Нелсън Демил
Спенсървил (34)

33.

Докато той се събличаше, Ани седеше по турски на леглото, прегърнала плюшеното мече в скута си.

— Не съм пила хапчета — каза тя. — Споменах ли ти го вече?

— Не. Последния път не стигнахме дотам. Трябваше да ти кажа, че преди да напусна Вашингтон ми направиха изследвания. Добре съм.

— Предполагах… но трябваше да ти кажа… Не съм свикнала с… Искам да кажа, че не правя такива неща.

— Разбирам.

Тя кимна.

— Когато разбрах, че той… че ходи с други жени, си направих изследвания, после накарах гинеколога си да му каже, че не мога да пия хапчета и да нося диафрагма, затова той трябва да си слага презерватив. Беше унизително. Той ужасно се ядоса, но разбра каква е действителната причина… трябва ли да разговаряме за това?

— Струва ми се, че въпросът е приключен. — Кийт се усмихна. — От мен ли забременя?

Ани отвърна на усмивката му.

— Надявам се. Искаш ли пак да опиташ?

Той се качи на леглото, премести мечето и двамата седнаха един срещу друг. Започнаха да се галят, целуват и масажират, като удължавала любовната игра, сякаш наистина имаха цялото време на света, сякаш нямаше вероятност някой да почука на вратата.

Тя се приближи към него, приповдигна се и седна отгоре му, без да откъсва устни от неговите.

През следващия половин час, без да го съзнават, те отново се превърнаха в неопитни младежи — опипваха, проучваха, докосваха, експериментираха с орален секс и взаимно мастурбиране, преструваха се, че откриват нови пози.

— Не съм се любила така, откакто бях с онзи човек, за когото ти разказах — рече Ани. — Къде си се научил на такива неща?

— От едно шестнайсетгодишно момиче. Аз бях на седемнайсет.

— Радвам се, че не си го забравил.

— Не съм. Никога не съм забравял и нея.

 

 

Лежаха, хванати за ръце. На тавана имаше огледало и те бяха разменили няколко шеги за него, но на Кийт му се стори, че Ани е малко засрамена. Той погледна нагоре и я видя до себе си, с разсипана върху възглавницата коса и затворени очи. Изглеждаше доволна и на лицето й грееше усмивка. Като че ли спеше, гърдите й се повдигаха и спускаха, краката й бяха леко разтворени и пръстите й помръдваха — нещо, което си спомняше от едно време. Всъщност точно така си я спомняше от утрото, в което си беше тръгнал.

Той бавно седна и се огледа. Стаята бе оскъдно мебелирана и всички по-тежки предмети бяха завинтени за пода, включително телевизорът. Искаше му се да залости вратата с нещо, но тук нямаше дори стол. Хрумна му, че ако клиентите на мотела имат навик да товарят евтините мебели на пикапите си, мотелът се нуждае от по-сериозна осигуровка от онези двайсет и девет долара. Това означаваше, че служителите навярно излизат и записват регистрационните номера на автомобилите, които рядко отговаряха на написаното във формуляра. Не беше оставил шевролета пред вратата на стаята им, но на паркинга поначало нямаше много коли. Но пък блейзърът не бе стоял там и десет минути, така че нямаше смисъл да се тревожи. От опит знаеше, че не трябва нито да подценява, нито да надценява полицията. В случая не беше заложен животът му, нито съдбата на Свободния свят — можеха най-много да ги отведат в местния участък и след малко разправии всичко щеше да се оправи. Кийт не искаше да ги водят в полицията, но спокойно приемаше тази възможност. Междувременно му доставяше удоволствие мисълта, че е надхитрил Бакстър. Той погледна часовника си на нощното шкафче. Единайсет и трийсет и пет. Дотук добре.

— Не съм била толкова щастлива от последното ни лято заедно в Кълъмбъс — каза тя.

— И аз.

— Наистина ли?

