Нелсън Демил
Спенсървил (11)

10

Следващото утро беше ясно и Кийт го засърбяха ръцете да поработи из фермата, но всичко още беше прогизнало от дъжда, така че той си облече чисти джинси и една нова риза с къс ръкав и пое към градчето да свърши някоя работа.

Изпита изкушение да мине покрай къщата на Бакстърови, но имаше вероятност полицията да е разбрала за новата му кола. Така или иначе, нямаше смисъл да гледа дали Ани се е върнала, или не; при първа възможност тя щеше да отскочи до леля си Луиз и на връщане щеше да се отбие да го види.

Подкара към центъра и откри място за паркиране близо до щатския магазин за алкохолни напитки. Влезе вътре и огледа колекцията от вина, повечето домашни марки, които не му напомняха за нищо. Спомни си, че Джефри и Гейл, също както всички останали, които познаваше от „Боулинг Грийн“, навремето пиеха евтино сладко вино — днес биха отрекли дори и че са чували за него. Въпреки всичко, като на шега, Кийт откри бутилка ябълково вино и бутилка гроздово, поне така казваше етикетът — всъщност това беше смес от гроздов сок и алкохол, местно производство. Откри и нещо добро: бутилка истинско италианско „Кианти“, което също така навяваше спомени.

Плати, върна се до колата и пъхна бутилките в багажника. Извади номерата на колата с вашингтонска регистрация, които бе пъхнал в надписан кафяв плик, и тръгна към пощенското отделение в западния край на площада.

Пощата бе федералистка сграда с класически колони. Като малък Кийт беше страшно очарован от нея. Веднъж даже бе попитал баща си дали римляните са я построили, на което баща му бе отговорил утвърдително. Познанията му по история сега бяха малко по-добри и той се усмихна на спомена си; после проумя какво бе имала предвид Ани, когато му бе писала за спомените. Припомни си как няколко пъти я бе съпровождал до пощата да си купува пликове и марки и да пуска писма.

На едно от гишетата нямаше хора и той подаде плика на служителката, която го претегли и налепи с марки. Кийт поиска да го изпрати с обратна разписка и тъкмо попълваше бланката, когато дочу една служителка през няколко гишета да казва: „Довиждане, госпожо Бакстър“.

Той се обърна надясно и видя една жена с руса коса, дълга до раменете, облечена в семпла розово-бяла лятна рокля да върви към вратата и да излиза.

За миг остана неподвижен.

— Готов ли сте? — запита го служителката.

— Да. Всъщност… отказах се. — Той смачка непопълнената бланка и бързо излезе.

Вече на стъпалата огледа тротоара, но не я видя, после я зърна с още три жени да върви към ъгъла. Поколеба се, после слезе по стъпалата и я последва.

Мисленото му изображение на Ани беше отпреди двайсет и пет години, от последния път, когато я бе видял — в деня, в който той тръгна към бюрото с донаборната комисия. Бяха се любили в квартирата й в Кълъмбъс и на разсъмване я бе целунал за сбогом. Сега, вече над четиридесетте, фигурата й беше все така младежка и тя все така крачеше с момичешка походка. Смееше се и се шегуваше с другите жени, а той все не успяваше да зърне добре лицето й, освен в скосен профил, когато тя се извръщаше към някоя от приятелките си.

Сърцето му биеше бурно. Четирите жени спряха на ъгъла и зачакаха да светне зелено. Кийт направи стъпка напред, поколеба се, после отново спря. Върви, идиот! Върви!

Светофарът смени червения цвят със зелен и жените стъпиха на платното. Кийт стоеше и ги наблюдаваше. После Ани им каза нещо и приятелките й продължиха без нея към паркинга на съда. Тя остана за миг неподвижна, после се обърна и тръгна право към него.

Усмихна се и му подаде ръка.

— Здравей, Кийт. Доста време не сме се виждали.

Той пое ръката й.

