Нелсън Демил
Спенсървил (13)

12

В петък вечерта, няколко дни след вечерята у Портърови, в съгласие със спомените си от фермерското време Кийт Ландри реши да отскочи до града.

Сложи си панталони и спортна риза, качи се в колата и се запъти към Спенсървил.

През изминалите няколко дни не бе видял и следа от Ани, но това не беше в резултат от липса на наблюдение от негова страна. Бе прекарал цялото време в дома си, винаги на една ръка разстояние от телефона, беше проверявал пощенската си кутия по няколко пъти на ден и бе наблюдавал колите, преминаващи покрай къщата му. Накратко, той се бе превърнал в болен от любов възрастен мъж. Усещането не беше съвсем неприятно.

Предния ден бе видял една синьо-черна патрулна кола от Спенсървил да минава по обед, а сутринта пък беше видял бяло-зелената кола на областния шериф. Шерифската кола можеше да е на случайна обиколка, но градската полицейска машина беше на доста голямо разстояние от предвидения радиус на действие.

Така или иначе, той криеше блейзъра си от чужди очи и не знаеше дали не са открили новия му автомобил, освен ако, разбира се, не бяха открили името му чрез Бюрото за МПС.

На този етап всичко това представляваше малко тъпа игра на котка и мишка, но Кийт беше наясно, че тя съдържа в себе си потенциала за конфронтация.

Подкара по главната улица, която беше доста по-спокойна отколкото в спомените му за петъчните вечери. В онези дни петък беше обявен за пазарен ден и в задънената улица северно от сградата на съда се събираше голям фермерски пазар. Сега всички, включително и фермерите, купуваха повечето от хранителните си продукти в супермаркетите, добре опаковани.

По всяка вероятност търговската ивица извън града поемаше основния поток купувачи петък вечерта, но в центъра на града имаше отворени няколко магазина, а и банката работеше до късно. До късно работеха и няколко заведения, ресторантът на Милър и двете таверни, на Джон и „Постхауз“ — пред тях бяха паркирани коли.

Кийт спря на едно място близо до заведението на Джон и слезе от колата. Беше топла вечер, по тротоарите нямаше много народ. Той влезе в таверната.

Според Кийт ако човек искаше да опознае някой град, трябваше да отиде в най-добрия и най-лошия бар, за предпочитане петък или събота вечер. Кръчмата на Джон очевидно беше от втория тип.

Таверната беше тъмна, шумна, опушена, с дъх на вкиснала бира и очевидно обитавана най-вече от мъже в джинси и фланелки с къси ръкави. Фланелките масово рекламираха маркови бири, тракторите „Джон Диър“ и местни спонсорирани спортни тимове. Някои имаха наистина оригинални надписи от рода на „Майсторите копачи стигат по-дълбоко“.

Имаше няколко видеоигри, пинбол-машина, а в центъра на таверната имаше маса за билярд. Музикален автомат напяваше тъжни кънтри уестърн песни. На плота на бара имаше няколко свободни столчета и Кийт се настани.

Барманът го изгледа за момент, явно преценявайки с професионалния си поглед, че новодошлият не представлява потенциална опасност за заведението му, и попита:

— Какво ще обичате?

— „Будвайзер“.

Барманът постави бутилка пред него и я отвори.

— Два долара.

Кийт постави десетачка на бара. Рестото си го получи, но без чаша, и пи направо от гърлото на бутилката.

Огледа се. Имаше няколко млади жени, но всички бяха с придружители. Повечето от посетителите бяха мъже. Телевизорът над бара предаваше срещата между „Янките“ и „Блу Джейс“, коментаторът се надпреварваше с подсмърчането на някакъв унил кънтри певец за изневерите на жена му.

Мъжете варираха от малко над двайсетте до към шейсетте, повечето добродушни на вид мъжаги, които с еднаква готовност ще те почерпят с бира и ще ти пръснат главата с някой стол, без да имат нищо лично против теб. Жените бяха облечени като мъжете: джинси, здрави обувки и фланелки с къси ръкави. Пушеха и пиеха като мъже, от бутилката. Съвсем нормално заведение, макар Кийт от личен опит да знаеше, че в по-късните часове страстите почват да се нагорещяват.