— Да. Наистина.

— Мислиш ли, че животът ни оттук нататък ще е щастлив?

— Разбира се.

Тя помълча за миг, после попита:

— Но трябва да издържим тази нощ и утре, нали?

— Каквото и да се случи тази нощ или утре, даже за кратко да ни разделят, помни, че те обичам и че пак ще сме заедно. Обещавам.

Ани седна и го целуна.

— И ти го помни.

— Непременно.

Тя отпусна глава на гърдите му.

— Отново се чувствам като хлапе, сякаш не са минали двайсет и пет години, а само двайсет и пет часа.

— Чудесна мисъл.

— Хайде да се престорим, че наистина е така. Че светът зад вратата не съществува и че всичко е като едно време.

— За Бога, как успях да пропусна тези години?

— Шшт. Не си ги пропуснал. Сега съм тук. Винаги съм била тук… — Ани го потупа по гърдите. — Ето, това е важното. Винаги съм била в сърцето ти и ти в моето.

Кийт кимна и понечи да отговори, но гласът му секна и за пръв път от над две десетилетия по бузата му се плъзна сълза.

 

 

Клиф Бакстър седеше на предната дясна седалка в първия от двата автомобила. Шофираше сержант Блейк. Зад тях седяха полицаите Уорд и Круг.

На таблото пред Бакстър лежеше устройството за проследяване. Не беше връх на техниката — градският съвет не хареса цената на големия модел, който трябваше да се монтира в бус с голяма въртяща се антена на покрива и всевъзможни екрани и приставки. Представляваше обикновен високочестотен радиоприемник, който просто сигнализираше на около километър и половина от предавателя и звукът се усилваше с приближаването към него. И все пак вършеше работата, за която бе купен — да следи жена му. Устройството вървеше заедно с два малки излъчвателя и Бакстър на няколко пъти беше използвал втория, за да следи други хора за забавление, но през повечето време лежеше в бюрото му, докато в петък не му хрумна идеята да го постави в автомобила на Ландри.

Разбира се, когато започна да търси линкълна, той веднага отиде във фермата на Ландри и тъй като всеки от предавателите излъчваше на различен канал, Бакстър още преди да завие в отбивката знаеше, че там е само нейната кола. И тогава разбра точно какво се е случило.

Стигнаха до летището в Толедо. Бе решил, че това е логичната отправна точка. Обиколиха паркингите, но нямаха нужда от устройството за проследяване, защото мястото пустееше. Насочиха се към паркинга за автомобили под наем и минаха между редовете коли.

— Не виждам блейзъра — каза Блейк.

— И аз. Добре, излизаме на магистралата и завиваме надясно към Толедо.

— Ясно.

Двата полицейски автомобила поеха на изток по магистралата на летището.

Клиф Бакстър взе клетъчния си телефон и се свърза с участъка. Дежурен беше Скенли и той го попита:

— Нещо ново?

— Не, господин началник. Щях да ви съобщя…

— Да. Знам. Просто обичайна проверка.

— Да, сър.

— И както ти казах, ако се обадят от щатската полиция или откъдето и да било другаде, не споменавай къде съм.

— Да, сър.

— Просто ми съобщи и ще се върна. Недей да ги лъжеш.

— Да, сър.

— И не заспивай. — Той затвори и се обърна към Блейк. — Отбий към онзи „Шератон“.

Сержантът влезе в паркинга и отбеляза:

— Не засичаме сигнала, шефе.

— По дяволите, не вярвам на това нещо. Вярвам само на собствените си очи и уши. Хвърли ме пред фоайето и обиколи паркинга.

— Слушам, сър.

Бакстър слезе и влезе в хотела. На рецепцията стоеше привлекателна млада жена.

— Как си, скъпа? — попита той.

Тя се усмихна.

— Отлично. А вие?

— Бил съм и по-добре. Търся един тип, избягал с жена. Чу ли за това?

