Нелсън Демил
Спенсървил (5)

4

Ани Бакстър лежеше в леглото, измъчвана от безсъние. Кратки ослепителни блясъци на мълнии раздираха тъмната стая, а гръмотевиците разтърсваха къщата до основите. Алармена инсталация, задействана от бурята, виеше някъде и кучетата й пригласяха с лая си.

Сънят, който бе имала, се бе прокраднал и в съзнанието й. Беше сексуален сън и той я тревожеше, защото ставаше дума за Клиф, а всъщност трябваше да бъде с Кийт. В съня си тя се виждаше застанала гола пред Клиф, който беше облечен в униформата си. Той се усмихваше, не, той се хилеше цинично, а тя се опитваше да прикрие голотата си с ръце.

Клиф Бакстър в съня й беше по-млад и по-добре сложен от онзи Клиф Бакстър, за когото беше женена. Това обаче, което беше още по-тревожно, беше, че в съня си тя беше сексуално възбудена от присъствието на Клиф и се бе разбудила със същото усещане.

Кийт Ландри и другите мъже, с които бе спала преди Клиф, бяха по-чувствителни и по-добри любовници в смисъл, че имаха желание да експериментират и да й доставят удоволствие. Клиф, от друга страна, си бе падал и продължаваше да си пада по доказването на своето сексуално превъзходство. Първоначално това й бе доставяло тръпка, тя си го признаваше, също като в сън; грубият секс на Клиф обаче и егоизмът му я караха да се чувства незадоволена, използвана и понякога несигурна. И все пак в паметта й още живееше онова време, когато тя беше желаещ и възбуден партньор.

Чувстваше се виновна, че навремето бе изпитвала удоволствие от садо-сексуалните си взаимоотношения с Клиф и че още продължаваше да мисли за това без отвращение или погнуса. В действителност нещата бяха напълно противоположни, както сега, когато се пробуждаше, овлажнена между краката. Трябваше да унищожи този сън и тези мисли веднъж и завинаги.

Погледна часовника до леглото си: беше пет и шестнайсет. Стана, облече си халата, слезе в кухнята и си наля леден чай. След кратко колебание вдигна стенния телефон и позвъни в полицейското управление.

— На телефона сержант Блейк, госпожо Бакстър.

Тя знаеше, че телефонният й номер, името и адресът й излизат върху нещо като екран пред него, когато телефонира, и това я гневеше. Клиф не беше кой знае какъв спец с новите технологии, но интуитивно разпознаваше, възможностите на най-зловещите в смисъла на Оруел технически устройства, с които се сдобиваше инак изостаналият полицейски участък на Спенсървил.

— Всичко наред ли е, госпожо Бакстър?

— Да. Бих искала да говоря със съпруга си.

— Ами… той е на обиколка на района.

— Тогава ще го потърся на телефона в автомобила му. Благодаря ви.

— Чакайте, задръжте малко да видя, може да е… Последния път имаше някакви проблеми с връзката. Нали знаете, когато има буря… Ще се опитам да се свържа по радиото и ще му кажа да ви позвъни. Нещо друго да направя за вас?

— Не, благодаря, и без това свършихте достатъчно.

Тя затвори и набра номера в автомобила му. След четири прозвънявания се обади телефонният секретар. Тя затвори и влезе в избата; в едната стая бе автоматичната пералня, другата беше леговището на Клиф, застлано с килим. Стените бяха покрити с борови панели. Когато развеждаше гостите си из къщата, той обичаше да сочи с пръст пералното помещение с думите „нейният офис“, и после своето: „моят офис“.

Тя влезе в „офиса“ му и включи осветлението. Цяла дузина препарирани животински глави й се озъбиха от стените, втренчени в нея със стъклените си очи и едва доловимите си гротескни усмивки, сякаш бяха щастливи, че са убити и препарирани от Клиф Бакстър. Или препараторът, или съпругът й имаше болно чувство за хумор; а най-вероятно и двамата.

Полицейската радиостанция върху шкафа изпращя и тя чу една полицейска кола да говори с полицейското управление; атмосферните смущения почти не се усещаха. Не чу сержант Блейк да разпитва за местонахождението на полицейския шеф Бакстър.

