Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Spencerville, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Нелсън Демил
Заглавие: Спенсървил
Преводач: Тодор Стоянов, Крум Бъчваров
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: Роман
Националност: Американска
Редактор: Иван Тотоманов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1750
История
- — Добавяне
6
Клиф Бакстър мислеше за събитията от сутринта. „Не мога да разбера каква муха я е ухапала.“ Разбира се, че знаеше точно каква муха я е ухапала. Тя го ненавиждаше. Той беше способен да го преглътне до известна степен, но в същото време продължаваше да е убеден, че тя също така и го обича. Той я обичаше, следователно и тя трябваше да го обича. Това обаче, което го тревожеше истински, беше, че тя бе станала агресивна: беше грабнала една от пушките му, без дори да й мигне окото. Винаги се бе отличавала с острия си език, но до този момент не го беше замеряла дори и с чиния. А сега да гърми с пушка над главата му! „Сигурно е от мензиса й. Шибаното й месечно неразположение. ШМН. Шантава мензясала никаквица.“
Беше сигурен, че е излязъл победител от спора им, но това беше вярно само ако забравеше изпуснатия си мехур. В действителност той дори още не беше изравнил резултата по този параграф, така че се опита да го прогони от ума си. Но не успя. „Мръсна кучка.“
Можеше да се справи с тоя проблем, но за жалост бе възникнал нов — господинчото Кийт Ландри, бившето интимно приятелче на госпожица Ани.
Наближи фермата на Ландри и забеляза черния сааб, паркиран на алеята пред къщата. Забеляза също така и мъжа на верандата; беше сигурен, че мъжът е забелязал пък него.
Клиф вдигна мобифона и набра дежурния сержант в управлението.
— Блейк, аз съм. Обади се във Вашингтон, окръг Колумбия, управлението Моторни превозни средства, и ми намери всичко, което може да се открие за Кийт Ландри. — Той произнесе името му буква по буква. — Кара черен „Сааб“ 900. Не мога да ти кажа годината на производство, нито мога да видя номера му. Откриеш ли нещо, веднага ми звънни. — След това набра службата за информация. — Трябва ми номерът на Ландри, Кийт Ландри, шосе 28, нов номер.
— Няма телефонен номер за това име, сър.
Клиф затвори и набра градската поща.
— Обажда се Клиф Бакстър, свържи ме с шефа на пощата. — След няколко минути в слушалката се разнесе гласът на Тим Холдж, шефа на пощата:
— Какво има, шефе?
— Провери и виж дали нямаш един нов клиент, Ландри, безплатна доставка в провинцията, от Вашингтон, окръг Колумбия.
— Разбира се, задръж така. — Последва пауза. — Да, един от сортировачите е видял две сметки или нещо подобно с препращащ адрес от окръг Колумбия за Кийт Ландри.
— Няма ли име на жена върху пликовете?
— Не, само неговото име.
— Временен адрес ли е?
— Изглежда ми като постоянен. Защо, някакъв проблем ли има?
— Не. Просто къщата беше празна от доста време и някой е забелязал, че там се мяркат хора.
— Спомням си ги. Джордж и Алма. Преместиха се във Флорида. Кой е тоя момък?
— Синът им, предполагам. — Клиф се замисли за момент, после попита: — Взел ли си е пощенска кутия в пощата?
— Не. Щях да видя сметката, ако го беше направил.
— Да, добре… виж, бих искал да мога да хвърлям по някое око на пощата му…
Последва продължителна пауза. Шефът на пощата съобрази, че това не е рутинна проверка.
— Съжалявам, шефе. Обсъждали сме го и преди. Трябва да видя някакъв документ, издаден от съда.
— По дяволите, Тим, става дума само да хвърлям по едно око на пликовете, а не да му отварям писмата.
— Да, но… виж, ако този човек нещо не е наред със закона, защо не отидеш в съда и…
— Просто те моля за малка услуга, Тим. Когато ти се нуждаеш от услуга, знаеш къде да се обърнеш, нали? Не забравяй, че си ми длъжник. Нали отървах зет ти за неправомерно шофиране. Съвсем се беше осрал.
