Нелсън Демил
Спенсървил (20)

19

Клиф Бакстър седна на кухненската маса и си отряза парче от бекона.

— Това проклето месо е прегоряло.

— Съжалявам.

— Картофите са студени.

— Съжалявам.

— Да не си забравила да готвиш?

— Не.

— Не е чудно, че не ядеш.

— Нямам апетит.

— Дали имаш или нямаш апетит е без значение; това дяволско нещо просто не става за ядене.

— Съжалявам.

— И ти благодаря за предложението да ми приготвиш още нещо.

— Какво искаш да ти приготвя?

— Ще изляза и ще си купя нещо.

— Добре.

Той пусна върху масата ножа и вилицата и я загледа.

— Нещо те тревожи ли?

— Не.

— Не говориш много.

— Боли ме главата.

— Много лошо. Щото съм надървен.

Ани се напрегна, но не каза нищо.

— Мензисът ти свърши ли?

— Не… не съвсем.

— Е, венците ти поне не кървят, нали? — Той отпи от бирата си, без да откъсва поглед от нея. После каза внезапно: — Днес отскочих до леля ти Луиз.

Тя усети как стомахът й се сгърчи на кълбо. Клиф остави бирата на масата.

— Ето, това е жена, която умее да готви. Какво ти приготви снощи за вечеря?

— Аз… аз не вечерях снощи у тях.

— Не си вечеряла ли?

— Не.

— Хм, странно. А леля ти твърди точно обратното.

Ани вдигна очи и го погледна.

— Леля Луиз в последно време започва много да забравя. Миналата седмица бях на вечеря при нея. Вчера просто само се отбих.

— Така ли? Забравянето явно ви върви в рода по наследство. Откакто се върна снощи от леля си, вървиш само с гъза напред.

— Не се чувствам добре.

— И как така?

— Не знам… може да е заради децата. Липсват ми. Мисля да отскоча да ги видя следващата седмица.

— Те вече нямат нужда от майчини грижи. Ако искат да ни видят, знаят къде живеем.

— Исках да се уверя, че Уенди се е настанила. Това й е първото отделяне от къщи и…

— Да ти кажа правичката, хич не го обичам онова градче. Повдига ми се от тоя „Боулинг Грийн“ и мисля да я преместя оттам.

— Не!

— Какво каза?! — приведе той се към нея.

— На нея й харесва там.

— О, така ли? Това, което й харесва, е да се чука с някой от колегите в смесеното общежитие. Имаше ли такова там, когато беше ти?

— Не.

— Какво се опитват да правят там тия педали? Да насърчават разврата ли?

— Клиф… светът се променя…

— Не и в моя град. Това е християнска къща и християнска общност, и мъж и жена не могат да живеят под един покрив, освен ако не са женени.

— Аз й имам доверие, че спазва десетте Божи заповеди… и следва нашия пример. — „Господ да й е на помощ“ — помисли Ани.

Клиф я изучава дълго, после каза:

— Да, намислила си нещо ти.

— Казах ти вече какво ме тревожи. Тази вечер на работа ли си?

— Може би. Хей, като стана дума за колежа, един стар твой приятел е в града.

Тя се изправи, отиде до хладилника, отвори го и си наля леден чай. Ръцете й трепереха.

— Знаеш ли кой?

— Не.

Клиф се изправи и хвана дръжката на вратата преди тя да я хлопне.

— Пие ми се бира. — Той извади кутия бира и затвори вратата.

Остана до нея няколко секунди, без да отделя поглед от лицето й, после повтори въпроса си:

— Не знаеш кой е?

Тя бързо взе решение.

— О, искаш да кажеш Кийт Ландри.

— Дяволски добре знаеш кого имам предвид.

— Чух, че се е върнал.

— Има си хас да не си чула. Какво още си чула?

— Нищо. Искаш ли десерт?

— Още не съм обядвал. Защо ми е десерт?

— Навън ли ще обядваш?

— Не се ебавай с мен, госпожо, на теб говоря.

— Слушам те, Клиф. Кийт Ландри се върнал в града. И какво от това? Трябва ли да има нещо особено?

— Да, това е въпросът.

— Какво искаш да кажеш?

— Господи, вие шибаните женски наистина знаете как да влудявате мъжете.

— Какво искаш да чуеш от мен, Клиф? Че се е върнал ли? Чух го, както и ти. Защо си ми толкова ядосан?

Двамата се втренчиха един в друг; разбира се, и двамата знаеха отлично защо е ядосан Клиф Бакстър.

— Защо не ми каза, че се е върнал? — попита той.

— Защото дори и не ми беше минало през ума, че може да се е върнал.

— Повдига ми се от лайняната ти уста.

— Не ми говори по такъв начин! — У нея се надигна неподправен гняв, който надви страха й. — Не можеш да ми говориш така. Излизам. — Тя хвърли чашата си в мивката и тръгна към вратата.

Той я сграбчи за рамото, извъртя я към себе си и я стисна за ръцете.

— Няма да ходиш никъде.

— Стига! Спри! Пусни ме!

Той я пусна и се дръпна от нея.