Загледа се в пирамидата с оръжията, монтирана върху стената. Плетен метален шнур минаваше през предпазните скоби на спусъците на дузината карабини и пушки, после през едно извито желязо и свършваше с примка, заключена с тежък катинар.

Ани влезе в работилницата, взе един електрически трион и се върна до пирамидата. Издърпа металния шнур, сряза го, избра си една двуцевка „Браунинг“, взе патрони от едно чекмедже и я зареди.

После се качи в кухнята, сложи пушката върху кухненската маса и си наля още една чаша леден чай.

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Да.

— Здравей, миличко. Търсила си ме?

— Да.

— Какво има, миличко?

По пукането тя разбра, че той се обажда от телефона в колата си.

— Не можах да спя.

— Ами тогава скачай от леглото и почвай да сияеш. Какво има за закуска?

— Мислех, че ще се отбиеш до закусвалнята „Парк енд Ийт“. Техните яйца, бекон, картофи и кафе са по-добри от моите.

— Откъде ти хрумна това?

— От теб и майка ти.

Той се изсмя.

— Хей, само на пет минути път съм. Слагай кафето.

— Къде беше нощес?

Последва пауза от половин секунда, после се чу:

— Не искам никога повече да чувам подобни въпроси нито от теб, нито от никого. — И той затвори.

Минутите мудно се влачеха.

— И така, госпожо Бакстър, значи вие решихте, че това е бил престъпник? — каза на глас тя и сама си отговори: — Да, точно така.

— Но по вратата няма следи от насилие, госпожо, и вие сте знаели, че шефът на полицията се е прибирал в дома си. На вас ви се е наложило да срежете стоманения шнур дълго преди да доловите шума от вратата, така че всичко изглежда предварително замислено. Всичко изглежда така, сякаш сте му направили засада.

— Глупости. Аз обичам съпруга си. Кой не го обича?

— Е, аз поне не познавам човек, който да го обича. Най-малкото вие.

Ани се усмихна мрачно.

— Точно така. Чаках го с пушка в ръка и му пръснах дебелия задник така, че парчетата се разхвърчаха чак до съседния окръг. И какво от това?

Ани се замисли за Кийт Ландри, за възможността той да е мъртъв, положен в дома на покойника „Гибс“. „Извинете, госпожо Бакстър, това е зала Б, там е положен господин Ландри. Господин Бакстър е в зала А, госпожо.“

Ами ако Кийт не беше мъртъв? Дали тогава имаше някаква разлика? Може би трябваше да изчака, за да научи със сигурност. Ами Том и Уенди? Това беше баща им. Тя се поколеба и се замисли дали да не върне пушката в пирамидата. Щеше да го направи, ако не беше прерязаният шнур, който неминуемо щеше да накара съпруга й да запита защо.

Полицейската кола зави в посипаната с чакъл алея; вратата й се отвори и се захлопна, после стъпките на съпруга й отекнаха по верандата и тя го видя до задния вход да пъха ключа в ключалката.

Вратата се отвори и Клиф Бакстър прекрачи прага на тъмната кухня — тъмна фигура, очертана на фона на осветената задна веранда. Той изтри лицето и ръцете си с носна кърпа, после подуши пръстите си и се насочи към умивалника.

— Добро утро — каза Ани.

Той рязко се извъртя и се втренчи в мрака към масата.

— О… ти ли си. Не ми мирише на кафе.

— Сигурно не, след като миришеш пръстите си.

Не последва отговор.

— Включи лампата — нареди му тя.

Клиф се върна до вратата, напипа ключа и флуоресцентното осветление на кухнята за миг заслепи и двамата.

— Проблем ли имате, госпожо? — попита той.

— Не, сър, вие имате проблем.

— Нямам никакъв проблем.

— Къде беше?

— Стига дрънка глупости и слагай кафето. — Той направи няколко крачки към коридора.

Ани вдигна пушката и я насочи срещу него.

— Стоп. Върни се.

Клиф зяпна, после каза тихо:

— Махни си пръста от спусъка.

— Къде беше тази нощ?