— Да… добре… значи искаш да хвърляш по едно на пликовете, когато се сортират, така ли?
— Нямам възможност всеки път да отскачам до шибаната ти поща. Ще правиш фотокопия на писмата му, на предната им част и на гърбовете. И когато съм по-свободен, ще отскачам до теб.
— Ами… добре…
— И си дръж езика зад зъбите, за да си държа и аз моя. Много поздрави на дъщеря ти и зет ти.
Клиф затвори телефона и продължи да кара по правото като конец шосе, без да забелязва околността, замислен дълбоко над този развой на събитията. „Значи този педал се прибира у дома си, още не е пуснал телефона си, а вече иска да му препращат пощата. Защо се е върнал?“
Той включи полицейската кола на автопилот и задъвка сандвич. Клиф Бакстър си спомняше добре Кийт Ландри от дните им в гимназията. Не спадаха към приятните му спомени. Не познаваше Ландри добре, поне не лично, но всички познаваха Кийт Ландри. Той беше един от онези галени глезльовци, към които Съдбата проявяваше щедрост, един лигав атлет, книжен червей, с голяма популярност; накратко, всичко онова, което Клиф Бакстър ненавиждаше като смъртта.
Той си спомни със задоволство как няколко пъти бе блъскал Ландри по коридорите на гимназията и всеки път онзи му се бе извинявал, сякаш вината беше негова. Клиф го мислеше за путка, но някои от приятелите му го бяха предупредили да внимава с Ландри. Клиф не искаше да си го признава, но знаеше, че приятелите му бяха прави.
Бакстър беше една година по-назад в гимназията и сигурно щеше да игнорира този педал напълно, ако не беше фактът, че Кийт Ландри излизаше с Ани Прентис.
Клиф се замисли над спомените си. Винаги имаше такива педали като Ландри, които винаги знаеха как да постъпят по най-правилния начин във всяка ситуация, които си подбираха най-готините мацета и при които всичко изглеждаше до оскърбление лесно. А в този случай имаше и утежняващи обстоятелства: Ландри беше просто едно селяндурче, което ринеше лайната в събота и неделя и чиито родители идваха в „Бакстър Мотърс“ и оставяха лайняната си бричка за една по-нова, но все така лайняна бричка, като доплащаха разликата. Та Ландри беше човек, който нямаше дори и гърне, в което да пикае, и прозорец, през който после да го изсипе, и който трябваше да рине лайна през целия си живот, а вместо това отиде в колеж със стипендии откъде ли не: от църквата, от ротарианците, от Ветераните от войната и като допълнение и на щатски разноски от парите, които данъкоплатците, такива като Бакстър, плащаха щедро. И накрая този кучи син да си вири носа и да не вижда хората, които бе стъпкал под краката си. Скапаняк.
Клиф щеше да е щастлив да зърне проклетото копеле да си тръгва, само че тогава с тръгването си за колежа той забърса със себе си и Ани Прентис, а от това, което бе стигнало до ушите на Клиф Бакстър, двамата се бяха чукали за живите и умрелите в продължение на четири години в колежа „Боулинг Грийн“ преди тя да му бие шута.
Клиф гневно стовари юмрука си върху волана. „Шибаняк смотан!“
Мисълта за този чукан, който навремето бе спал с жена му, беше повече, отколкото можеше да понесе. „Шибан духач!“
Кара безцелно половин час, като се опитваше да обмисли следващия си ход. В едно беше сигурен и не изпитваше съмнения: този педал трябваше да си обира крушите от района му, по какъвто и да е начин. Това беше градът на Клиф Бакстър и никой, абсолютно никой не можеше да се подиграва с него; най-малкото пък педал, който бе чукал жена му. „Ти си история, господине.“
Дори и да се завреше в смрадливото си ранчо и да не си подаваше носа навън, Клиф пак беше бесен от мисълта, че може да го зърне някъде в близост до жена си, а като нищо можеха да се сблъскат и на някое социално мероприятие. „Какво ще кажеш, а? Отиваш на някаква сватба или нещо подобно, и там се пръква тоя задник, който е чукал жена ми, и я поздравява с усмивка върху лайняното си лице!“ Клиф тръсна глава, сякаш да прогони представата от съзнанието си. „Не, господинчо, няма да стане. Няма да ти стане играта.“
Той си пое дълбоко дъх.