Той се извъртя на столчето и се загледа в билярдната игра. Навремето не беше имал много възможности да кисне по таверните, защото го бяха призовали в армията и врагът гледаше да го надупчи с куршуми по времето, когато можеше да използва законното си право да гласува или да не. Сега вече човек на тогавашните му години можеше да се подлага под вражески куршуми и да гласува, но все още нямаше право да пие, докато не навърши двайсет и една. Така или иначе, той се отбиваше в едната или другата кръчма всеки път, когато го пускаха в отпуск, и си спомни, че голям брой от мъжете в баровете са ветерани с доста истории за разказване, а някои като него бяха в униформа и никога не им се налагаше да плащат за бирата си. Мъжете в бара на Джон обаче определено не се бяха отдалечавали много от родното си място; излъчваха някаква неуморна скука и му се стори, че никога не са изживявали нещо като възмъжаване.

Не се виждаха мъже на неговата възраст, но един човек на края на бара непрестанно му хвърляше погледи; Кийт го следеше с крайчеца на окото си.

Мъжът стана от стола, заклатушка се покрай бара и спря право пред Кийт.

— Познавам те.

Кийт го огледа. Мъжът беше висок, мършав, с дълга до раменете руса коса, развалени зъби, повехнала кожа и хлътнали очи. Дългата коса, джинсите и фланелката с къси ръкави подсказваха за младеж около двайсетте, но лицето беше поне двойно по-старо.

— Знам кой си — изломоти високо мъжът.

— Кой съм аз?

— Кийт Ландри.

Няколко от близките мъже извиха глави към тях, но останалите не даваха пет пари.

Кийт отново го огледа и този път установи, че и той познава мъжа пред себе си.

— Правилно, ти си…

— Хайде, Кийт, познаваш ме…

Кийт се разрови из паметта си, цяла върволица лица от гимназията пробяга пред очите му.

— Ти си Били Марлон — изрече накрая той.

— Да! Хей, човече, та ние с теб бяхме приятели. — Марлон го тупна по рамото, после стисна ръката му. — Как си, по дяволите?

Кийт си помисли, че би трябвало да предпочете друга кръчма.

— Чудесно. А ти как си, Били?

— Страхотно! Осран от петите до ушите!

— Какво ще кажеш да му ударим по една бира?

— Няма проблеми.

Кийт поръча още два будвайзера.

Били се настани на съседното столче и се приведе така, че Кийт да може да усети дъха на бира, който се разнасяше от него в комплект с още няколко миризми.

— Изглеждаш страхотно.

— Благодаря.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Просто гостувам.

— Да? Това е страхотно! Откога си тук?

— От няколко седмици.

— Не ме бъзикаш, нали? Невероятно. Толкова ми е гот да те видя.

Очевидно Били Марлон наистина беше щастлив да го види. Кийт се опита да си припомни какво знае за Били, какво общо бяха имали, за да водят този очевидно нещастен разговор. Накрая някои неща все пак изплуваха в паметта му, докато Били неспирно бъбреше. Марлон бе играл заедно с него във футболния отбор, но не съвсем добре, и повечето време бе прекарвал на резервната скамейка. Марлон беше от хората, които много искат всички да ги харесват, и обективно погледнато, не трябваше да има причини да не го харесват, но повечето хора го намираха за досаден. В действителност Кийт го намираше и приятен, и досаден.

— Ебаха ли ти мамата във Виетнам?

— По всяка вероятност.

— Щото и на мен. Ти беше с Първи кавалерийски, нали?

— Да.

— Да, спомням си. Майка ти си беше загубила ума. Казах й, че всичко ще е наред. А бе, щом такъв нещастник като мен можа да оцелее, човек като теб едва ли би имал проблеми.

— Четкаш ме.

Кийт си спомни, че Били го бяха взели в армията веднага след гимназията. Кийт се бе възползвал от правото на отлагане заради колежа, което в ретроспекция беше монументална правителствена гадост. Богатите, привилегированите и всеки друг, който можеше да постъпи в колеж, имаше на разположение четири години да протестира срещу войната или да я игнорира, докато бедните и глупавите биваха убивани и осакатявани. Но вместо да приключи в един разумен срок, войната продължи и дипломиращите се колежани като него започнаха да ги призовават. Докато замине за Виетнам, Били Марлон и повечето от съучениците му от гимназията вече бяха уволнени от армията или заровени в земята.

