Нелсън Демил
Спенсървил (28)

27.

Тери спря за миг на прага, после тръгна към Кийт, който вече бе слязъл от колата.

По изражението й той вече знаеше, че Ани я няма, но нямаше представа защо.

— Здрасти, Кийт — каза тя.

— Как си?

— Добре… Ани я няма.

— Виждам.

— Беше тук, но си тръгна.

Той кимна.

— Добре.

— Тя… трябваше да си тръгне.

Известно време и двамата помълчаха, после Тери попита:

— Искаш ли кафе?

— Да.

Кийт я последва в кухнята.

— Седни — каза тя.

Той седна на кръглата кухненска маса.

— Остави ти писмо — докато наливаше кафето, му съобщи Тери.

— Тя добре ли е?

— Да. — Жената остави двете чаши на масата, предложи му сметана и захар и прибави: — Беше разстроена.

— Не я обвинявам.

Тери седна и разсеяно започна да разбърква кафето си.

— Не беше ядосана. Но когато дойде, беше много… ами, възбудена. После, когато й обясних, че ще закъснееш, се разочарова. Но след това се оправи и всичко беше наред.

— Добре. — Кийт я погледна. Тери бе три или четири години по-възрастна от Ани и имаше нейната красота, но не и нейните искрящи очи и енергичност. Беше завършила гимназия две години преди двамата с Ани да станат гаджета и се бе преместила в Кент, така че Кийт я виждаше само през летните ваканции и по празниците, но както постоянно му напомняше Ани, Тери понякога ги беше прикривала. Тя имаше романтична натура. Беше се запознала с бъдещия си съпруг Лари в колежа и след като се ожениха, напуснаха преди да се дипломират. Кийт и Ани, по това време първокурсници в „Боулинг Грийн“, бяха отишли заедно на сватбата. Тери беше родила около седем месеца след това и тогава Ани му каза: „Ние ще завършим, ще се оженим и ще имаме деца точно в тази последователност“.

— Обядвахме — продължи тя. — От години не я бях виждала толкова щастлива. Някакъв човек отби от пътя да остави нещо и когато чу колата му, тя скочи и се втурна към вратата. — Тери го погледна и се усмихна. — Не би трябвало да издавам семейни тайни, нали?

— Оценявам искреността ти. Можеш да кажеш на Ани, че съм изглеждал като нещастен, чезнещ от любов хлапак.

Тя отново се усмихна.

— Изглеждаш уморен. Цяла нощ ли си шофирал?

Кийт кимна.

— Този вид ми е познат. Когато Лари се прибира от път, изглежда ужасно и не е гладен за храна, а само за любов. — Тя се изчерви и прибави: — Какво да ви прави човек, мъже.

Кийт също й се усмихна. Според едно от писмата на Ани отпреди няколко години Лари имал транспортна фирма, а Тери се занимавала със счетоводството. Изглежда, живееха добре, имаха хубава къща и нов пикап. Трите им деца бяха завършили. Беше виждал Лари няколко пъти, когато двамата с Ани се бяха прибирали от колежа, и си го спомняше като едър, кротък човек. Тази сутрин Лари или работеше, или си играеше на неделен шериф, а може би просто се спотайваше някъде, както обикновено правят мъжете, когато се обсъждат любовни въпроси.

— Ани те чака до един — каза Тери, — после съвсем неочаквано рече: „Тръгвам си“ и ти написа писмо. — Тя извади от джоба на дънките си плик и го остави на масата.

Кийт го погледна и видя името си, написано с познатия почерк на Ани. Отпи от кафето си. Имаше нужда.

— Опитах се да я задържа — продължи Тери, — но тя каза, че всичко било наред и щяла да се срещне с теб друг път. Винаги кипи от енергия и човек не може да каже кога е нещастна. Нямам предвид тази сутрин, а живота й с онова копеле, за което е омъжена. О, Господи, толкова ми се иска да е щастлива! Наистина щастлива!

— На мен също — отвърна Кийт. — А ти как си? Изглеждаш добре.

Тя се усмихна.

— Благодаря. Самият ти изглеждаш страхотно, Кийт. Познах те веднага щом излезе от колата.

— Минаха много години, нали?

— О, да. Бяха добри времена.

— Наистина.

Тери кимна.