„Проклятие, тоя педераст е чукал жена ми четири години, а може и пет или шест, и изведнъж кучият му син се пръква ей така, без даже да си води някоя шибана съпруга, седи си на смрадливата веранда и…“ Той отново стовари юмрука си върху волана. По дяволите!
Сърцето му забумка в гърдите, устата му пресъхна. Той си пое дълбоко дъх, отвори бутилката с портокалов сок, отпи дълбоко и усети как киселината се надига в стомаха му. Гневно запокити бутилката през прозореца. По дяволите…
Радиото изпука; гласът на сержант Блейк се разнесе по високоговорителя.
— Шефе, става въпрос за информацията за онзи автомобилен номер…
— Искаш цялата околия ли да го чуе? Обади се веднага по шибания телефон.
— Слушам, сър.
Телефонът иззвъня.
— Изпратих факс до Бюрото за МПС с името на Кийт Ландри, марката на колата и модела, и те ни отвърнаха негативно.
— Какво означава това, по дяволите?
— Ами, казаха, че такъв човек няма.
— По дяволите, Блейк, вземи номера на колата му и им го изпрати.
— Къде е колата му?
— Старата ферма на Ландри, шосе 28. Искам всичко около шофьорската му книжка също така, и след това да се обадиш в местната банка и да провериш дали не е открил сметка, да откриеш номера на социалната му осигуровка и кредитната му карта, а след това в армейските регистри, арести, ако има такива, всичко, разбра ли?
— Да, сър.
Клиф затвори. След почти тридесет години работа в полицията се бе научил как да събере досие буквално от въздуха. Двамата детективи от участъка му държаха криминалните досиета, които не го интересуваха особено. Клиф имаше собствени досиета за почти всички в окръг Спенсър — по-точно за почти всички повече или по-малко важни клечки и за хората, които го интересуваха в някакво отношение.
Клиф знаеше, че изграждането на тайни досиета за частни граждани е донякъде незаконно, но той принадлежеше на старата школа, а онова, което бе научил там, беше, че издиганията по служебната стълба и сигурността за работното място се постигат най-добре чрез сплашване и изнудване.
В действителност той го беше научил още много преди да постъпи на работа в полицията — баща му и целият му род, всички до един, бяха преуспяващи мръсници. Пък и честно казано, не системата го беше корумпирала: той почти само с двете си ръце бе успял да корумпира системата. Но той не можеше да го стори без активната помощ от страна на хората, които така услужливо проваляха и съсипваха личния си и делови живот: женени мъже, които си падаха по забежките, бащи, чиито синове влизаха в конфликт със закона, бизнесмени, които се нуждаеха от разрешение за заобикаляне на наредбите или от специални данъчни облекчения, политици, живо интересуващи се от пикантни подробности за интимния живот на политическите си опоненти, и така нататък. Клиф винаги беше на точното място в точния момент, усещайки признаците на морална слабост, дребни недостатъци на характера, сигналите за финансови и законови нарушения. Клиф винаги беше на място, изпълнен с желание да помогне.
Онова, което липсваше на системата, когато той навлезе в нея, беше брокер, централна борса, където всеки гражданин да може да дойде и да предложи услуга срещу услуга, където да може да продаде душата си.
От тези първоначални неумели действия Клиф Бакстър започна да си води бележки, които след време се превърнаха в досиета с цената на злато.