— Добре… съжалявам. Добре, само се успокой. Хайде, седни. Исках само да си поговорим.

Тя изобщо не му хвана вяра, но неохотно се съгласи.

Бакстър седна срещу нея и завъртя кутията бира в ръцете си.

— Добре… — произнесе накрая той. — Знаеш ме какъв съм. Понякога просто ставам ревнив. И започвам да си мисля за стария ти приятел, който се е върнал в града, и разбирам, че още не се е оженил, и просто нещо ми притъмнява пред очите. Би трябвало да си щастлива, като виждаш колко много означаваш за мен. Нали?

Тя се замисли над няколко саркастични отговора, които мигновено биха го изкарали от релсите, но вместо това каза:

— Разбирам. Но аз наистина не искам да разговаряме на тази тема. Няма за какво да говорим.

— Добре, но ти виждаш колко много ме притеснява тази работа.

— Не би трябвало.

— Защо не би трябвало? Искаш да кажеш, че в отсрещната къща идва един мъж, който е чукал жена ми, и аз трябва да си свиркам ли?

— Клиф… виж, каквото и да ти кажа, все ще се ядосаш. Ако кажа, че не давам пет пари, че живее в отсрещната къща, ти ще ме разбереш накриво. Ако пък кажа, че се вълнувам, че той живее отсреща…

Бакстър удари с юмрук по масата и Ани подскочи.

— Ти си се чукала с тоя педал цели шест години! И всичко, което имаш да кажеш, е, че аз не би трябвало дори и да се тревожа, че живее отсреща. Какво би станало, ако някоя от старите ми приятелки се настани да живее срещу нас? Как ще ти се хареса, а?

Прииска й се да му напомни, че той има обичай да й сочи старите си приятелки и че единственото нещо, което тя изпитва в този момент, е съжаление към тях.

— Предполагам, че това наистина ще ме разтревожи — отвърна вместо това тя.

— Дяволски си права!

— Моля те, не викай. Знам, че си ядосан, но…

— Помниш ли Синди Норт? Шибах я цяла година преди да тръгна с теб. Какво би казала, ако се преместеше да живее срещу нас, плюс това още не е омъжена? Това нямаше ли да ти вдигне кръвното?

— Разбира се.

— А аз значи не трябва да съм ядосан, така ли?

— Не съм казала това. Просто те моля да не ми викаш. Не съм направила нищо.

— Но със сигурност не би имала нищо против да направиш.

— Клиф, не съм казвала такова нещо.

— Спомняш си хубавките дни, прекарани с него, нали?

— Не си спомням нищо. Онова беше преди цели двадесет години.

Той беше почти изненадан от изминалото време.

— Но когато чу, че се е върнал, веднага се размечта за ония чуканици на млади години, нали? Къде се шибаше с него? В хамбара ли? Или му духаше в колата?

Тя се изправи, но той се пресегна през масата, сграбчи я за колана и я накара отново да седне.

Ани беше уплашена, но не за себе си. Тя можеше да се справи с него, но трябваше да предупреди Кийт, че Клиф започва да губи разума си.

— Клиф, миличък, знам, че си ядосан, но на света за мен няма друг мъж, освен теб.

Той видимо се отпусна, макар и все още да беше настръхнал.

— И по-добре да няма, защото…

— Няма. Знам, че ме обичаш, и затова си разгневен. Това ме ласкае. — Съзнаваше, че трябва да спре, докато има предимство, но не можа да се сдържи да не го подразни. — Не искам да си мислиш за онова, което двамата с Кийт сме правили преди двадесет години.

Той я изгледа, без да каже нищо.

— Ние бяхме просто гимназисти и колежани и правехме онова, което всички правеха тогава. Ти би трябвало да си щастлив, че съм била само с него, а не…

— Затваряй си устата!

— Съжалявам.

— Затваряй си я!

Тя сведе глава и се втренчи в чинията си, опитвайки се да потисне усмивката си.

— Не искам повече да говориш нито с него, нито за него — каза той след минута.

— Няма.

— Обаждал ли ти се е?

Тя поклати глава.

— Защо да ми се обажда?

— Ти опитвала ли си да му звъниш?

— Никога.

— Така ли? Значи двамата не сте разговаряли, откакто се е върнал?

Тя отново взе решение, изправи се и застана зад стола.

— Клиф, не искам да те лъжа… — каза тя. — Преди няколко дни се сблъсках с него на улицата.

Той не каза нищо.

— Бях с Чарлийн Хелмс, старата госпожа Уитни и жената на отец Шенк, Мардж. Тъкмо излизах от пощата и се сблъсках с него. Дори не можах да го позная в първия момент, и когато ме заговори, дори и не предполагах кой може да е. Нали знаеш, когато хората си мислят, че ти ги познаваш, веднага почват да бъбрят. През цялото време ти се случва. И тогава вече го познах, и само казах: „Приятен ден, господин Ландри“, и настигнах приятелките си.

Тя сложи ръце на раменете му и макар че не можеше да види лицето му, усети как мускулите му се напрягат.