— Лари трябваше да иде на работа. Искаше му се да те види. Каза да ти предам поздрави.

— Ще се видим следващия път.

— Надявам се. Та значи си успял в живота. Винаги съм знаела, че ще се справиш.

— Благодаря. Имаш чудесен дом.

— А, тези стари къщи са ужасна досада, но Лари обича да поправя разни неща. Ти си се върнал във фермата, така ли?

— Да. Има много работа. Как са родителите ти?

— Добре. Стареят, но са здрави, слава Богу. А твоите?

— Радват се на Флорида. И не могат да повярват, че имат син пенсионер.

Тя се усмихна.

— Наистина изглеждаш прекалено млад, за да се пенсионираш.

— Очевидно всички смятат така.

— Значи беше във Вашингтон?

— Трябваше да уредя някои неща. Мислех, че ще успея да се върна навреме.

Поговориха още малко. Писмото лежеше на масата между тях. Кийт смяташе, че е важно да поднови връзките си със сестрата на Ани. Всъщност Тери му харесваше и той искаше и тя да го хареса като човек, а не като любовник или спасител на сестра й.

— Мисля само за доброто на Ани — каза той. — Знаеш, че винаги сме се обичали.

Тери кимна и по бузата й се плъзна сълза.

Кийт взе писмото.

— Нещо против да го прочета тук?

— Не, прочети го… — Тя се изправи. — Трябва да пусна прането да се изцеди. — И излезе.

Той отвори плика и прочете: „Скъпи Кийт, не, не съм ядосана, да, разочарована съм. Зная, че не си можел да не заминеш за Вашингтон, но това ми даде няколко часа за размисъл. О, не, Прентис! Стига си мислила!“

Кийт се усмихна. Спомняше си, че в колежа винаги й казваше така, когато тя започваше някакво изречение с думите „Мисля, че…“

Но знаеше, че писмото няма да е забавно, и продължи да чете: „Мисля, че това е важна стъпка за теб. За мен това означава само да се измъкна от положение, което повече не съм в състояние да търпя. Но ти поемаш огромна отговорност — отговорност за мен. Може би това бреме ще ти е излишно. Известно ми е, че съпругът ми ти усложни живота, известно ми е също, че това не представлява проблем за теб. Но ме гризе съвестта. Искам да кажа, Кийт, че ако не бях аз, ти нямаше да си тук и в тази ситуация. Оценявам го. Без мен обаче можеш да правиш каквото си искаш и след всичко, което се случи, това навярно означава да се върнеш във Вашингтон, в Европа или където и да е, без да се мъчиш да ме вместиш в плановете си. Не, не се цупя, просто най-после мисля какво ще е най-добре за теб.“

Кийт бе съвсем сигурен, че знае какъв ще е смисълът на следващите редове, но въпреки това ги прочете. „Струва ми се, че и двамата се нуждаем от известно време, за да премислим нещата. Чакахме толкова дълго и навярно ще изтърпим още няколко седмици. Може би няма да е зле да заминеш — не че искам да заминеш, но при това положение с Клиф така ще е най-добре. И както през последните двайсет години, можеш да поддържаш връзка с мен чрез Тери. Така ще се уговорим къде и кога да се срещнем, за да обсъдим въпроса — но чак след известно време. Зная, сигурно си ядосан, че не съм те изчакала, но просто не можах — извинявай. Никога не съм била добра в писмата. Не мога да изразя чувствата си, но ти знаеш какви са, господин Ландри. С обич, Ани.“

Кийт сгъна писмото и го прибра в джоба си.

Тери влезе в кухнята и попита:

— Още кафе?

— Не, стига ми. — Той се изправи. — Е, още веднъж ти благодаря. Когато видиш Ани, кажи й, че заминавам в понеделник.

— Заминаваш ли? Къде отиваш?

— Още не съм сигурен, но ще й съобщя чрез теб, ако нямаш нищо против.

— Добре… виж, нека й позвъня. Тя има клетъчен телефон и може да е в колата. Просто ще й кажа, че си тук.

— Няма смисъл. Вече е късно. — Кийт тръгна към вратата.

— Няма ли да й оставиш поне писмо?

— Не, ще й напиша по-късно и ще го пратя до теб.

Тери го изпрати до колата и каза:

— Не зная какво ти е написала, но разбирам как се чувства. Може би не трябва да обръщаш внимание на писмото й.