По-късно обаче, с течение на времето, в системата започнаха да се намесват и хора, които той, меко казано, не обичаше. Гимназиални учители, проповедници, домакини, дори и фермери. В градския съвет дори се бе намърдала и една кучка, Гейл Портър, уволнена преподавателка от колеж, мръсница, която много обичаше да си вре носа там, където най-малко й беше в работа, бивша комунистка. Бе успяла да се намъкне съвсем случайно, след една издънка на човека, който се бореше с нея, Боби Коул — оставил се беше да го спипат в мъжката тоалетна на автогарата в Толедо. Клиф не й беше обръщал никакво внимание до момента, в който с изненада установи, че вече е станало прекалено късно. Сега обаче вече разполагаше с досие за нея, по-дебело и от агнешка пържола, и през ноември щяха да я изритат от съвета. Жени като нея не можеха да оценят системата и Клиф беше наясно, че ако тя успее да се задържи в градския съвет, след нея ще повлекат крак и други.
Кметът му беше братовчед, градският съвет и областните съветници бяха хора, с които се познаваше достатъчно отблизо, и всеки от тях трябваше да се състезава за изборите. Но Клиф Бакстър беше избран служебно и ако някой поискаше мнението му, той беше избран на поста си пожизнено. Работата беше там, че ако той, не дай си Боже, някой ден изгубеше службата си, най-малко сто души, мъже и жени, щяха да посегнат към гърлото му, така че той нямаше право да се отпуска дори и за секунда.
Клиф Бакстър нямаше и представа, че светът се е променил и че промените нахлуват и в пределите на царството му в Спенсър, и че го заплашват. Той обаче беше достатъчно сигурен, че може да държи всички под контрол, още повече, след като областният шериф, Дон Фини, беше братовчед на майка му. Дон имаше само двама заместници, които да патрулират цялата околия, така че двамата с Клиф си имаха уговорка, че полицията на Спенсървил може да излиза извън границите на града, където пожелае — точно онова, което в момента вършеше Клиф. Това му осигуряваше далеч по-голямо спокойствие при работата му с хора, които живееха извън града, както например онази кучка Портър и съпругът й, и другите като този господинчо Кийт Ландри.
Така че той щеше да държи юздите на града здраво още няколко години, а после, когато навършеше тридесет години служба и децата му завършеха образованието си, щеше да прескочи границата на щата и да отиде в Мичиган, където имаше ловна хижа. А междувременно беше длъжен да ръфа враговете си дори и когато не беше гладен.
Хищникът в него можеше да усети мириса на кръв дори и от километър, но той не можеше да усети нищо при новите хора, включително и Гейл Портър. Веднъж й бе показал досието й, като си мислеше, че така ще й набие чемберите; демонстрирал й беше всичко, което му беше известно за нея: комунистическата й дейност в колежа „Антиох“ и някои по-интимни подробности от половите й занимания с приятелите й, които съпругът й със сигурност нямаше да хареса. Тя обаче му каза да навие материалите си на руло, да ги намаже с грес и да си ги навре в гъза. Клиф бе изпитал маниакална жажда да впие пръсти в гръкляна й. Щом хората не се страхуваха от него, как тогава щеше да ги държи под контрол? Тази мисъл направо го влудяваше.
Хищническата му същност усещаше опасността далеч преди всеки останал звяр в гората му да заподозре каквото и да било. Но през последните няколко години той бе забелязал тези нови хора в града да се навъртат около него и да го премерват, сякаш ролите им се бяха сменили.
И после, имаше и нещо друго. Ани. Дребната съвършена дама, която нямаше да произнесе думата „лайно“ дори и устата й да беше пълна с него. Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, в главата й пръква мисълта да му прави проверка, след което едва не му пръсва черепа. Какво ставаше около него, по дяволите?
