Нелсън Демил
Спенсървил (15)

14

Следващите няколко дни изминаха безметежно въпреки инцидента в училищния двор. Нямаше вече полицейски коли да патрулират покрай къщата му, телефонът вече не го стряскаше посред нощ, Бакстър не се обаждаше, за да определи нов час и място на среща, и всичко беше спокойно. Това беше предназначено за отпускане, затишие пред буря. Кийт обаче не се чувстваше отпуснат.

Една сутрин в седем часа Кийт пресече пътя за къщата на Дженкинс отсреща и свари семейството на закуска. На масата седяха Мартин и Сю Дженкинс, семейна двойка към четиридесетте, и децата им Мартин Младши и Сандра, и двамата в гимназията.

Сю го покани да закуси с тях, но той й каза, че едно кафе ще му е достатъчно. Разговаряха за времето, което определено започваше да застудява, за наближаващата жътва, за възможността да завали дъжд и за прогнозата на „Фермерски алманах“ за тежка зима. Според Сю алманахът беше пълна глупост, но Мартин му имаше голяма вяра.

Децата им се извиниха, че имат да пишат домашните си работи за училище, и излязоха.

— Знам, че и вие си имате домашни работи, затова няма да ви седя дълго на главата.

— С какво можем да ти помогнем? — попита Мартин.

— Ами, исках да ви разкажа за онези нощни клаксони преди няколко дни.

— Да, чухме ги. И ги видяхме.

— Имах известни търкания със спенсървилската полиция и те сега си го връщат.

Мартин кимна.

— Те нямат работа тук — каза Сю. — Аз им позвъних онази нощ, но дежурният сержант каза, че не знае за нищо такова, така че се обадих на Дон Фини, шерифа, и той каза, че ще провери. Не се обади, така че отново му позвъних, а той ми каза, че никой в полицейското управление не знае нищо за това.

— Канехме се да ти се обадим и да видим дали знаеш нещо по въпроса, но разсъдих, че ще знаеш колкото нас за цялата тази идиотщина.

— Както ви казах, страшно са ми разсърдени за нещо си.

Съпрузите не го попитаха за какво точно, нито пък щяха някога да го направят, но Сю добави:

— Дон е рода с Клиф Бакстър и двамата според мен са дупе и гащи, доколкото разбирам.

— Ще се погрижа това да не се повтаря — каза Кийт.

— Не е твоя вината — каза Сю. — Тези хора излизат извън контрол. Гражданите трябва да направят нещо по този повод.

— Сигурно. Царевицата ви изглежда чудесно.

— Наистина чудесно — потвърди Мартин. — Толкова чудесно, че чак да ти се доповръща. По целия щат е така. Пак ще е на безценица. Ще извадим страхотен късмет, ако успеем да вземем по два долара на бушел.

Това беше омагьосаният кръг с фермерството, както го разбираше Кийт. Предлагането винаги надвишаваше търсенето и цените непрестанно падаха. В детските му години около десет процента от американското население бяха фермери. Сега бяха останали само два процента; фермерите вече спадаха към редките видове, с тенденция към изчезване. И въпреки всичко добивите растяха. Беше истинско чудо, но ако човек имаше четиристотин акра земя, като Дженкинсови, а повечето семейни ферми спадаха в тази категория, разноските изяждаха печалбата. В плодородна година, когато цените биваха ниски, балансът беше на нулата, а при лоша година, когато цените бяха високи, добивите пък бяха ниски и балансът пак излизаше на нулата. Това беше работа, при която човек трябваше да пести страшна много.

— Понякога си мисля дали да не се хвана пак с фермерство — каза Кийт.

Сю само се изсмя. Нямаше нужда от коментар.

— Искате ли да продадете или да дадете под наем един от конете си?

— Никога не ми е идвало на ума — отвърна Мартин. — Да нямаш нужда от кон?

— Мисля, че няма да е зле да пояздя. Да минава времето, нали разбираш.

— По дяволите, не е необходимо да купуваш кон. Те ти създават главоболия повече и от балировачка. Просто идвай и си извеждай, когато ти се приязди. Децата яздят само по уикендите и празниците.

— Благодаря ти, но искам да си плащам.

— Стига глупости, конете просто имат нужда да се раздвижват. Ще им направиш и на тях, и на мен добра услуга. Само ги пой и ги изтривай хубаво след езда, и им хвърляй понякога по малко фураж. Сивият скопец е много кротък, ама се дръж по-настрана от младата кобила, хвърля къчове. — Той се изсмя. — Както и при нас.

— Видя ли те още веднъж да се прехласваш по пощаджийката, ти ще си скопецът — коментира Сю.

— Благодаря ви много за кафето — влезе в тона им Кийт. — Ще имате ли нещо против, ако взема сега някой кон?

— Давай, не се притеснявай. Сивият се казва Уили, кобилата е Хили. Хили и Уили. Децата ги кръстиха така.

Кийт излезе, отиде в конюшнята и изкара двата коня.

Сивият не беше особено активен, но младата кобила беше жизнерадостна. Той я оседла и я изведе от двора. Възседна я и потегли към фермата, през пътя, а оттам към гористия район, през който между фермата му и другата западно от нея минаваше малка рекичка.

Беше почти пресъхнала. Той се запъти по коритото й на юг, към Рийвз Понд.

Беше тихо; разнасяше се единствено ромоленето на ручея и чирикането на птиците. Беше чудесно. Баща му никога не бе държал коне, а и по-голямата част от фермерите не го правеха, защото това струваше доста пари, а ползата от тях беше почти нищожна. В сегашно време всяка печалба на фермерите отиваше за покупката на шумни машинарии, които не оставяха на човек време за размишления. Кийт обичаше да усеща животното под себе си, топлината му и движението му, пръхтенето и цвиленето; а миризмата определено беше по-приятна от тая на изгорелите газове.