— Всичко е наред.

— Едва ли. Какво ви става на двамата?

Кийт се усмихна.

— Лош късмет. Изглежда, не сме улучили момента. — Той се качи в колата и свали прозореца. — Ще се оправим.

— Този път ви оставаше съвсем мъничко. — Тери допря ръка до вратата на автомобила. — Познавам сестра си, Кийт, и не бих казала това на никой друг, освен на теб… Тя е уплашена. Прекарала е ужасна седмица с него.

— Смяташ ли, че е в опасност?

— Според нея не, но… Мисля, че тази сутрин й дойде прекалено много. Притесни се за теб… затова се обади в хижата им в Мичиган и когато Клиф й отговори, тя затвори. Почувства се по-добре, след като знаеше, че е там. И въпреки това само час по-късно каза, че се прибира вкъщи. Това беше около два часа преди да пристигнеш. Изненадана съм, че сте се разминали.

— Дойдох по друг път.

— Ани сигурно е минала покрай твоята ферма.

— Възможно е.

— Опитай се да поговориш с нея, преди да заминеш.

— Няма да е лесно.

— Утре ще ида да я видя. Зная, че не мога да й телефонирам. Но ще намина след черква и някак ще успея да поговоря насаме с нея. Ще ви уговоря среща.

— Наистина съм ти признателен за помощта, Тери, но на нас с Ани ни е нужно време, за да помислим.

— Имахте цели двайсет години.

— Още няколко седмици няма да променят нещата.

— Може и да ги променят.

— Няма, повярвай ми. Хайде да оставим това. Ще се свържа с теб след няколко седмици. Дотогава главите на всички ни ще са се поизбистрили.

— Добре. Не искам да се намесвам.

— Ти много ни помогна. — Кийт запали двигателя.

— Ядосан си.

— Не, не съм. — Той се усмихна. — Ако ти кажа, че си също толкова хубава и секси, колкото сестра ти, ще се проявиш ли като истинска представителка на Средния запад и ще ми лепнеш ли един хубав шамар?

Тери се усмихна.

— Не, ще получиш целувка. — Тя се наведе и го целуна по бузата през прозореца. — Пази се. До скоро.

— Чао. — Кийт подкара колата и се насочи обратно към окръг Спенсър.

Двайсетгодишната му служба в разузнаването си имаше плюсовете. Човек се научаваше да мисли различно от повечето хора, представяше си живота като партия шах, предварително подготвяше следващите си шест хода и никога не издаваше повече информация, отколкото трябва да знаят другите. Можеше да се довери на Тери, разбира се, но не и на преценката й. За нея бе най-добре да си мисли, че е ядосан. Кийт не се опитваше да я манипулира, а чрез нея и Ани. Но трябваше да си разчисти сметките с Клиф Бакстър и колкото по-малко знаеше Тери, толкова по-добре.

Писмото на Ани. Нямаше нужда да чете между редовете — всичко беше написано съвсем ясно. Тя бе разочарована, навярно наранена. Страхуваше се за сигурността си. Не искаше да го обременява. Кийт приемаше всичко това за чиста монета. Сега Ани искаше от него да я успокои, че всичко е наред — че не трябва да се безпокои за пътуването до Вашингтон, че Клиф Бакстър не го тревожи и че самата тя не е бреме за него.

И все пак го молеше да почакат. Даже Кийт да се съгласеше, поведението на съпруга й бе непредвидимо. „Прекарала е ужасна седмица с него.“

Спомни си думите на Гейл за инцидент с огнестрелно оръжие в дома на Бакстърови и не за пръв път си помисли, че Ани ще застреля мъжа си. Не можеше да й го позволи. Това просто не трябваше да се случва. Но ако се готвеше да го направи, Ани щеше да изчака заминаването му, така че имаше време да й попречи. Ако беше разиграл картите си с Тери както трябва, тя щеше да каже на сестра си, че Кийт Ландри си заминава и че както изглежда, може и да не се върне. Това бе измама, трябваше да го признае, но нямаше как. „В любовта и войната е позволено всичко.“ Е, може би не всичко, но много.