Тъкмо вече бе почнал да хваща цаката на проблемите, когато се пръкна и този. „По дяволите! Сума ти народ гледа да ми пръсне задника, да ми отнемат работата, а сега за капак и жена ми се опитва да ми пръсне черепа, и на всичкото отгоре някакво педалче, дето я е чукало на младини, и то си показва рогата! Хей, Господи, с какво заслужих всичко това?“
Зачуди се дали Ани знае, че бившето й интимно приятелче се е върнало. Може би тъкмо затова се бе опитала да го убие. Нямаше обаче никаква логика. Тя щеше да се озове в затвора, без да може дори да му помирише отново оная работа. Не, определено още не й беше известно, но със сигурност щеше да го научи, а той беше длъжен да внимава много. Хрумна му, че е възможно тя да е загубила отдавна интереса си към него, а и той към нея. И въпреки всичко му се повдигаше от представата тоя педал да си развява байрака из околността.
Не бе възможно да държи и двамата под око до безкрайност, но ако си вършеше добре работата, можеше и да ги спипа заедно. А ако не се получеше, Ландри пак щеше да бъде прекаран, но не от госпожа Бакстър.
Клиф го биваше много да спипва любовниците на местопрестъплението и през доброто старо време, преди хлапаците да почнат да се чукат по домовете на работещите си родители или по мотелите извън областта, всеки уикенд спипваше по две-три двойки в колите им или из разни изоставени хамбари. Клиф притежаваше шесто чувство и умееше да ги залавя тъкмо в сюблимния момент, голи-голенички или почти разсъблечени. Това беше тъкмо онази част от работата, която му доставяше най-голямо удоволствие, и само като се замислеше над това, всяка една вечер като тази неизменно завършваше с посещение в някоя от къщите на „гаджетата“, а малкият Клиф буквално напираше да скъса ципа на панталоните му. Понякога се прибираше надървен у дома и при два такива случая Ани бе коментирала, че се връща от срещи с любовници. „Да, много ти знае устата.“
Всичките тия размишления на тема секс го възбудиха страшно много.
Клиф Бакстър направи обратен завой и подкара към града, към южната му част, където нямаше никаква работа, ако трябваше да бъде точен. Обади се в управлението.
— Ще си отдъхна един час. Дай сигнал, ако ти потрябвам за нещо. Най-добре ми се обади след час, за да ми кажеш къде точно трябва да се намирам.
— Слушам, шефе.
Бакстър спря на напуканата бетонна алея пред едно дървено бунгало и вдигна вратата на гаража с електронното устройство. Вкара полицейската кола вътре, излезе и натисна бутона, за да затвори вратата.
Отиде до задната врата и я отвори с ключ. Кухнята беше малка, мръсна и винаги се носеше дъх на задръстена канализация. Ани, при всичките й други кусури, знаеше как да поддържа къщата.
Хвърли поглед в разхвърляната всекидневна, после влезе в първата от двете спални. Жена на около 25 години спеше върху завивките, беше само по тениска. В стаята беше задушно; вентилаторът на прозореца правеше напразни опити да раздвижи горещия въздух. Бялата й сервитьорска униформа и бельото й лежаха разхвърляни по пода.
Бакстър се приближи до леглото. Тениската се бе набрала до корема на жената, оголвайки слабините й; Клиф се загледа в триъгълника между бедрата й, после впи поглед в едрите й гърди и зърната, напиращи през розовата материя. Надписът върху фланелката гласеше: „Паркирай и яж — Софтбол Тийм.“
Тя имаше добро тяло, добра мускулатура и добра кожа, ако човек си затвореше очите за няколкото пъпки и ухапвания от комари тук-там. Късата й коса, затулваща очите, беше руса, но пубисното й окосмяване беше черно.
Жената се размърда и се преобърна по корем. Клиф впи поглед в заобления й задник и усети как слабините му се втвърдяват. Протегна ръка и сграбчи полукълбата й. Тя избъбри неясно нещо, после се претърколи по гръб и отвори очи.
— Здравей, красавице — ухили й се той.
— О… — Тя се прокашля и се принуди да се усмихне. — Ти ли си?
— Че кой друг може да е?
— Ами… никой… — Тя седна на леглото, разтърси глава, после придърпа тениската си, за да се прикрие. — Не знаех, че се каниш да идваш.