— Естествено. Гледах го по телевизията.

— Много добре. Надявам се, че си го получила и по факса.

— Да. — Момичето затършува из документите на рецепцията и откри факса. — Получих описанията и имената им, марката и модела на автомобила…

— И не си ги виждала, така ли?

— Не, преди около час го казах на ченгето от щатската полиция. Ще внимавам.

— Непременно, миличка.

Тя погледна униформата му и попита:

— От Спенсървил ли сте? Не е ли…

— Разбира се. Там е станало отвличането. Ако се случи да минаваш оттам, обади ми се.

— Вие сте… вие сте онзи Клиф Бакстър, чиято жена…

— Точно така.

— Ужасно съжалявам. Надявам се, че не й се е случило нищо — сигурна съм, че всичко ще е наред…

— Да, веднага щом я открия, наистина всичко ще е наред. Чао.

Бакстър излезе навън и отиде при колите.

— Няма нищо — докладва Блейк.

— Там също. Да тръгваме.

Върнаха се на магистралата и минаха покрай няколко мотела.

— Искате ли да спра? — попита сержантът.

— Не, ще продължим към Толедо и ще видим дали проклетата джунджурия няма да запищи. Ако не ги засечем, ще се върнем и ще започнем да проверяваме мотелите. Господи, никога не съм виждал толкова много мотели.

— Мислите ли, че са тук?

— Не зная. Но ако бях на негово място, щях да се скрия в района, особено ако съм подслушвал полицейските радиостанции и зная, че ме издирват. А ако не го е разбрал, ще го научи, когато го спрат. И в двата случая няма да стигне много надалеч.

— Така е. — Блейк се замисли за миг. — Не разбирам как си е мислил, че ще успее да се качи на самолета с нея, без някой да забележи, че я отвлича.

— Защо не си гледаш скапания път?

— Слушам, господин началник.

— Заплашвал я е с пистолет. Ето как. И сигурно я е упоил.

— Да, естествено.

Нямаше нищо естествено и почти всяко ченге в щата вече го знаеше, помисли си Бакстър. Истината бе, че след всичко това той не виждаше бъдеще нито за себе си, нито за кариерата си. Но за момента силата и законът бяха на негова страна и той имаше смелостта да постъпи като истински мъж. До сутринта положението щеше да се промени, затова трябваше да ги открие преди това. И тъй като с работата му като ченге беше свършено, когато ги намереше, можеше да направи с тях каквото поиска.

След няколко километра видяха в далечината високите сгради на Толедо.

Приемникът на таблото запиука — слаб сигнал, последван от тишина.

Блейк и Бакстър се спогледаха, но не казаха нищо. Фалшивите тревоги бяха нещо обичайно, особено в гъсто застроени райони. Минута по-късно устройството отново сигнализира, после пак и накрая високо запищя.

— Спри.

Сержантът отби край пътя и вторият автомобил ги последва.

Продължиха да слушат електронния сигнал. Бакстър се огледа.

— Давай напред. Бавно.

Блейк се подчини. Интервалите между пиукането се увеличиха и сигналът започна да отслабва.

— Направи обратен завой и карай назад.

— Слушам.

Излязоха на платното и спряха по средата на магистралата. Пиукането се усили.

Бакстър погледна напред и го видя.

— Хм, проклет да съм… хей, Блейк, къде можеш да скриеш игла?

— В копа сено.

— Не, в кутия с други игли. Карай натам.

Трябваха им няколко минути, за да открият тъмнозеления шевролет, и дори тогава не можеха да са сигурни, че е същият, защото нямаше регистрационни номера. Бакстър бръкна под задната броня и извади магнитния предавател — правоъгълно устройство приблизително с големината на пакет цигари и с къса антена.

— Добре… — После го изключи и пиукането от приемника в техния автомобил секна. — Какво ще кажете за това?