— Аз бях в двайсет и пета дивизия — „Джангъл Лайтнинг“ — каза Били. — Доста жълтурчета изчукахме из блатата.

— Браво. — Но не достатъчно, за да приключат войната.

— И ти си усетил доста от лайната там.

— Да, така е. — Явно Били бе следил армейската кариера на Кийт, докато бе проглушавал ушите на спенсървилци със собствените си приключения.

— Пречука ли някого? — попита Били. — Искам да кажа отблизо.

— Май че да.

— Страхотно усещане е.

— Не, не е.

Били се замисли за минута, после кимна.

— Вярно, не е… но е трудно да го забрави човек.

— Опитай се.

— Не мога. Не разбираш ли, че още не мога да го забравя?

Кийт огледа бившия си съученик. Работата беше повече от ясна. Били Марлон беше деградирал.

— Как вървят нещата при теб? — попита Кийт.

— Ами к’во да ти кажа, хич ги няма. Два пъти се жених и два пъти се разведох. От първата жена имам деца. Всички пораснаха и сега живеят във Форт Уейн. Заминаха там още като малки с майка си. Там се омъжи за някакъв педал и повече не видях дечицата си. Втората ми съпруга… се изнесе. — Той продължи с познатата история, която никак не изненада Кийт; единствено последният възглас наистина беше неочакван. — Ех, да можех да почна пак отначало.

— Да, всеки си го мисли. Но може би е вече време да продължаваш, без да почваш отначало.

— Да. Все си мисля, че трябва да продължа.

— Къде работиш?

— Нямам постоянна работа. Върша това-онова от дъжд на вятър. Ловувам и ходя за риба по малко. Живея на миля от града, на запад, имам цяла ферма на разположение. Всичко, което трябва да правя, е да наглеждам къщата. Едни пенсионери, дето живеят при едно от децата си в Калифорния, ми я оставиха. Каули. Познаваш ли ги?

— Звучи ми познато.

— Само че вече я продават и през ноември трябва да си търся нова бърлога.

— Защо не постъпиш в някоя болница за ветерани от виетнамската война?

— Че защо? Аз не съм болен.

— Не изглеждаш добре.

— Е, малко поизгубих съня си, след като разбрах, че трябва пак да се изнасям. Наистина се изнервям много, когато няма къде да положа тялото. Ще се оправя.

— Добре.

— А ти къде си отседнал?

— В къщата на родителите ми.

— Да? Ако имаш нужда от човек, мога да ти плащам малък наем, да върша домакинска работа, да ти правя компания…

— През ноември и аз заминавам. Но ще видя какво мога да направя за теб, преди да тръгна.

— Благодаря ти, приятел. Не се притеснявай, все ще се оправя.

Кийт поръча още две бири.

— С какво си вадиш хляба? — попита Били.

— Пенсионирах се.

— Да? А откъде?

— Правителството.

— Без майтап? Виждал ли си някого, откакто се върна?

— Не. Всъщност видях. Джефри Портър, помниш ли го?

— Да. Няколко пъти се сблъсквах с него на улицата. Нямаме кой знае какво да си кажем.

Поговориха още няколко минути — Били беше вързал здраво кънките. Кийт погледна часовника си.

— Време е да си тръгвам.

Хвърли една двайсетачка на бара.

— Дай още една бира на приятеля ми, а после вече май ще трябва да се прибира у дома.

Барманът бутна банкнотата обратно.

— Изчерпал си е лимита за вечерта.

— О, хайде, Ал! — изскимтя Били. — Човекът иска да ме почерпи.

— Допивай си бирата и изчезвай.

Кийт остави банкнотата върху бара.

— Вземи я и се прибирай. Ще се отбия някой ден преди да си тръгна.

— Голямо благодарско, приятел. Чао — каза Били и когато Ландри стана, се провикна подир него: — Много се радвам, че се видяхме, Кийт!

Кийт излезе на чист въздух. „Постхауз“ се намираше на отсрещната страна на площада. Кийт прекоси улицата и тръгна през парка.

По пейките имаше неколцина възрастни, седнали под декоративните осветителни тела; няколко двойки скитаха по алеите. Кийт видя една празна пейка и седна за момент. Пред него стърчеше паметникът за Гражданската война — голяма бронзова статуя на войник от северната армия с мускет. Върху гранитния пиедестал на статуята бяха изсечени имената на стотици мъже от окръг Спенсър, загинали във войната.