— Още не съм се изпразнил, скъпа. Затова съм тук.
Тя отново се насили да се усмихне.
Той седна на леглото до нея, пъхна ръка между бедрата й и проникна с пръсти в нея.
— Да не си сънувала еротичен сън?
— Да… за теб.
— Бива, бива. — Той напипа клитора й и започна да го масажира.
Тя се размърда неудобно — явно резкият преход от пробуждането й не се връзваше много с проникването на мъжки пръсти във вагината й.
— Какво ти става?
— Нищо. Трябва да отскоча до банята. — Тя се плъзна към противоположния край на леглото, стана и излезе в коридора.
Клиф избърса пръсти в чаршафите, изтегна се върху леглото както си беше с дрехите, и зачака. Чу водата в тоалетната, после душа и накрая звуци от миенето на зъби.
Шери Коларик беше последното му завоевание в дългата поредица жени, която бе започнала далеч преди брака му и бе продължила по времето, когато бе ухажвал Ани, през периода на годежа им и през целия им брак. Връзките му никога не траеха дълго и той никога не бе изживял истинска тръпка, никога не бе имал пълноценна връзка с момиче или зряла жена — те всички имаха само едно общо нещо — бяха послужили за задоволяване на страстите му. В действителност, някъде в дъното на съзнанието си, той знаеше, че е неспособен на пълноценна връзка с жена — неговите победи просто бяха изгодни случаи, при които жертвите му просто нямаха къде да мърдат: градските курви, жени, нагазили закона, отчаяни самотни разведени жени, барманки и сервитьорки, които се нуждаеха от малко допълнителни средства; елементи от долните слоеве на обществото в провинциална Америка; никоя от тях не можеше да убегне от лапите на шефа на местната полиция.
От време на време той успяваше да спипа някоя омъжена жена с безотговорен съпруг, такава като Джени Уилсън, съпругата на шефа на градската пожарна, или Бет Марлон, съпругата на градското пиянде. Понякога успяваше да оплете жената на мъж, който отчаяно се нуждаеше от услугите на шефа на полицията, жената на някой затворник например. Той особено обожаваше такива завоевания, защото да чукаш жената на някой мъж означаваше все едно да чукаш и самия мъж.
Той обаче подбираше внимателно омъжените жени, като гледаше да не попадне на някоя, чийто съпруг би могъл да му отвори големи проблеми.
Той отправяше многозначителни погледи към адвокатки, учителки, лекарки и други жени с професии, омъжени и неомъжени, които го възбуждаха, но беше наясно, че няма никакъв шанс при тях. Знаеше, или по-скоро смътно се досещаше, че дори и да успее при някоя от тях, тя ще го отритне, след като го поопознае малко повече. Единственото му крупно завоевание сред жените от този ранг беше Ани Прентис. Но по онова време Клиф Бакстър бе изглеждал далеч по-добре, имаше и нещо като чар и го раздаваше на всяка жена, която се завърташе около него. А и не биваше да се забравя, че тогава се водеше война и подходящите партии в Спенсървил бяха рядкост, така че един невлязъл в казармата полицай изглеждаше достатъчно добра партия в очите на младите жени. Така егото на Клиф Бакстър оставаше цяло, докато в същото време хищническите му инстинкти винаги бяха нащрек; той бе един самотен вълк, който познаваше отлично плячката си и умееше да я хваща.
И въпреки това не можеше да прогони многобройните си фантазии, свързани с изнасилването на оная адвокатка с навирения нос от кабинета на областния прокурор, за двете лекарки в болницата и онази отвратителна кучка, президентката на банката, за момичетата от колежите по време на ваканцията им в града и така нататък. Съзнаваше, че успее ли да изчука, която и да е от тези жени, ще е изчукал цялата им прослойка, която го гледаше отвисоко. Някой ден все щеше да го направи. Някой ден щеше да откъсне някоя от тези снобки от стадото й, щеше да я замъкне в горите и щеше славно да се повесели с нея. Като едното нищо можеше и да й хареса. Засега обаче трябваше да се ограничава с жени като Коларик и подобните й.