Блейк сияеше, Круг и Уорд с възхищение гледаха шефа си. Всички щяха да са много по-доволни, разбира се, ако бяха открили колата край някой мотел или ресторант. Кийт Ландри и Ани Бакстър очевидно не бяха в магазина на „Шевролет“. Блейк пръв отбеляза това и попита началника си:

— Къде смятате, че са отишли?

— Не са далеч.

— Може да са откраднали някоя кола оттук, шефе — отвърна сержантът.

— Възможно е… но са свалили номерата на тази. Защо им е да го правят, ако са продължили за Кливланд или някъде другаде? Не… Мисля, че са наблизо, някъде, докъдето могат да стигнат пеш, и че не са искали полицията да свърже автомобила с тях. Някой да има други идеи?

— Може да са взели такси или автобус оттук, шефе — предположи Круг. — И да са отишли в Толедо.

Бакстър кимна.

— Възможно е. Такси или автобус. Може. Но е малко вероятно. Според мен са отишли в мотел, в някое от ония места, дето стават само за чукане, оставили са си багажа и после са се избавили от колата. Онзи тип е имал късмет и е постъпил хитро, когато е видял магазина на „Шевролет“. Да. Те са някъде съвсем наблизо. Може да са на открито, но най-вероятно са в мотел, където не трябва да използват кредитна карта. Да. Добре, Круг, двамата с Уорд поемате тази страна на магистралата и започвате да проверявате мотелите обратно към летището. Ние с Блейк взимаме източната страна. Ако откриете нещо, повикайте ме. Мен и никой друг. Използвайте клетъчния телефон. Действайте.

 

 

Блейк и Бакстър потеглиха към летището, минаха покрай „Шератон“ и наближиха „Холидей Ин“.

— Продължавай — каза Бакстър. — Ще спираме само в малките мотели.

— Ясно.

Бакстър се замисли. Кийт Ландри беше задник, но се оказваше много по-умен, отколкото си бе мислил. Обаче можеше и да не е чак толкова умен. Разбираше, че отдавна не е вършил истинска полицейска работа, но след близо три десетилетия служба си спомняше нещичко и неохотно признаваше, че си има работа с професионалист. Зачуди се с какво се е занимавал Ландри и реши, че няма нищо общо с Природозащитната служба на САЩ. Но Ландри не бе предвидил вродения хищнически инстинкт на врага си. На Бакстър му липсваше опит, но интуицията му го компенсираше. Той беше най-добрият ловец в мичиганските гори. Имаше шесто чувство къде се крие животното, можеше да подуши кръвта му и да прочете мислите му, да познае дали ще избяга, или ще се бие, или пък просто ще остане замръзнало на място и ще чака съдбата си. Хората, смяташе Бакстър, не бяха много по-различни.

После се замисли за жена си и се опита да разбере как е извършила всичко това, без да я усети. Беше изпитвал подозрения, но това не бе нещо необичайно за него. Някак си го беше надхитрила. И дълбоко в себе си разбираше, че след тези двайсет години тя отлично го познава. Когато се оплакваше от нея на други жени, никога не казваше: „Съпругата ми не ме разбира“.

Не искаше да мисли за Ани и Кийт Ландри, но в известен смисъл го правеше. Понякога си я представяше — госпожа Съвършенство, госпожа Хористката, госпожа Самата добродетел — как се чука с други мъже. Това винаги бе най-ужасният му кошмар и сега се превръщаше в действителност: — Ландри и жена му лежаха някъде голи, смееха се и се любеха. Ландри беше отгоре й и тя го обгръщаше с крака. Тази мисъл го влудяваше. И правеше решението му непоколебимо.

Подминаха изключеното табло на някакъв мотел и след малко Бакстър каза:

— Чакай! Намали скоростта. Спри отстрани.

Блейк се подчини.

За миг Бакстър остана неподвижен. Бе му просветнало нещо, но не знаеше какво.

— Върни назад.