— На работа. На дяволската му работа, като се опитвах да изкарам шибания ни хляб, което е повече от онова, което правиш ти.

— Не ми е позволено да върша платена работа. Мога да върша само доброволческа работа в болницата, която се намира срещу полицейското управление, където можеш през цялото време да ме държиш под око. Или си забравил?

— Дай пушката и да сложим пепел на случилото се. — Той направи стъпка към нея и протегна ръка.

Ани се изправи, вдигна пушката до рамото си и запъна двата ударника.

Резките метални изщраквания накараха Бакстър да се дръпне до вратата.

— Чакай де, чакай! — Той вдигна ръце в защитен жест. — Чакай, скъпа, това е… това е опасно. Тази пушка няма мек спусък… само да трепне ръката ти и гръмва… дръпни я настрана.

— Затваряй си устата. Къде беше нощес?

Той си пое дълбоко дъх и овладя гласа си.

— Казах ти. Коли затъваха и трябваше да ги измъквам, мостът над ручея Хуп се разклати, стари вдовици звънят по цяла нощ…

— Лъжец.

— Виж… виж мокрите ми кални дрехи… виждаш ли колко са изкаляни обувките ми? Цяла нощ съм помагал на хората. Стига вече, скъпа, ти просто си се преуморила.

Ани хвърли поглед към мокрите му ръкави и изкаляните обувки и се зачуди дали пък по някаква случайност тази сутрин той не й казва истината.

Клиф продължи с успокояващ тон, като използваше всяко гальовно обръщение, за което можеше да се сети.

— Хайде, скъпа, миличка, всичко ще мине, бебчо, не съм направил нищо, сладурчето ми…

Ани виждаше, че е много изплашен, но колкото и да беше странно, не изпитваше наслада от смяната на ролите. В действителност тя не искаше той да й се моли, просто искаше да го види мъртъв. Не можеше обаче да му пръсне хладнокръвно черепа. Пушката взе да й натежава.

— Извади си револвера, Клиф — каза тя.

Той спря да говори и само я загледа.

— Хайде, давай, опитай се да стреляш. Или искаш хората да разберат, че си пукнал, без дори да се опиташ да стреляш?

Клиф шумно запреглъща, езикът му се стрелна по сухите устни.

— Ани…

— Бъзливец! Бъзливец! Бъзливец!

Гръмотевица удари току до къщата, Бакстър се стресна, подскочи и посегна към револвера си.

Ани стреля с двете дула едновременно; откатът я отхвърли до стената.

Оглушителният грохот замря, но продължи да кънти в ушите й. Ани изтърва пушката. Стаята се изпълни с горчивия мирис на изгорял барут, мазилката от зяпналата дупка на тавана поръси просналия се върху пода Клиф.

Той бавно се изправи, първо на едно коляно, и заотърсва посипаната си с парчетата мазилка и дървесина глава. Беше се напикал от страх.

После провери дали револверът му все още е в кобура, вдигна поглед към тавана, изправи се и закрачи към нея, без да спира да се изтръсква. Целият трепереше и тя се зачуди какво ли ще се случи в следващия момент — не че я беше особено грижа.

Той я подмина, вдигна телефона и набра полицейското управление.

— Да, Блейк, аз съм. — Той се прокашля и се опита да се стегне. — Малък инцидент, докато си чистех оръжието. Ако някои от съседите ти позвънят, просто им го обясни… Да, всичко е наред. До скоро. — Затвори и се обърна към Ани. — И сега?

Тя го гледаше спокойно, право в очите, но забеляза, че той избягва погледа й. Замисли се защо той постъпва така: за да контролира и овладее ситуацията, да защити себе си, имиджа си, работата си. Тя нямаше никакви илюзии, че е възможно да я брани от гнева на закона, макар той да се опита да й внуши точно това.

— Ти се опита да ме убиеш. Бих могъл да те арестувам.

— Всъщност стрелях над главата ти и ти го знаеш много добре. Хайде, щом си решил, арестувай ме и ме пъхни в ареста.