Тя се върна в спалнята и Клиф погледна часовника си.
— Хайде, че купонът тече.
— Исках да се измия за теб.
— Не е необходимо да се миеш за онова, което ще правиш за мен.
Той скочи от леглото, отиде във всекидневната и излезе през входната врата. Натисна звънеца и тя дойде до вратата и я отвори; този път беше облякла халат.
— Вие ли сте госпожица Коларик?
— Да.
— Казвам се Клиф Бакстър. Трябва да поговорим. — Той я притисна навътре в бунгалото и затвори вратата.
— Госпожице, имате да плащате глоба от сто долара за неправилно паркиране в града. Тук съм, за да прибера парите или да ви откарам в ареста.
Дори и да си мислеше, че това няма нищо общо с романтиката, Шери Коларик не издаде мислите си, не се изсмя и не обви ръце около врата му.
— Съжалявам, не разполагам с парите в момента — отвърна вместо това тя.
— Тогава трябва да ви арестувам. Облечете се — каза той.
— Не, моля ви, трябва да ходя на работа. Мога да ви платя в петък, след като си получа заплатата.
— Имахте на разположение три месеца, за да си платите глобата. Така че сега ви арестувам. Тръгнете доброволно с мен или ще ви закопчея и ще ви вкарам в ареста както сте сега.
В действителност, когато преди месец тази сцена се бе разиграла в бунгалото й, тя беше в сервитьорската си униформа. Но и в настоящия момент се чувстваше все така безпомощна и оголена, както и тогава. Само че сега тя не дължеше на проклетото копеле сто долара. Оставаше обаче проблемът с колата й, която трябваше да мине годишен преглед, а „Бакстър Мотърс“ можеха да си затворят очите за някои дефекти.
— Вижте, аз работя в „Парк енд Ийт“, нали го знаете, виждали сте ме там, и ако дойдете към петък около обяд, можем да отидем в банката с чека ми. Не можете ли да изчакате?
— Не, госпожице, домъкнал съм си задника чак дотук и няма да се върна в управлението без стоте долара или без вас. Не се опитвайте да се бъзикате с мен. — И той многозначително подрънка окачените на колана му белезници.
— Съжалявам… не разполагам с тези пари и не мога да си позволя да отсъствам от работа… вижте, имам около двайсет долара…
Клиф поклати глава.
Може би с чек след няколко дни…
Няма да стане.
— Имам някакви скъпоценности, часовник…
— Аз не съм някакъв шибан антиквар, аз съм ченге.
— Съжалявам. Не знам какво да…
Той свали белезниците от колана си. Двамата се гледаха втренчено дълго време — и двамата си спомниха момента, когато тя бе проумяла какво трябва да направи.
— Можете ли да ми дадете сумата на заем?
— А аз какво ще получа?
— Каквото искате.
— Вече обядвах.
— Вижте, мога да ви предложа само себе си. Желаете ли ме?
— Искате да ме подкупите със секс?
Тя кимна.
— Добре, нека видим какво имате за залог, преди да взема решение. Съблечете се.
Тя разкопча халата си и го остави да се изхлузи на пода, после издърпа тениската през главата си и я хвърли върху едно кресло. Застана гола по средата на стаята, а Клиф Бакстър направи кръг около нея. Тя зърна издутите му панталони с крайчеца на очите си.
— Добре, госпожице Коларик, вие имате наистина добър материал за залог срещу заема. Коленичете тук. Хайде, паркирай и го лапай, скъпа.
Тя коленичи на килима.
Той разкопча колана с револвера си и го окачи на креслото, после разкопча и колана на панталона си, смъкна ципа, свали панталона и слиповете си.
— Хайде, скъпа, давай.
Тя си пое дълбоко дъх, притвори очи и придърпа с пръст вирнатия високо член към устата си.
— Гълтай — заповяда й Клиф, след като свърши.