Виждаше паметниците и от другите войни. Познаваше ги добре. Започваха с монолит, отнасящ се до войните с индианците, след което идваше Мексиканската война, и така война подир война, чак до Виетнамската, чийто монумент представляваше проста бронзова плоча, върху която бяха изсечени имената на загиналите. Добре беше, че малко градче като неговото пазеше жив спомена за падналите си във войните граждани, но от вниманието му не убягна фактът, че паметниците се снишаваха с всяка поредна война, сякаш жителите на града започваха да се обезсърчават от цялата тази работа.

Вечерта беше приятна и той седеше отпуснат. Изборът какво да прави човек в петък вечер в едно малко градче не беше особено богат и той се усмихна, спомняйки си вечерите в Лондон, Рим, Париж, Вашингтон и навсякъде другаде. Зачуди се дали би могъл да заживее отново тук. Би могъл, разбира се. Можеше да заживее отново простия живот на малкото градче, стига само да не беше сам в къщата.

Огледа се и видя осветения фургон на продавача на сладолед и групата хора, застанали до него. Беше му минавало през ума, че ако дойде в града петък вечер, може да зърне Ани. Дали Бакстърови излизаха на вечеря? Ходеха ли заедно на покупки петък вечер? Нямаше никаква представа.

Спомни си летните вечери, когато двамата с Ани седяха в парка и си говореха с часове. Особено се беше впило в паметта му лятото, преди да постъпят в колежа, преди войната, преди убийството на Кенеди, преди инвазията на наркотиците, преди да се появи светът извън окръг Спенсър, когато всички бяха все още млади и пълни с надежда и как един младеж се ожени за тяхно съседско момиче и отиде на гости на тъста си в неделя.

Тогава този парк беше изпълнен с негови приятели, момичетата носеха рокли, момчетата ходеха с къси коси. Новоизобретените транзисторни радиоприемници излъчваха Питър, Пол и Мери, Джоан Бейз и Елвис и силата на звука беше ниска.

Пушеше се ментоловият „Нюпорт“, а не марихуана, и коката се пиеше, а не се смъркаше. Двойките се държаха за ръце, но ако те пипнеха да се натискаш зад някой храст, веднага те отвеждаха в отсрещния полицейски участък, където старият полицейски магистрат бащински те нахокваше.

Светът всеки миг се канеше да експлодира и във въздуха витаеха признаци за това, но никой не можеше да предвиди кога ще се случи. Лятото на 1963 година беше наречено последното лято на американската невинност, и със сигурност това беше лятото на неговата невинност — защото той я изгуби в спалнята на Ани Прентис.

До онзи момент никога не бе виждал гола жена, нито в книгите, нито на кино. „Плейбой“ го имаше и през 1963 година, но не и в окръг Спенсър, филмите с двусмислени епизоди биваха цензурирани, преди да стигнат до Спенсървил. Така той си нямаше дори и представа как трябва да изглежда една гола жена, да не говорим за вагина. Усмихна се на себе си и си спомни първия неловък опит да осъществят акта. Нейният опит беше равен на неговия, сиреч нула, но тя все пак имаше по-добри инстинкти. Той бе взел презерватива от едно по-голямо момче, което бе закупило цяла кутия в Толедо — струвал му бе цели два долара, истинско състояние по онези дни. „Ако бяхме знаели какво ни чака след това, щяхме да се опитаме да продължим онова лято цяла вечност.“

Кийт се изправи и тръгна през парка. Някъде думкаше с пълна мощност касетофон, рап, няколко петнадесетгодишни момчета седяха в кръг на тревата и играеха електронни игри, а неколцина възрастни мъже седяха на пейките. Млада двойка лежеше на ливадата, безразлична към всичко около себе си.

Кийт пак се върна на онова лято, после на есента същата година. Двамата с Ани се бяха превърнали в съвършените любовници, откривайки и експериментирайки всичко, което можеше да се открие в любовната игра. Нямаше никакви книги по темата, никакви порнофилми, никакви ръководства относно мистериите на секса, но по някакви невероятни инстинктивни пътища те бяха открили оралния секс, позата 69, ерогенните зони, цяла дузина различни пози, мръсните приказки и увертюрите. Той нямаше никаква представа откъде бе дошло всичко това и двамата често се обвиняваха шеговито един друг, че имат любовници или че гледат незаконни порнофилми, произведени в Европа по онова време, или пък получават информация от приятелите си. В действителност и двамата бяха девственици, и двамата без никаква предварителна представа, но нещата при тях се бяха получили изненадващо без почти никакви усилия.