— Здравей, Ани.

— Смаяна съм — каза тя.

— Изглеждаш чудесно. Направо ще припадна.

Тя се усмихна.

— Съмнява ме. — После отстъпи крачка назад. — Нека те огледам. Не си остарял дори и с ден.

— Остарях с двайсет и пет години. Ти изглеждаш прекрасно.

— Благодаря ви, сър.

Очите им се срещнаха и останаха вкопчени едни в други. Нейните си бяха все така големи и искрящи както винаги и тя все така си слагаше бледорозово червило. Кожата й имаше здрав блясък, но той беше изненадан, че няма тен, защото в онези дни тя умираше за слънце. Имаше и леки бръчици, разбира се, но те придаваха на иначе момичешкото й лице малко зрялост. Тогава, в онези дни, тя беше хубава; сега беше красива.

Той потърси нужните думи, но не ги намери.

— Аз… получих писмото ти. В пощенската си кутия.

— Добре.

— Как мина в „Боулинг Грийн“?

— Беше… беше прекрасно. Тъжно.

— Аз щях да… не знаех дали си отишла сама, или…

— Да, сама бях. Двете с дъщеря ми. Потърсих те там. Не физически, а, нали знаеш…

Той кимна, после я погледна.

— Вярваш ли в тези неща?

— Не, сънувам.

— Аз съм… не мога да намеря думи.

Тя се огледа.

— Още една минута и трябва да тръгвам.

— Разбирам.

— Изпратих ти писмо. Върнаха ми го. Помислих си, че си загинал.

— Не… искам да кажа, че не оставих адрес за препращане на писмата ми.

— Как да ти кажа, бях направо бясна дни наред. — Тя се прокашля. — Изгубих си дружката по кореспонденция.

Той с изненада установи, че се е просълзила, и му се прииска да й подаде носната си кърпичка, макар да знаеше, че не може да го направи.

— Добре… — Тя си пое дълбоко дъх. — За колко време си тук?

— Не знам.

— Защо се върна?

Няколко уклончиви отговора се мярнаха в съзнанието му, но той ги отхвърли.

— За да те видя.

Тя прехапа долната си устна и заби поглед в земята, на косъм да се разплаче всеки миг.

Кийт също усети, че губи контрол, и не каза нищо.

Накрая тя вдигна поглед към него.

— Можеше да ме видиш всеки път, когато си идваше преди.

— Не, не можех, Ани. Но сега вече мога.

— Господи… не знам какво да кажа… имам предвид… ти все още ли… все още ли си…

— Да.

Тя отново притисна за миг кърпичката до очите си, после хвърли бърз поглед към приятелките си, които бяха спрели до един фургон за продажба на сладолед и ги гледаха.

— Имам само още тридесет секунди преди да направя нещо необмислено — каза тя.

— Тук все още е провинциално градче, нали? — изтръгна от себе си усмивка той.

— Много провинциално.

— Искам да ти кажа, че писмата ти ми помогнаха в няколко много трудни момента.

— Същото важи и за мен тук.

— Кога можем да пием по чаша кафе?

Тя се усмихна.

— Ще дойда при теб с колата. Когато отивам при леля си. Но не знам кога ще стане.

— Обикновено съм си у дома.

— Знам.

— Съпругът ти… — започна той.

— Знам и това. Знам кога да дойда.

— Добре.

Тя протегна ръката си и той я пое.

— В Европа, Вашингтон и Ню Йорк хората се целуват за довиждане — засмя се той.

— В Спенсървил само казваме: „Желаем ви приятен ден, господин Ландри. Много се радвам, че се видяхме.“ — Тя му стисна ръката, обърна се и тръгна.

Кийт я загледа как пресича улицата. Трите жени ги поглъщаха с поглед.

Той остана за момент на място, без да успее да си спомни къде се намира, къде е колата му или какво трябва да прави.