— Ти, кучко такава. Ти… — Той заплашително замахна към нея и лицето му почервеня, но Ани не се отмести и на милиметър, с ироничното съзнание, че именно полицейската му значка я предпазва да не я пребие. Той също го знаеше и тя изпита злобно удовлетворение да го наблюдава как се гърчи в безсилен гняв. Един ден обаче, тя беше наясно и с това, той щеше да прекрачи границата. Надяваше се обаче дотогава той да пукне от сърдечен удар.

Той я притисна в ъгъла, разтвори халата й, хвана я за раменете й я стисна точно там, където я бе ударил прикладът.

Ослепяваща болка проряза тялото й и коленете й се подгънаха. Тя се озова коленичила на пода, усети вонята на урината му. Затвори очи и се опита да извърне глава, но той я сграбчи за косата и грубо я дръпна към себе си.

— Виждаш ли какво направи? Е, сега какво, доволна ли си от себе си, кучко мръсна? Нищо, сега ще изравним резултата. Ще си стоим така дотогава, докато и ти не се напикаеш в гащите си, и пет пари не давам, дори и да ми се наложи да стоя така цял ден. Така че ако ти е дошла пикнята, давай. Аз чакам.

Ани захлупи лицето си с ръце и заклати глава; сълзи рукнаха от очите й.

— Чакам.

На вратата рязко се потропа и Клиф мигновено се извърна. Полицаят Кевин Уорд се взираше през стъклото.

— Изчезвай! — изрева Клиф.

Уорд бързо се обърна и си тръгна, но на Ани й се стори, че все пак е успял да зърне напиканите панталони на шефа си. И със сигурност беше видял мазилката, покрила лицето и косата му, а също и нея, както бе коленичила на пода. Добре.

Клиф отново насочи вниманието си към нея.

— Доволна ли си сега, кучко? А, доволна ли си?

Тя бързо се окопитваше.

— Пусни ме или, кълна се в Бога, ще повикам щатската полиция.

— Направиш ли го, ще те убия.

— Пет пари не давам. — Тя закопча халата си.

Клиф Бакстър се втренчи в нея; палците му бяха затъкнати зад колана. От дългия си опит тя знаеше, че е време да сложи край на конфронтацията, и знаеше как да го направи. Не каза нищо, само стоеше неподвижна, сълзите се стичаха по лицето й. После сведе глава към пода и се зачуди защо все пак не го бе простреляла.

Клиф изчака да мине минута, после, доволен, че порядъкът отново се възцарил в къщата му, че всичко отново е наред, прокара пръст по брадичката й и повдигна главата й.

— Добре, няма да го правя на въпрос, сладурче. Почисти цялата тая свинщина тук и ми направи хубава закуска. Имаш половин час на разположение.

Тръгна към вратата, после внезапно се обърна, вдигна пушката и излезе.

Тя го чу да слиза по стъпалата; след няколко минути душът в банята тръгна.

Тя намери аспирин, глътна две таблетки, изплакна лицето и ръцете си в кухненската мивка, след което слезе долу.

Влезе в леговището му и се загледа в оръжията на стената, всички свободни в момента. Остана така цяла минута, после влезе в килера, взе метла и лопата и се върна горе в кухнята.

Направи кафе, загря котлона, сложи бекон, измете мазилката и я изхвърли в контейнера за отпадъци отвън, после изми пода и кухненския плот.

Клиф слезе с чиста униформа — този път влезе предпазливо, с колан и кобур, провиснали върху рамото му, и ръка, небрежно застинала върху дръжката на пистолета. Седна на масата, като остави колана с револвера си върху съседния стол, вместо да го окачи върху стената. Тя бързо се пресегна, сграбчи колана, окачи го на стената и заяви:

— Никакви оръжия на масата.

Клиф Бакстър усети подтекста в думите й и след кратко стресване се захили глупаво.

Ани му наля сок и кафе, после му изпържи яйца с картофи и бекон и му сервира закуската.

— Седни — каза той.

Тя седна срещу него.

Той се усмихна. Дъвчеше.

— Да не си изгубила апетита си?

— Ядох.

— Ще оставя пушките и амунициите долу. Сипи ми още кафе — проговори той, без да спира да дъвче.

Тя се изправи и му наля още кафе.

— Не мисля, че я беше извадила, за да ме убиеш.