Бяха се любили, използвайки всяка възможност, всяко място, до което можеха да се доберат, и го пазеха в тайна, както бяха длъжни да постъпват любовниците по онова време.

Вече в колежа можеха да бъдат по-открити, но спалните бяха разделени по полов признак и бяха под плътно наблюдение. Мотелите не позволяваха такива волности и в продължение на две години те използваха апартамента на едни женени приятели извън студентското градче. Накрая Ани бе взела стая, под наем над един магазин, макар че продължаваха да живеят в общежитията.

Кийт се зачуди защо ли не се бяха оженили тогава. Може би защото не искаха да разрушат очарованието, тайнствеността, вкуса на забранения плод. А и нищо не ги пришпорваше да бързат в спокойната обстановка на колежа.

После обаче дойдоха дипломирането и повиквателната. Половината момчета, които познаваше тогава, гледаха на повиквателната не като на призив в армията, а като на призив към олтара. Това не ги спасяваше от армията, разбира се, но улесняваше донякъде живота, защото женените войници се ползваха с известни привилегии. След курса на обучение ги пускаха в домашен отпуск, получаваха допълнително възнаграждение, а и освен това бракът намаляваше шансовете за изпращане на предната линия.

И въпреки това те никога не бяха обсъждали евентуалния си брак. Явно в крайна сметка и двамата бяха имали различни мечти. Тя си падаше много по живота в студентското градче. А него го влечеше към приключенията.

Те бяха сродни души, приятели и любовници. Бяха споделяли мисли, чувства. Бяха делили парите си, колите си и живота си в продължение на шест години. Но колкото и да бяха близки, никой от тях не посмя да засегне темата за бъдещето им, нито искаше да нарани другия, така че накрая той се приведе над леглото й, целуна я и си тръгна.

Вече беше стигнал другия край на парка и виждаше „Постхауз“ от другата страна на улицата.

Откъм лявата му страна се разнесоха бурни викове. Той се обърна. На десетина метра от него стояха двама униформени полицаи и крещяха на някакъв мъж, легнал на една пейка. Единият енергично потупваше с палката си легналия по петите.

— Ставай! Чуваш ли какво ти говоря?

Мъжът неуверено се изправи и Кийт видя, че е Били Марлон.

— Не ти ли казах да не спиш тук? — кресна другият полицай.

— Проклето пиянде! Повръща ми се като те зърна тук! Отрепка! — изрева първият.

Кийт изпита желание да обясни на младите полицаи, че Били Марлон е ветеран от Виетнам, бивш футболист от отбора на Спенсървил, баща, човек. Вместо това обаче остана на мястото си и зачака да види как ще приключи инцидентът.

Инцидентът обаче не даваше признаци да приключи скоро. Полицаите междувременно подпряха Били на едно дърво и му закрещяха:

— Не ти ли казахме и да не припарваш до града! На всички им се повръща само като те видят! Ти да не си глух бе! А? — И все от този род.

— Оставете ме на мира! — изрева им изведнъж Били. — Не притеснявам никого! Оставете ме на мира!

Единият полицай вдигна палката и Били мигновено покри лицето и главата си с ръце. Кийт пристъпи напред, но ченгето само халоса дървото над главата на Били. И двете ченгета се изсмяха.

— Я ни кажи какво се каниш да направиш на шефа Бакстър, приятелче! Хайде, Рамбо, кажи ни! — И двамата полицаи отново избухнала в смях.

На Били като че ли му дойде малко кураж и вдигна глава.

— Ще го убия. Аз съм ветеран от войната и ще го убия. Предайте му, че един ден ще го убия!

— И защо? Няма ли да ни разкажеш?

— Защото… защото…

— О, хайде! Защото чука жена ти. Нали така? Шефът Бакстър чука жена ти.

Били изведнъж рухна на земята и покри лицето си с ръце. Целият се разтресе от ридания.