Той пресече границата на окръг Спенсър и след двайсет минути пристигна в Спенсървил. Мина покрай къщата на Ани на Уилямс Стрийт, но в отбивката нямаше кола. Продължи, спря пред банката и изтегли от банкомата максимално позволената сума, която в тези краища бе четиристотин долара. После обиколи града, но не видя белия линкълн на Ани.

Напусна Спенсървил, пое по магистрала 22 и спря на бензиностанцията на Арлс да налее бензин.

Боб Арлс излезе и му махна с ръка.

— Как я караш?

— Чудесно. А ти?

— Добре. — Арлс се приближи до него. — Имаш нов шевролет.

— Да.

— Харесва ли ти?

— Естествено.

— Избави ли се от оная бракма?

— Направих я на курник.

Арлс се засмя, после попита:

— Клиф Бакстър изобщо успя ли да те открие?

Кийт го погледна.

— Отби се миналата седмица.

— Да, спомена, че ще намине. Казах му, че си идвал тук.

— Благодаря. — Той остави маркуча на колонката. Влязоха вътре и Кийт му плати. — Често ли минава оттук?

Изражението на Боб се промени.

— Ами… преди идваше често. Ние зареждаме много от фирмите в града и окръга. Но… хм… имахме някои проблеми.

— Май чух за това.

— Да… много хора са чули.

Кийт влезе в съседното помещение, което служеше за магазин. Боб Арлс го последва. Зад щанда нямаше никой.

— Къде е госпожа Арлс?

— Замина за известно време. — Боб замълча, после прибави: — Предполагам, знаеш защо, щом си чул за оная църковна среща.

— Но защо е заминала?

— Ами… чувстваше се малко… малко нервна, след като изприказва онези неща.

— Нали е казала истината?

— По дяволите, не. Искам да кажа, че за да получиш нещо, трябва и да дадеш. Жените не разбират от бизнес. — Арлс поклати глава. — Началникът и братовчед му, шерифът Дон Фини, дойдоха тук и ми казаха, че ще накарат фирмите в града и окръга да се насочат към друга бензиностанция. Знаеш ли каква част от бизнеса ми е това? Ще ти кажа. Почти петдесет процента. И знаеш ли какво ще се случи сега? С мен е свършено. Защото тя не си държа устата затворена.

— Значи началникът Бакстър вече не идва тук?

— А, идва също като преди, защото трябва да зарежда служебната си кола тук, докато градският съвет не вземе ново решение. Но почти не разговаря с мен и когато разговаря, не се държи много любезно. Каза ми, че трябвало да се накара на Мери. Отвърнах му, че известно време няма да я вижда тук.

— Още ли си взима каквото си иска?

— Вече няма такова нещо. Винаги си плаща. И какво от това, ако аз съм поискал да му дам нещо за ядене?

Кийт остави до касата някои неща за през уикенда. Арлс мина зад щанда.

— Напускам окръг Спенсър — каза Кийт. — В понеделник.

— Наистина ли? Завинаги?

— Да. Тук нямам работа.

— Нали ти казах? Но жалко. Имаме нужда от повече хора. Сметката ти е двайсет и един долара и седемдесет и два цента.

Кийт му плати и Арлс опакова покупките.

— Следващия път, когато минаваш оттук, това място ще е затворено.

— Жена ти е постъпила както трябва — отвърна Кийт. — Знаеш го.

— Възможно е. Но не се нуждая от враг като Клиф Бакстър, а и на моята възраст е трудно да започнеш всичко отначало.

— На твое място не бих разчитал, че Бакстър ще остане началник още дълго.

— Така ли смяташ?

— Чете ли брошурата за срещата в „Сейнт Джеймс“?

Арлс кимна.

— И какво мислиш?

— Ами… че би трябвало да си озапти оная работа. Но онези другите неща, които приказват, че правил… например, че безплатно зареждал тук личната си кола… по дяволите, даже да беше вярно, а не е, това си е моя работа. Що се отнася до онези жени, хм, според Мери това го правело неподходящ за началник на полицията. Не зная, защото нямам представа дали жените не лъжат. Но зная, че тези обвинения не са от полза за семейния му живот. Ти познаваш ли госпожа Бакстър?

— Бяхме съученици.

— Наистина ли? Е, тя е прекрасна жена. Няма нужда да слуша такива глупости от ония курви.

— Предай поздравите ми на госпожа Арлс. Би трябвало да си при нея. — Кийт взе покупките си и си тръгна.

