Нелсън Демил
Спенсървил (30)

29.

Малко след седем и половина вечерта стигнаха до червената викторианска къща и Ани изскочи от шевролета, докато Тери излизаше през страничната врата. Двете сестри се втурнаха една към друга с писъци и възклицания, които Кийт не успя да разбере, и започнаха да се прегръщат, целуват и подскачат като ученички. Макар че той беше причината за тази радост, известно време не му обръщаха внимание, после Тери изтича при него и го прегърна.

— Я виж ти кой се е върнал — каза тя.

— Да, и този път сме заедно.

— О, Кийт, знаех си, че ще стане така.

Ани застана до него и го прегърна. Кийт имаше чувството, че позират за снимка. Тя се обърна към сестра си.

— Заминаваме… — Ани вдигна поглед към него. — Закъде заминаваме, скъпи?

— За Ню Йорк — отвърна той. Това не бе целта на пътуването им, но Кийт още не беше приключил секретната операция. Всъщност с това започваше бягството им от вражеската територия.

— А после за Рим, нали? — попита Ани.

— Точно така.

Дениз се разлая от колата и Ани каза на Тери:

— Всичко стана в последния момент… имаш ли нещо против известно време да се грижиш за Дениз?

— С удоволствие. Не сме имали кучета, откакто заминаха децата.

Ани отвори вратата на автомобила, кучето изхвърча като ракета навън и започна да тича наоколо, сякаш познаваше това място.

Страничната врата отново се отвори и на двора излезе Лари, съпругът на Тери. Беше по-едър, отколкото си го спомняше Кийт, над метър осемдесет, и бе понатежал и оплешивял, но все още изглеждаше як. Той поздрави балдъза си, после се ръкува с Кийт.

— Радвам се да те видя.

Лари беше як, мълчалив и подобно на много мъже в тези краища, не си хвърляше думите напразно. Кийт си спомняше, че една вечер бяха пили заедно бира в Спенсървил — може би преди милион бири време — и освен „Ще пия още една“, Лари не бе говорил почти нищо друго. И никога не задаваше въпроси, затова Кийт му каза:

— Двамата с Ани заминаваме.

Лари кимна.

— Едва ли ще имаш проблеми с Клиф Бакстър, освен ако не разбере, че сме били тук.

Лари сви рамене.

— Мисля, че можеш да се справиш с това.

— Да.

— Можете ли да поостанете малко? — попита Тери сестра си.

Ани погледна Кийт.

— Трябва да побързаме — каза той.

— Добре. — Очите им се срещнаха и той си помисли, че Ани се опитва да намери в него увереност.

— Всичко ще е наред — каза Кийт. — Не се налага да минаваме през окръг Спенсър.

Тери кимна.

— Добре.

Лари бе изчезнал. След малко се появи с куфар и сак, които остави на задната седалка на колата, без да каже и дума.

Ани му благодари, после се обърна към Кийт.

— Донесох си багажа в пазарски чанти, но Тери ми даде назаем куфара си.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Да. Не нося много неща.

— Струва ми се, че ще ми хареса да пътувам с теб.

Тя се усмихна.

— По пътя мога да си купя каквото ми трябва.

— Да.

— Взех двете писма за децата — каза Тери на сестра си — и утре сутрин ще ида да видя мама и татко. Ще се отбия и при леля Луиз.

Кийт бързаше да тръгнат, но въпреки това попита Ани:

— Защо не си вземеш нещо от куфара със спомени?

Тя му се усмихна.

— Толкова си романтичен. — После погледна Тери. — Нали е много сладък? Може ли да вляза вътре за куфара?

— Разбира се. Заповядай.

Двете жени изчезнаха в къщата и Кийт се обърна към Лари.

— Значи си заместник-шериф в окръг Чатъм.

— Нещатен.

— Имаш ли полицейска радиостанция у вас или в колата?

— И на двете места.

— Можеш ли да подслушваш спенсървилската полиция?

— Понякога. Сигналът е слаб.

— Ами спенсървилското шерифско управление?

— Да.

— Може ли да го направиш тази вечер?

— Естествено.

— Би ли се свързал с чатъмския шериф, за да провериш дали моят шевролет или нейният линкълн са обявени за издирване?

— Няма проблем.

— Ще ти позвъня от колата.

— Добре. — Лари замълча за миг. — Знаеш ли какво, вземете моя автомобил.

— Не мога да го направя.

— Можеш, естествено.

— Виж, Лари, ясно ми е, че онзи тип не е проблем за теб, но не искам да знае, че вие с Тери сте замесени във всичко това.

— Няма значение.

— Ако ме спрат с твоята кола, ще загазиш. Онова копеле ще си постави за цел да те спипа, даже да му отнеме двайсет години.

— Не се безпокой за това.

