Нелсън Демил
Спенсървил (42)

41.

Ани безшумно се плъзна по дъбовия под, докато прангата на левия й глезен се допря до халката, и протегна дясната си ръка към изправения до каменната камина ръжен, но не успя да го достигне.

Остана неподвижна и се заслуша. От спалнята на пет-шест метра от нея се чуваше хъркането на Клиф. Отново опита да стигне ръжена, но пръстите й оставаха на сантиметър от него. Краката й изтръпнаха и опънатата верига изтрака на пода. Ани замръзна на мястото си и отново се заслуша.

Клиф престана да хърка за миг, после продължи. Тя седна на пода и огледа тъмната стая. Въглените все още тлееха и през южните прозорци се процеждаше лунна светлина. Трябваше й нещо, с което да достигне ръжена, но като че ли нямаше с какво. И тогава я видя — дългата извита бисквита, която Клиф й бе подхвърлил върху одеялото. Лежеше на пода. „Благодаря ти, Клиф.“ Ани я взе и отново протегна ръка към ръжена.

Напрегна всичките си мускули, цялото тяло я заболя, но запази спокойствие, стиснала здраво бисквитата в пръстите си, докато накрая успя да пъхне извивката й в дръжката на ръжена. Дръпна го и когато той се плъзна към нея, го хвана, после остана неподвижна и задъхана.

След като се убеди, че Клиф не е чул нищо, Ани се върна при люлеещия се стол, седна на пода и разгледа веригата, катинара и халката. Съмняваше се, че ще успее да измъкне халката от дъските или да разбие прангите, но можеше да развие винта. Тя вкара върха на ръжена в металната гривна и го завъртя обратно на часовниковата стрелка, за да извие катинара така, че да завърти и халката. Брънките на веригата заскърцаха по старите дъбови дъски. Ани спря и се заслуша, после нагласи ръжена така, че да не дърпа веригата, и отново го завъртя. След няколко завъртания опипа с пръсти и усети, че винтът се е повдигнал над дъската. Спомняше си, че е дълъг десетина сантиметра — и когато го бе завивал, Клиф й каза: „Това нещо никога няма да излезе“.

„Не си познал.“ Но щеше да отнеме време. Тя продължи да върти ръжена и след няколко минути винтът стърчеше на около пет сантиметра над пода, но продължаваше да се държи здраво.

Ани чу леглото да проскърцва, после тежките стъпки на Бакстър се разнесоха по коридора.

Тя бързо пъхна ръжена под килимчето пред камината и се върна на люлеещия се стол, като стъпи с босите си крака върху катинара и халката. Отпусна се настрани и се престори на заспала, като го наблюдаваше през миглите на лявото си око.

Той включи настолната лампа, но не каза нищо, просто застана пред нея по гащета и потник. Очите му блуждаеха като на диво животно. Очевидно се опитваше да открие дали нещо не си е на мястото. Погледът му се плъзна по краката й, после продължи в друга посока. В много отношения Клиф беше станал като кучетата си и дори имаше моменти, в които й се струваше, че той притежава свръхостро обоняние и слух на куче или вълча хитрост. Основната му слабост обаче бе, че надценяваше собствената си интелигентност и подценяваше всички останали, особено жените и най-вече нея.

— Събуди се!

Тя отвори очи и се понадигна.

— Удобно ли ти е, миличка?

— Не.

— Опика ли се вече?

— Не… но ми се…

— Добре. Давай.

— Няма.

— Има време. Студено ли ти е?

— Да.

— Мислех си да те пусна в леглото. — Той разклати ключовете, които висяха на верижка на шията му. — Искаш ли?

„Не, не, не.“ Ани се помъчи да си придаде облекчен и благодарен вид.

— Да, благодаря ти. Трябва да ида до банята. Студено ми е, Клиф, и съм гладна. И ми се струва, че цикълът ми идва. Трябват ми дамски превръзки. — Тя замълча, после прибави: — Моля те.

Бакстър се замисли, тя също. Ако в него беше останала дори само капка състрадание, каза си Ани, щеше да се съжали. Но можеше да се обзаложи, че той не изпитва никаква милост и че единственото, което иска да чуе от нея, е думата „моля“.

— Е, ще видя какво ще направя — отвърна Клиф. — По-късно пак ще дойда да видя колко ти е студено и колко си се оклепала.

— Моля те, Клиф…

— Не забравяй, утре сутрин те чакат десет удара и няма да получиш закуска. Но може би ще решим нещо. Мисли си за онова, което никога не си ми позволявала да ти направя. — Той й намигна и протегна ръка към лампата. Преди да я изключи, Ани успя да види часовника върху камината.

Чу го да излиза, после от банята се разнесе шум на течаща вода и след малко леглото му отново изскърца. Тя се вслуша в тиктакането на часовника. Последните две нощи бе настройвал будилника да звъни на интервал от два часа, като започнеше от един и половина. Сега беше дванайсет и четирийсет и пет, така че имаше време, освен разбира се, ако Клиф не бе променил настройката. Ани нямаше откъде да знае, но трябваше да изчака, докато се увери, че отново е заспал.

Двайсетина минути по-късно й се стори, че го чува да захърква. Тя се изхлузи на пода, извади ръжена изпод килимчето и продължи да развива винта.

Едно от кучетата излая, но само веднъж, после вятърът разклати стъклото на прозореца, през комина нахлу въздух и въглените запращяха. Всеки звук, всяко прошумоляване в къщата я стряскаше и сърцето й се разтуптяваше.

Докато работеше, Ани си представяше, че е успяла да се освободи. Краката й пак щяха да са оковани с прангите, но щеше да може да върви. Знаеше, че ключовете за форда са в кухнята, и само трябваше да ги вземе, да се увие с одеялото, да отвори плъзгащата се врата и да се спусне по стъпалата. Спомняше си думите му за мечия капан и разбираше, че трябва да прескочи парапета, да се вмъкне под къщата, където бе автомобилът, да влезе вътре и да запали двигателя. След секунди щеше да е на черния път. Зачуди се дали Клиф би стрелял по колата. Беше й разказал как е замаскирал края на черния път и тя се запита дали фордът ще успее да мине. Нито един от тези два въпроса нямаше да има значение, ако просто влезеше в спалнята и му разбиеше главата с ръжена. После можеше да се облече и да повика полицията.

Прецени тежестта на кованото желязо в ръката си. Щеше да е по-лесно, отколкото да избяга. Но щом не бе успяла да го убие онзи път, когато бяха лице в лице и двамата имаха оръжие, как щеше да го направи, докато той спеше? Още сантиметър, още само няколко минути и щеше да е свободна.