— Просто ми се беше изплъзнало от ума, Клиф, а освен това знаех, че може да се ядосаш, но си помислих, че все пак трябва да ти го кажа. Разсъдих, че той просто е отскочил за малко на гости и това беше цялата работа. Съжалявам, че не ти казах. Никога повече няма да разговарям с него. Кълна ти се.

Той остана неподвижен цяла минута, после каза:

— Няма и да можеш.

Тя застина. Накрая проумя, че е длъжна да каже нещо, каквото и да е, но се боеше да зададе очевидния въпрос, затова само каза:

— Няма.

— Няма да го направиш, защото няма да можеш. Прогоних от града тоя кучи син.

— О…

Той се изправи и я загледа; усмихна й се.

— Тая сутрин се отбих до къщата му. Това изненадва ли те?

— Не.

— Казах му да си обира крушите от града. Каза, че до седмица щял да се маха.

— До седмица?…

— Да. Той е един шибан педал, ако искаш да знаеш мнението ми.

— Не ме интересува.

— Молеше ми се със сълзи на очи да му позволя да поостане още няколко дни. Дадох му точно шест дни! Също така малко го погалих с юмрук по коремчето и той се сгърчи като червей. Трябваше само да го зърнеш, ха-ха-ха! Просна се на земята като парцал и остана да се търкаля така, докато се бъзиках с него. Дори не искаше да се защитава. Предложих му даже да си сваля пистолета и значката, ако иска да се изясним като мъже, но той така трепереше, че малко остана да се подмокри. Направо не мога да повярвам, че си излизала с този педал.

Ани захапа устна да скрие треперенето си, но по бузата й се плъзна издайническа сълза.

— Защо плачеш?

— Нищо… — Тя изтри лицето си. — Само съм разтревожена… че ти се е наложило да го правиш.

— Разтревожена? Какво означава това „разтревожена“? Да не си ми ядосана?

— Не.

— Господи, изобщо не мога да те разбера! Плачеш, че съм го понатупал ли?

— Не. Жените се тревожат, когато съпрузите им вършат нещо опасно.

— Опасно ли? Та тоя шибан педал изобщо не беше опасен… е, добре, предполагам, че при някои обстоятелства би могъл да е опасен. Не знаех какво да очаквам, когато отидох там. Знаех само, че трябва да реша въпроса по мъжки.

— Обещай ми, че повече няма да ходиш там.

— Ще отида, за да се уверя, че наистина ме е чул.

— Недей. Изпрати някого.

Той я пощипна по бузата.

— Не се тревожи за това. Тоя педал явно не го бива за нищо. Направо си извадила късмет, че не си се омъжила за него.

— Той никога не поиска.

— Какво, по дяволите, ме е грижа дали е искал, или не?

Тя се пресегна и взе една чиния от масата.

— Ще почистя.

— По-късно. Качвай се горе, веднага идвам. Искам да си готова, когато дойда.

— Клиф…

— Да?

Страшно й се прииска да му изтърси: „Знаеш ли, снощи се любих с Кийт и дори не мога да си те представя легнал до мен.“ Изгаряше от желание да му забие в муцуната тези думи, повече дори, отколкото да го разпори с кухненския нож. — Клиф… аз…

— Да? Какво има? Да не те боли пак главата? Разтревожена ли си? Мензисът ли? Какъв ти е проблемът?

— Нищо.

Тя излезе от кухнята в коридора. Искаше да побегне през входната врата, но знаеше, че няма да стигне далеч. Идваше й да крещи, да се качи горе в спалнята и да си пререже вените, да му стовари лампата по главата, докато се качва по стъпалата, да подпали къщата, да направи всичко друго, само и само да не прави секс с Клиф Бакстър.

Опита се да разгледа нещата ясно. Единственото нещо, което можеше да направи, беше да се преструва, че всичко е наред. Разговорите й с него не представляваха голяма трудност, но в леглото нямаше да успее, колкото и старания да вложеше. Той обаче не даваше пет пари, нито обръщаше внимание, поне докато тя се подчиняваше пасивно на желанията му. Този път обаче не беше способна дори и на това. Тя влезе пак в кухнята.

Той беше на масата, допиваше си бирата и четеше вестника. Вдигна поглед при появата й.

— Какво има?

— Пие ми се.

Той избухна в смях.

— Така ли? И защо? Не можеш ли да се чукаш трезва?

— Понякога имам нужда от няколко глътки да вляза в настроение.

— Тогава и аз ще му ударя няколко гълтока, защото от доста време вече направо ме изкарваш от кожата с неразположенията си.

Тя отиде до бюфета, взе бутилка прасковено бренди и чаша и тръгна да излиза.

Клиф й хвърли поглед над вестника и каза:

— Бързо влизай в настроение, скъпа, защото ще ти е нужно за някои неща, които не си правила от доста време.

Тя продължи по коридора, после по стъпалата, и влезе в спалнята. Наля си пълна чаша, затвори очи и я изпи на един дъх. Сълзи рукнаха по лицето й. Наля си още една, изпи я до половината, седна на масата и заплака.

Едва си спомняше как се съблече, но си спомни, когато той влезе в спалнята. После вече не си спомняше нищо.