— Обаче се безпокоя. Виж, независимо дали ти харесва, той ти е роднина. Децата му са ти племенници и твоите деца са братовчеди на неговите. Няма нужда от такива вражди в семейството. Добре съм си и с моята кола.

Лари не отговори.

— И да ти кажа честно — прибави Кийт, — не искам да плашим жените.

Лари кимна.

— Така или иначе, предполагам, че през следващите няколко часа няма да ни обявят за издирване и първо ще търсят линкълна на Ани. Имаме достатъчно време.

Лари се замисли за миг, после отвърна:

— Гледайте да се движите по междущатските магистрали. По тези пътища не би трябвало да има окръжна полиция. Щатските пътни патрули едва ли ще получат съобщение за издирването ви, освен ако Бакстър няма конкретно обвинение.

— Няма нищо законно срещу мен — отвърна Кийт.

— Хм… човек никога не знае какво е способен да измисли той. За да ви спрат, не е нужно много. Ще ви задържат и ще го повикат.

— Разбирам.

— Къде е нейната кола?

— Защо питаш?

— Ако просто е оставена край пътя или на някой паркинг и Ани я няма, Бакстър със сигурност ще съобщи на щатската полиция, че жена му е отвлечена.

Кийт кимна.

— Ако колата й е у тях или ако никой не може да я открие, много ченгета ще решат, че става въпрос за семеен скандал или че просто няма проблем, докато не получат повече информация. Разбираш ли?

Кийт отново кимна и каза:

— Скрил съм я.

— Добре.

„Обаче, не е добре — помисли си Кийт, — ако я открият в моя обор.“

— В окръг Чатъм няма да имате проблеми — продължи Лари. — Аз ще се погрижа за това.

— Благодаря.

Сестрите излязоха навън. Ани носеше плюшено мече.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Или бе прекалено проницателна, или много нервна, а може би просто двамата с Лари нямаха безизразните лица на опитни покерджии.

— Разбира се — отвърна Кийт. — Какво си взе?

Тя му подхвърли мечето и Кийт го разгледа.

— Не съм ти го подарил аз. Объркала си куфарите на гаджетата.

Тя се усмихна и се обърна към Тери.

— Нали ти казах? Саркастичен е и си мисли, че е забавен.

— Е, вече трябва да тръгваме — рече Кийт и се ръкува с Лари. — Още веднъж ти благодаря.

Ани прегърна сестра си.

— Беше чудесна. Благодаря ти. Ще ви позвъним от Ню Йорк. О, май ще се разплача.

Тя прегърна Лари.

— Пазете се — каза той. — Не се безпокойте за нас.

Телефонът в кухнята иззвъня. Сепнати от една и съща мисъл, всички замръзнаха.

— Може би трябва да отговорите — рече Кийт.

Тери кимна и забързано влезе вътре. Тримата я последваха.

Тя вдигна слушалката.

— Ало?

Изражението й подсказа на Кийт, че става нещо лошо.

— Не, Клиф, не съм я виждала — продължи Тери.

Ани стисна ръката му, като че ли дори самото обаждане на съпруга й я изпълваше със страх.

— Не — продължи сестра й, — беше тук вчера сутринта и остана за обед. Днес след черква се отбих у вас и я видях… Не, не ми е споменавала, че ще ходи някъде… Ами, каза, че имала да пазарува много неща… Не, не зная защо не го е направила вчера… — Тери се изплези на слушалката и въпреки нервността си всички се усмихнаха. — Откъде да зная дали клетъчният й телефон работи? — попита тя, послуша малко и за всеобща изненада каза: — Виж, Клиф, защо не престанеш постоянно да проверяваш сестра ми? Писна ми… — Тери отново замълча, после рече: — Върви по дяволите, Клиф. — И затвори. — Достави ми страхотно удоволствие — обърна се тя към Кийт, Ани и съпруга си. — Е, нали знаете кой беше?

— Нагруби ли те? — попита Лари.

— Нещо такова.

Той се намръщи.

— Вече не е нужно да го смяташ за роднина — каза му Ани.

Лари кимна. Кийт можеше само да си представи какво означават тези думи за него.

— Откъде се обаждаше? — попита той Тери.

— Каза, че си бил вкъщи. Прибрал се по-рано, отколкото смятал.

— Как ти се стори?

Тя сви рамене.

— Същият. Ядосан.

— Най-после има повод — отбеляза Ани.

Кийт погледна кухненския часовник и видя, че вече е осем без петнайсет. А Клиф Бакстър беше в Спенсървил и болезнено усещаше отсъствието на жена си. Нямаха много време.

— Добре, трябва да тръгваме — каза той.

Излязоха навън и отново се сбогуваха, този път малко припряно.

След минута Ани и Кийт потеглиха. Мечето лежеше помежду им.

Само допреди пет минути Кийт смяташе, че имат всички шансове да се измъкнат без инциденти. Сега вероятността за това бе петдесет процента, риск, какъвто обикновено не поемаше.