Сержантът го направи и когато се изравниха с таблото, Бакстър му нареди:

— Спри.

Слезе и закрачи към пластмасовото табло с червени букви. Когато се приближи, видя, че щекерът на акумулатора е изключен. Включи го и таблото светна. После издърпа щекера и го остави в същото положение.

Върна се в колата и каза на Блейк:

— Карай към мотела.

Сержантът отби по тясното платно и пет минути след полунощ полицейският автомобил спря пред мотел „Уестуей“.

— Почакай тук — нареди Бакстър, взе една картонена папка и влезе в малкото фоайе.

Младежът на рецепцията се изправи.

— Да, господине?

— Търся двама души, синко. — Бакстър остави папката на плота. — Чу ли за издирването тази нощ?

— Не.

— Какво гледаш по телевизията, по дяволите?

— Касета.

— Аха. Добре, откога си на смяна?

— От четири. Чакам да пристигне заместникът ми…

— Добре, тъкмо ти ми трябваш. Сега ме слушай добре. Търся тип, който кара тъмнозелен „Блейзър“. С него е имало жена, но не е влязъл тук с нея. Трябва да са дошли към девет, девет и половина, може и по-късно. Той е около четирийсет и пет годишен, висок, светлокестеняв, със сиво-зеленикави очи… и предполагам, че не изглежда зле. Виждал си го, нали?

— Ами…

— Хайде, синко. Търсим го за отвличане. Нямам на разположение цяла нощ и ще ти дам петдесетачка за услугата.

— Ами, дойде един тип… вашият човек има ли очила и мустаци?

— Не, поне последния път, когато го видях. Дай ми регистрационния му формуляр.

Служителят го откри и му го даде.

— Ето. Дойде към…

— Дай да го прочета, синко. Джон Уестърман от Синсинати с форд „Ескорт“. Видя ли колата му?

— Ами, след като се регистрира, подадох глава навън и там наистина имаше форд „Ескорт“, само че си стоеше от няколко часа. Трябва да записвам номерата…

— Известно ми е как действате на такива места. Виждал ли си зелен „Блейзър“?

— Не зная… Мерна ми се тъмен автомобил, но не се виждаше добре, пък и не беше пред стаята, която дадох на този Уестърман. Не го бях виждал преди и по-късно щях да изляза и да запиша номера, но след десетина минути вече го нямаше.

Бакстър кимна.

— Добре, коя стая му даде?

— Седма.

— Още ли е там?

— Предполагам. Взе я за цялата нощ. Току-що проверих дали не е оставил ключа, ама го нямаше.

— Ясно… — Бакстър потърка брадичката си. — Добре… значи изобщо не си виждал жената, така ли?

— Не. Не съм.

Ченгето отвори папката си и извади гимназиалния годишник на жена си, едно от малкото неща, които й бе позволил да запази, главно защото вътре имаше негова снимка. Прелисти го и откри снимките на абитуриентите.

— Прегледай ги, синко. Имай предвид, че това нещо е отпреди двайсет години, и си представи, че човекът е с очила и мустаци. Не бързай, но и не се бави.

Младежът прелисти снимките на малкия клас.

— Видя ли го?

— Аз…

Бакстър извади от джоба си химикалка и му я подаде.

— Нарисувай му очилата и мустаците.

Служителят я взе и нарисува на Кийт Ландри очила и мустаци.

— Да… това е той… мисля, че е…

— Струва ми се, че си прав, синко. Дай ми резервния ключ.

Младежът се поколеба и Бакстър се надвеси над плота.

— Дай ми скапания ключ.

След като го получи, той нареди:

— Ти само стой тук и всичко ще е наред. Ще изчезна още преди да разбереш.

— Да, господине… хм, нали споменахте…

— Проверявай си пощата.

Бакстър излезе при патрулната кола, наведе се към прозореца и каза на Блейк:

— Повикай момчетата. Пипнахме го.

— Господи!…