После вдигна слиповете и панталоните си, закопча двата си колана и хвърли върху креслото банкнота от двайсет долара.
— Ще се погрижа за глобата, но ми дължиш за четири вноски.
Шери кимна и с пълна уста избъбри:
— Благодаря ти.
Той бе казал същите думи още първия път и през последните десетина пъти вноските си оставаха все така четири на брой.
Клиф не се отличаваше с особена деликатност, но въпреки всичко забеляза, че тя е доста разстроена, и я потупа по бузата.
— Хайде, ще отскоча при теб по някое време на чашка кафе. Трябва да тръгвам.
И излезе през задната врата.
Тя се изправи, влезе в кухнята, изплю се в мивката и си изплакна устата, после побягна под душа.
Клиф Бакстър караше из Спенсървил. Беше доволен от себе си. В настоящия момент имаше подръка две жени, което на първо време му стигаше: Шери, най-вече за орален секс, и една друга жена, с деца, казваше се Джаки, която се мъчеше да кара с парите, които й пращаше мъжът й от Толедо. Джаки имаше чудесна спалня и хубав креват и си я биваше в него. Клиф винаги носеше хранителни продукти, подарявани му в знак на благодарност от местния супермаркет. Хей, я чакай, ами че той имаше и още една жена: своята собствена.
— Брей, Клиф, ама ти си страхотен тъпкач бе! — изсмя се той.
Мобифонът му иззвъня и той вдигна.
— Шефе, накарах Уорд да направи няколко тегела покрай къщата на Ландри с бинокъл и той ми издиктува номера на колата му.
— Добре.
— И позвъних на ония гадняри от столицата и им го дадох.
— Добре. Какво отговориха?
— Ами… казаха, че този номер бил нещо от специалните и ако сме имали нужда да получим повече информация, трябвало да попълним един формуляр, като им обясним за какво ставало дума…
— Какви ги дрънкаш бе!
— Ама шефе, те ми изпратиха по факса формуляра: цели две страници!
— Какви са тия лайна? Обади им се веднага на тия кучи синове и им кажи, че трябва да направим проверка на този номер. Кажи им, че тоя педал е карал пиян или нещо от този род.
— Шефе, казах ти вече, опитах всичко. Казват ми, че това имало връзка с националната сигурност.
— Националната… какво?
— Нали разбираш, било нещо секретно.
В продължение на цяла минута Клиф Бакстър кара в тишина. Само допреди секунди той беше господарят на света. И изведнъж този педал Ландри се пръква от света на големите клечки във Вашингтон, след толкова много години… Колко бяха? Двайсет и пет може би, и Клиф няма и най-малкото нещо, за което да може да се хване, и в този момент онези лайнари му сервират, че той няма дори правото да направи проверка на номера му или на шофьорската му книжка. „Кой, по дяволите, е този педераст?“
— Ало, шефе?
— Добре, искам да сложите двайсет и четири часово наблюдение върху кучия му син. Искам един от вас да минава покрай дома му най-малко два пъти дневно и искам да знам всяка секунда къде се намира, когато дойде в града.
— Добре… но за какво да внимаваме? Искам да кажа, защо…
— Просто направете това, което ви казвам, ясно?
— Да, сър.
Клиф хлопна телефона. „Защото проклетият педал е чукал жена ми, затова.“ А хората в града го знаеха или щяха да си го припомнят, ако го бяха забравили. „Не, няма да го позволя. Не, господа, няма да го позволя.“
В главата му започваха да се оформят различни планове. В паметта му изплуваха думите, които навремето беше чул от стария съдия Торнсби: „Понякога даден проблем всъщност е преоблечен шанс.“
— Точно така. Това тъпо копеле стъпва направо в двора ми. И онова, което не можах да направя преди двайсет и пет години, сега вече имам възможност да го сторя. Ще го убия… Не, ще му отрежа топките. Точно това е. Режа му топките и ще ги сложа в една кана върху камината, та Ани да може да им бърше праха веднъж седмично. — И той се разсмя.