Набра домашния номер на Чарли Адеър от телефона пред магазина. Отговори му телефонният секретар.

— Чарли — каза Кийт, — плановете ми се промениха. — Ще се върна след ден-два. Съжалявам за довечера. Поздрави на Катрин. Междувременно, ако ми звъниш на телефона във фермата, имай предвид, че го подслушва началникът на полицията Бакстър, който има безумната идея, че се интересувам от жена му. Стюарт свърши чудесна работа. Би трябвало да се върне преди полунощ. Все още обмислям предложението за Белия дом. Може ли да монтират в подземния ми кабинет флуоресцентна лампа, която да е благоприятна за растенията? Предай много здраве на президента. До скоро.

 

 

Тъй като не бе спал цели трийсет и осем часа, към девет вечерта Кийт се приготви за лягане. Когато отвори чекмеджето на нощното шкафче, откри, че глокът му липсва.

За миг се замисли. Портърови знаеха къде е ключът, но не биха взели пистолета. Бързо провери шкафовете и откри, че вещите са едва забележимо разместени.

Очевидно Бакстър беше влизал в къщата, което не представляваше проблем за полицай, разполагащ с един-двама ключари на повикване.

Освен оръжието като че ли не липсваше друго, пък и в дома му нямаше нищо компрометиращо, за което да се тревожи. Беше изгорил последните писма на Ани, двайсетгодишната им кореспонденция също бе минала през една или друга служебна машина за унищожаване на документи. Не обичаше да пази стари неща и сега се радваше, че е така.

Изчезването на глока и фактът, че Бакстър е ровил във вещите му, бяха достатъчна причина да го убие и Кийт би го направил, ако не беше обещанието му, а също и това, че ченгето щеше да изгуби жена си, службата си, приятелите си и родния си град. Както се казваше, смъртта щеше да е прекалено голяма милост за него.

Кийт намери стария си боен нож и го остави на нощното шкафче. После угаси осветлението и заспа.

 

 

Събуди се призори, взе душ, облече се и слезе в кухнята. Беше студено неделно утро и когато излезе навън, от устата му излизаше пара. Кийт отиде при царевичния блок и обели един от мамулите. Зърната почти бяха придобили нужния цвят. Почти, но не съвсем. Още една-две седмици, ако времето позволеше.

Обиколи двора и огледа сградите и оградите. Общо взето, се бе справил отлично и това му беше отнело малко пари, много време и робски труд. Всъщност нямаше представа защо и с каква цел го е направил, но всичко това го изпълваше с радост. Знаеше, че е докосвал и поправял неща, които са докосвали и поправяли баща му, чичо му и дядо му. От дните на прадядо му и прапрадядо му, първият заселник тук, не бе останало много, но Кийт стъпваше по същата земя, по която бяха стъпвали и те, и рано сутрин или привечер, щом всичко навън стихнеше, можеше да усети присъствието им.

 

 

Отиде на черква. Не в „Сейнт Джеймс“, а в „Сейнт Джон“ в Спенсървил. Тук богомолците определено бяха други — по-добре облечени и с по-хубави автомобили. След съда голямата лютеранска черква от тухли и камък бе най-красивата постройка в града. Тя водеше корените си от първите заселници и имаше здрави връзки с настоящата структура на властта. Даже последователите на епископалната църква се отбиваха тук от време на време.

Кийт се оглеждаше за Бакстърови, но не ги видя. Дори буквално да се сблъскаше с якия господин Бакстър, нямаше да има проблеми — беше неделя, намираше се в черква и богобоязливите спенсървилски господа нямаше да допуснат безредие в Божия дом в деня Господен.

Черквата бе голяма — побираше около седемстотин души. Кийт плъзна поглед по гърбовете на насядалите по пейките хора, но отново не забеляза господин и госпожа Бакстър. Ако бяха тук обаче, след службата щеше да ги види да излизат.

Седна отляво в дъното и пастор Уилбър Шенк, изповедникът на госпожа Бакстър, започна службата.

Мина доста време преди да разбере, че Ани е в хора. Седеше в края отдясно на олтара и той можеше отлично да я вижда.