— Кажете му да стои надалеч от жена ми. Кажете му да спре. Стойте настрана от жена ми. Надалеч…

Двамата полицаи се изсмяха с цяло гърло.

— Ставай! Килията те чака! — изрева първият полицай.

Били обаче се бе свил на кълбо на земята и плачеше.

Полицаят го сграбчи за косата.

— Ставай!

Кийт ги приближи.

— Оставете го.

Те се извърнаха и го погледнаха.

— Моля ви да се отстраните, господине. Ние държим ситуацията под контрол.

— Не, вие не държите нищо под контрол. Вие нанасяте травма на този човек. Оставете го.

— Сър, налага се да ви помоля…

Другото ченге обаче го сръга.

— Хей, та това е… — И зашепна в ухото му, след което и двамата изгледаха Кийт. Първото ченге пристъпи към него.

— Ако не си тръгнете, ще бъда принуден да ви арестувам за възпрепятстване работата на органите на правосъдието.

— Не виждам никакво правосъдие тук. Ако ме арестувате, ще разкажа на областния прокурор какво точно съм видял и чул тук и ще повдигна обвинения срещу вас.

Двамата полицаи и Кийт се гледаха.

— Кой ще ти повярва бе? — изтърси накрая единият.

— Ами хайде да пробваме, а?

— Да не ни заплашваш? — изстъпи се другото ченге.

Кийт не му обърна внимание и приклекна до Били.

Помогна му да се изправи, прегърна го през рамото и го поведе към улицата.

— Ще ни платиш за това. Наистина ще си платиш! — изрева подир него единият полицай.

Кийт издърпа Били на тротоара и го поведе покрай парка към колата си.

Били залиташе, но Кийт го подкрепяше да върви.

— Какво става? Къде отиваме? — съвзе се в един момент Били.

— У дома.

— Добре, добре, само недей толкова бързо. — Той се изтръгна от Кийт и потегли самостоятелно по тротоара. Кийт вървеше до него, готов да го подхване, ако залитне.

— Мръсни ченгета… винаги гледат да се изгаврят с мен… а аз никому не съм сторил зло… страшно ме мразят… той чука жена ми, мамичката му мръсна…

— Спокойно, спокойно.

Няколко души на тротоара се извърнаха към тях.

— Мръсният му кучи син… и после ми се присмиваше… казваше ми, че хич не можела да се такова… и вече щял да й бие шута…

— Затваряй си устата! По дяволите, затваряй си устата! — изрева му Кийт, сграбчи го за рамото и го блъсна през улицата право към колата си.

След малко вече бяха извън града.

— Къде ти е къщата? Къде живееш?

Били се бе свлякъл на предната седалка, главата му се люшкаше при завоите.

— Шосе 8… О, повдига ми се.

Кийт смъкна стъклото от страната на Марлон и избута главата му навън.

— Давай.

Били издаде гъргорещ звук, но не успя да повърне.

— Ох… спри колата.

Кийт откри старата ферма на Каули — името им беше изписано с огромни букви върху хамбара. Спря до тъмната къща зад един стар пикап, после измъкна с усилие Били от колата и го избута до предната веранда. Входната врата не беше заключена и той довлече Били вътре, намери в мрака всекидневната и го пусна като чувал върху дивана. Излезе, поколеба се малко, после се върна и го настани по-удобно, свали му обувките, после пак тръгна да излиза.

— Кийт, хей, Кийт — повика Били.

— Да? — обърна се той.

— Много се радвам, че се видяхме. Страшно се радвам…

Кийт приближи лицето си на сантиметър от това на Били и бавно и строго каза:

— Стегни се, войнико!

Очите на Били рязко се ококориха; съзнанието му малко се възвърна и той отговори:

— Слушам, сър.

Кийт тръгна към предната врата и докато я затваряше след себе си, чу отново гласа на Били:

— Хей, приятел, имаш едно от мен.

Кийт се качи в колата си и пое по селския път. На банкета имаше паркирана кола от спенсървилския полицейски отряд. Кийт продължи в очакване фаровете й да светнат подире му, но нищо такова не се случи и той се зачуди дали полицаите нямат намерение да си довършат разправата с Били. Замисли се дали да не обърне, но реши, че не трябва да насилва късмета си повече тази вечер.

Някъде по средата на пътя към дома си Кийт зърна друга полицейска кола, която тръгна подире му с включени фарове.

