.

Кийт се сви на две и падна на колене.

Бакстър пъхна върха на обувката си под брадичката му, обърна лицето му нагоре и изръмжа:

— И се дръж далеч от града.

Той тръгна към колата и двамата с Уорд захилени удариха длани.

После потеглиха. Уорд направи завой и прегази една леха с малинови храсти.

Кийт се изправи и загледа как колата се отдалечава. После се ухили.

— Благодаря ти.