В гърлото му се бе надигнала някаква буца и той не откъсваше погледа си от парка на отсрещната страна, но те вече бяха изчезнали. Прииска му се да ги настигне, да я хване за ръката и да каже на приятелките й: „Извинете ме, но ние се обичаме и си тръгваме.“

Но може би тя се нуждаеше от време, за да го обмисли? Може би не бе харесала онова, което бе видяла? Той се замисли над разговора им, повтори си го, за да не го забрави, и се опита да извика в паметта си изражението й, помисли си за видяното в очите й.

От това, което бе успял да долови, животът й до този момент не бе й предлагал много радости, но човек не можеше да го види нито в очите й, нито по лицето й или походката й. Някои хора вадеха на показ всеки белег, всяко разочарование, всяка мъка. Ани Прентис беше вечният оптимист, щастлива, жизнена, и непокорена от живота.

Той, от друга страна, бе напреднал в живота и може би нямаше вид на изстрадал човек, но носеше в сърцето си всяка мъка, разочарование и човешка трагедия, на които бе ставал свидетел или които бе изпитал.

Нямаше смисъл да си блъска главата как ли би протекъл животът им, ако се бяха оженили и бяха имали деца. Всичко щеше да е чудесно. Винаги бяха казвали, че са създадени един за друг. Сега беше по-важно да разбере дали наистина беше възможно да продължат оттам, където бяха прекъснали. Циникът у него само се изсмя на тази мисъл. Младият Кийт Ландри, човекът, който бе обичал истински и без резерви, каза „да“.

Качи се в колата си и запали двигателя. Имаше някакъв смътен спомен за списък със задачи, но потегли направо към дома си.

Докато караше, в паметта му изплува денят отпреди двайсет и пет години в спалнята й в Кълъмбъс. Зората вече се разпукваше, а той отдавна вече беше буден и облечен. Бе преседял часове втренчен в голото й спящо по гръб тяло в топлата стая, в незабравимия й профил, в дългата й коса, разпиляна по възглавницата.

Разбира се, той винаги бе знаел, че ще мине много време преди да се видят отново. Никога обаче дори и не му беше хрумвало, че ще пролети четвърт столетие и светът, който толкова добре бяха познавали, ще потъне навеки в миналото. Докато седеше в спалнята й, той за кратко се бе замислил за войната в Азия, за вероятността да го убият, но всичко в онзи момент бе изглеждало съвсем далечно. Те бяха хлапета от малко провинциално градче, прекарали четири идилични години в колежа, и предстоящите две години в армията изглеждаха само като бабуна на пътя. Единствената му грижа тогава беше, че след като са прекарали две неразделни години в гимназията и четири в колежа, тя ще се чувства самотна без него.

Той бе приключил с обучението си във Форт Дикс, но вместо да ги пуснат в отпуск, ги откараха спешно на курс по справяне с безредици, след което ги изстреляха във Филаделфия поради антивоенните протести, които се бяха изродили във вандалщини. Светът бе нахлул безцеремонно в живота му, както по време на всяка война, но за него това беше нещо ново.

Бе успял да й позвъни от един автомат, но не я завари в квартирата й, а в онези дни нямаше автоматични секретари. Отново бе направил опит да й позвъни, но този път даваше заето. Накрая й бе написал писмо, но минаха няколко седмици преди отговорът й да го открие във Форт Дикс. В ония дни комуникациите не бяха толкова лесни, а през следващите месеци се бяха превърнали в още по-голям проблем.

Вече бе стигнал до фермата. Зави по алеята към къщата и паркира зад нея, като остана зад волана.

Искаше да увери себе си, че вече всичко ще е наред, че любовта надвива всички трудности. Помисли си, че е наясно как се чувства тя, но ако оставеше настрани писмата и спомените от онези дни и кратката им среща само преди половин час, той не я познаваше. А какво ли чувстваше тя към него? И какво щяха да правят двамата с това? А какво щеше да прави съпругът й?