Двамата с Ани от време на време бяха вземали коне под наем и бяха яздили до някое уединено местенце, където можеха да се любят. Бяха се шегували, че единственото място, където не са го правили, е на гърба на кон. Кийт се зачуди дали е възможно.

Остави кобилата да го води — тя беше доволна да следва хода на коритото.

Беше наясно, че каквито и мисли да бе имал да прекара остатъка от живота си тук, това нямаше да е възможно, докато Бакстър се навърташе наоколо. Той бе позволил на Бакстър да го подмами, а това беше лоша стратегия.

Замисли се над целта си, която не беше да предизвика Клиф Бакстър на дуел, а да накара Ани Бакстър да разговарят. Ако не нещо друго, искаше му се да си поговорят още веднъж, но този път поне час-два, и да си изяснят всичко помежду си. Никога не го бяха правили в писмата си. Кийт чувстваше, че не би могъл да продължи живота си, докато не си изясни как и защо се бяха разделили.

Следващата точка от програмата щеше да бъде, разбира се, да види дали искат пак да бъдат заедно. Той смяташе, че тя иска, и мислеше същото и за себе си.

Клиф Бакстър очевидно беше пречка за осъществяването на плана му, но за всички замесени в случая щеше да е по-добре, ако Кийт просто го заобиколеше, отколкото да го елиминира. Такъв беше съветът, който той даваше на всеки млад офицер от разузнаването, когато го изпращаше на опасна акция.

Рекичката се разширяваше и дърветата почваха да оредяват; след няколко минути Кийт стигна до езерото. Никой не се къпеше и не ловеше риба, езерото изглеждаше запустяло. В детските си години през лятото много обичаше да идва на това място, да пуска хартиени лодки, да лови риба и да плува, а през зимата хората палеха огньове по брега и караха кънки или пробиваха дупки в леда и ловяха риба.

Той дръпна поводите наляво и тръгна покрай калния бряг.

Ако това наистина беше акция във вражеска страна, щеше да е сравнително лесно да отнеме вражеското притежание и да избяга с трофея. Но не беше същото като да се измъкнеш от вражеска страна със списъка на кодовете или някой беглец. Не, този проблем имаше друго измерение.

Ани. Това не беше разузнавателна операция, това беше просто едно старомодно крадене на чужда невяста, не по-различно от онова, което племената и клановете бяха вършили в миналото. Но в това общество човек първо трябваше да се увери, че чуждата съпруга ще тръгне доброволно с него.

Хрумна му, че нито той, нито Ани, разделени или поотделно, не могат да си позволят Клиф Бакстър да ги преследва през останалите години от живота им.

Другият вариант, разбира се, беше да си събере багажа, да се качи в колата и да отиде някъде на майната си. Но от паметта му не можеше да се изличи споменът за плачещата на тротоара Ани и всички онези писма през годините, и болката, която още усещаше в сърцето си. „Не мога да си отида, не мога да остана…“. А той не можеше дори да обяви временно примирие, защото Клиф Бакстър щеше да го възприеме като знак за слабост и щеше да усили натиска.

Кийт заобиколи езерото и тръгна обратно по противоположния бряг на реката.

Но може би беше възможно Клиф Бакстър да бъде вразумен? Тримата щяха да седнат на масата, да пийнат по една бира и да си поговорят цивилизовано. „Точно това е отговорът на проблема. Правилно.“ Никакви грозни сцени, никакво проливане на кръв, никакви спасявания или отвличания. „Господин Бакстър, жена ви и аз се обичаме и винаги сме се обичали. Тя не дава пет пари за вас. Така че бъдете разбран човек и ни пожелайте щастие. Документите по развода са в пощенската кутия. Благодаря ти, Клиф. Ти си готин пич. Дай си лапата.“

Клиф Бакстър в този момент, ако въобще издържеше до него, щеше да посегне към револвера си. Но ако Клиф Бакстър беше разумен човек, ако беше цивилизована и възпитана личност, просто щеше да отговори: „Господин Ландри, вие си мислите, че обичате съпругата ми, но по всяка вероятност сте обладан от спомени от времето, което няма нищо общо със сегашната действителност. Освен това вие сте в доста напрегнато състояние поради принудителното ви пенсиониране и търсите някакво остро преживяване, което да ви откъсне от мрачните мисли. Добавете към това и факта, че вие не ме обичате поради някои конфликти от училищните ни години и си мислите, че като ми отнемете съпругата, ще ми го върнете за онези неща. Това не е здравословно, господин Ландри, нито е честно към Ани, която сега се намира в труден период, след като децата вече излетяха от семейното гнездо, с напрежението, което имам в службата си, и проумяването на мисълта, че средната възраст вече е дошла. Двамата с Ани сме щастливи по наш си начин и се надяваме да доживеем до пенсионирането си и да остареем заедно един до друг. Нали, Ани?“

На Кийт никак не му допадна разсъдителната реч на Бакстър, защото в нея се съдържаха доста истини.

В действителност такава среща нямаше вероятност да се състои и Кийт Ландри, Клиф Бакстър и Ани Прентис Бакстър щяха да се лутат и да се спъват при разрешението на тази ситуация, както повечето останали хора, като в този процес щяха да нанесат максимален брой рани и на себе си, и на околните. И след като всичко свършеше, щеше да има дълбоко разкаяние и кървящи рани, без никакъв щастлив край.

В такова настроение Кийт навлезе сред ивицата дървета и се запъти обратно към фермата, твърдо решен да събере багажа си и отново да напусне дома си, както го бе сторил преди двайсет и пет години, но този път с още по-малко очаквания да се завърне някога пак.