Хорът се изправи и запя. Тя погледна към него така, като че ли го е забелязала отдавна. За миг очите им се срещнаха и Кийт й намигна. Ани се усмихна, докато пееше „Вековната скала“, после сведе очи към молитвеника си. Приличаше на ангел с червената си роба и искрящите от отблясъците на свещите очи. Когато химнът свърши, тя затвори молитвеника и отново го погледна.

Кийт излезе преди края на службата, качи се в автомобила си и напусна Спенсървил.

Спря във фермата на Каули и почука на вратата, но никой не му отвори. Не бе заключено, затова влезе вътре и повика Били Марлон, но изглежда, в къщата нямаше жива душа. Кийт отиде в кухнята, намери молив и някакъв скъсан плик от писмо и написа: „Били, известно време няма да съм в града. Пак ще се видим. Откажи се от пиенето. Иди на преглед в болницата за ветерани в Толедо. Това е заповед, войнико. Полк. Ландри, армия на САЩ.“ Не знаеше каква полза ще има от писмото му, но се чувстваше задължен да го напише. Остави сто долара на масата и си тръгна.

Помисли си дали да не телефонира на Портърови, но вече се бяха сбогували и не искаше да ги безпокои, като им каже, че планът се е променил. Поредният случай на „колкото по-малко знаят, толкова по-добре“.

Сега беше на ред леля Бети. По пътя се отби в една от фермите и купи бурканчета конфитюр, домашни бонбони, кленов сироп и други сладки неща, от които повечето хора биха се разболели от захарна болест, но които, изглежда, действаха отлично на леля Бети.

Тя си бе вкъщи и както го информира, била канена на обяд у Лили и Фред. Покани го да влезе, но също като повечето възрастни хора, които Кийт познаваше, особено германските му роднини, промяната в плановете й напълно я обърка.

— Трябва да съм там след един час — каза тя.

Лили и Фред живееха на двайсетина минути път и Кийт с усмивка си спомни теорията на леля Бети за относителността на времето.

— Няма да се бавя — отвърна той. — Ако побързаш, ще стигнеш навреме. Ето, донесъл съм ти някои неща. — Кийт остави пакета на масата и тя започна да вади подаръците един по един.

— О, Кийт, нямаше нужда. Толкова си мил. — И така нататък.

— Лельо Бети, заминавам за известно време и се чудя дали би могла да наглеждаш фермата.

— Пак заминаваш, така ли?

— Да. Не го правя често. По веднъж на всеки четвърт век.

— Къде отиваш този път?

— Във Вашингтон, за да се погрижа за някои неща. Помолих и други хора да хвърлят по едно око на фермата. Джефри и Гейл Портър. Джефри ми беше съученик.

— Кой от Портърови е той? Онзи с тримата сина ли?

— Не, баща му има трима сина. Джефри е един от тях. Той е на моя възраст. Както и да е, просто исках да знаеш.

— Почакай тук. Имам нещо за теб. — Тя отиде в кухнята и се върна с бутилката френско червено бургундско — студено, от хладилника. — Иначе просто ще отиде на вятъра. Вземи го.

— Благодаря.

— Защо не дойдеш с мен у Фред и Лили? Ще им се обадя. Ще намерят място за още един човек. Тя винаги приготвя повече ядене. Само хвърля храната, тая жена. Казах на Хариет, че дъщеря й хвърля…

— Имам друга среща. Изслушай ме, лельо Бети. Зная, че не обръщаш внимание на клюки, че не ги разпространяваш и не им вярваш. Но след няколко дни ще чуеш да се приказва за любимия ти племенник и за Ани Бакстър. Повечето от онова, което ще чуеш, сигурно ще е вярно.

Тя само го изгледа за миг, после отново насочи вниманието си към подаръците на масата.

Кийт я целуна по бузата.

— Не се преуморявай. Ще ти пиша.

Остави я в кухнята, навярно разтревожена дали ще стигне навреме у Лили. Усмихна се. Е, беше получил бутилка вино — чудесна размяна.

Качи се в колата и потегли обратно към фермата. Вече бе следобед и октомврийското слънце клонеше на запад. Северният вятър носеше облаци и пейзажът изглеждаше мрачен, студен и самотен.

Самият той също се чувстваше така, но в същото време беше уверен, че постъпва правилно. На сутринта щеше да замине, със или без нея, но тя щеше да е в сърцето му, както и той в нейното. И щяха да са заедно — следващата седмица, следващия месец или следващата година.