Той наближи разклона за дома си и спря. Полицейската кола спря на няколко метра зад него. Той остана седнал. Полицаите не помръдваха. Останаха така в продължение на пет минути, после Кийт потегли по отбивката, а полицейската кола продължи по шосето.

Очевидно играта почваше да загрубява. Той се отказа от паркирането зад къщата, а вместо това паркира близо до верандата и се прибра през предната врата.

Качи се направо горе, извади деветмилиметровия „Глок“ от шкафа, зареди го и го постави върху нощната масичка.

Съблече се и си легна. Още беше бесен и не можеше да заспи, но накрая успя да навлезе в ничията зона между бодърстването и дрямката. Беше се научил да го прави във Виетнам, след което го усъвършенства и в други страни; тялото му оставаше отпуснато, но всичките му сетива бяха готови всеки миг да се пробудят.

Съзнанието му се насочи към области, с които той не би се занимавал, ако имаше пълен контрол върху мислите си. Разумът му подсказваше, че домът му се е превърнал в последния рубеж, но той си го знаеше и преди. Това беше голямата подсъзнателна тайна, която бе пазил грижливо от себе си толкова много години. Спомените му за Клиф Бакстър не бяха толкова мъгляви, както ги бе демонстрирал пред Портърови, нито пък толкова изплъзващи се, както бе убеждавал себе си. В действителност той отлично си спомняше копелето-грубиян; не беше забравил как няколко пъти се бе опитал да го провокира по време на футболните срещи и съвсем ясно си спомняше как Клиф Бакстър бе поглъщал с очи Ани Прентис в училищните зали, на танцови забави, край плувния басейн, и си спомняше случая при една есенна бригада, когато Бакстър бе натиснал Ани по задника, за да й помогне да се качи на каруцата със сено.

Трябваше тогава да му пръсне мутрата, но Ани дори и не забелязваше присъствието на Клиф Бакстър, а Кийт беше наясно, че най-добрият начин да докараш до бяс отрепка като Бакстър е да се преструваш, че не го забелязваш. И наистина гневът на Бакстър растеше с всеки изминал месец, което не беше трудно да се забележи. Клиф Бакстър обаче беше достатъчно хитър, за да прекрачи и последната черта. Накрая неизбежно щеше да го направи, но вече беше дошъл юни и Кийт и Ани завършиха и заминаха в колежа.

Кийт така и не разбра дали интересът на Бакстър към Ани беше неподправен, или той правеше всичко това само за да ядоса Кийт, когото ненавиждаше от цялата си душа без никакъв повод. И когато разбра, че Клиф Бакстър и Ани Прентис са се оженили, той беше не толкова разгневен на нея или на него, колкото потресен от новината. Тогава му се беше сторило, че адът и раят са сменили местата си, че всичко, за което беше вярвал, че представлява човешката натура, се е оказало погрешно. Но с напредването на годините започна да разбира динамиката на взаимоотношенията между мъжа и жената и му се стори, че е проумял същината на процеса, станал между Клиф Бакстър и Ани Прентис.

И въпреки това се чудеше дали нещата щяха да се развият по друг начин, ако тогава беше предизвикал Бакстър, ако просто му беше разбил мутрата на този училищен грубиян. Замисли се дали сега да не свърши онова, което не бе направил тогава. Избереше ли обаче пътя на конфронтацията, един юмручен бой в училищния двор нямаше да реши нещата докрай сега.

Някъде към полунощ телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката, но не се обади никой. Малко по-късно някой занатиска упорито клаксона на колата си на шосето. Телефонът иззвъня още няколко пъти, пак никой не се обаждаше, и накрая той го остави отворен.

Останалата част от нощта мина спокойно и той успя да дремне няколко часа.

На разсъмване позвъни в полицията в Спенсървил, представи се и поиска да го свържат с Бакстър.

Дежурният полицай за миг онемя, но после се съвзе и каза:

— Няма го.

— Тогава приемете съобщение. Предайте му, че Кийт Ландри иска да се срещне с него.

— Да? Кога и къде?

— Тази вечер, осем часът, зад гимназията.

— Къде?

— Нали ме чу? Кажи му да дойде сам.

— Ще му предам.

Кийт затвори. „По-добре късно, отколкото никога.“