— Ако исках да те убия, щях да си купя пистолет.

— Да, така е. Виж, можеш да си купуваш револвери, да крадеш и да вземаш на заем оръжие, но това няма никакво значение. Не се боя от теб, скъпа.

Тя знаеше, че той се опитва да възстанови разклатеното си мъжко самочувствие, след като бе подмокрил панталоните си. Щеше да му позволи да направи всичко, каквото иска, само и само да се махне от къщата.

— Аз посегнах към пистолета, не беше ли така? Нямах никакъв шанс, но въпреки това все пак посегнах.

— Да. — Вярно, той се бе оказал дори по-тъп, отколкото бе предполагала. Един интелигентен човек в такава ситуация би знаел, че има поне петдесет на петдесет шанс да разубеди жена си да не го застрелва и по-малко от един на милион шанс да извади револвера и да стреля срещу заредена и готова за стрелба пушка. Клиф Бакстър обаче нямаше мозък. Но пък имаше непомерно его. Един ден това със сигурност щеше да го убие, сигурна беше.

— Сигурно се чудиш дали щях да те убия.

— Пет пари не давам и да ме беше убил.

— Какво искаш да кажеш с това „пет пари не давам“? Разбира се, че даваш пет пари. Ти имаш деца, имаш семейство. — Той се усмихна. — Направо ме съсипваш. — Той я потупа по ръката през масата. — Виж, знам защо искаше да ме убиеш. И знаеш ли защо? Защото ме обичаш.

Ани си пое дъх и с мъка потисна писъка си.

Той я чукна с вилицата по носа и продължи:

— Нали разбираш — още ме ревнуваш. А това означава, че още ме обичаш. Нали?

Ани се чувстваше емоционално изцедена, изсмукана; рамото й пулсираше. Не бе останало нищо, освен решението да казва всичко онова, което съпругът й иска да чуе.

— Да.

Той се ухили.

— Но ти също така и ме ненавиждаш. Аз обаче ще ти кажа още нещо — много е тънка границата между любовта и ненавистта.

Тя кимна, сякаш това беше някакво откровение. Клиф непрекъснато бълваше идиотски клишета и афоризми, сякаш току-що ги бе измислил; как нито веднъж не му дойде на ума, че в тях няма нищо оригинално.

— Спомни си за това следващия път, когато ти писне от мен.

Тя се усмихна и той проумя, че не е подбрал най-правилните думи.

— Тази сутрин ще ходя до химическото чистене. Имаш ли нещо изцапано?

— Внимавай какви ги плещиш. — Той се приведе към нея.

— Да, сър.

— И стига с тоя „сър“.

— Съжалявам.

Той обра жълтъка с парче хляб.

— Обади се на Уили да дойде да оправи тавана.

— Да.

Той се отпусна на стола и я загледа.

— Знаеш ли, скъсвам си гъза да ти осигурявам най-хубавото, за което мечтаят кажи-речи всички хора в града. Какво искаш от мен сега? Да се уволня, да се въртя като муха без глава из къщата и да ти помагам в домакинството, това ли искаш?

— Не.

— Направо ми се скъсва гъзът от бачкане, целият град ми е на главата, а ти си мислиш, че си развявам оная работа по цялата околия.

Тя кимаше на съответните места по време на пледоарията му и я клатеше там, където беше необходимо.

Клиф се изправи, закопча си колана с кобура и заобиколи масата. Прегърна я за раменете и тя се сви от болка. Целуна я по бузата.

— Ще го забравим. Ти пооправи тук нещата и се обади на Уили. Аз ще се върна към шест. Довечера ми се хапва пържола. Погрижи се в хладилника да има бира. Нахрани кучетата… И ми изпери униформата.

— И повече да не си ме потърсила в службата, освен ако някой не рита петалата — викна той, преди да затвори вратата.

Ани се загледа безцелно пред себе си. Може би ако го бе принудила да измъкне револвера от кобура, щеше да му пръсне черепа. Или пък той щеше да пръсне нейния, което също беше решение. Може би след това щяха да го обесят.

Единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше, че Клиф не забравя нищо и не прощава нищо. Тя направо му беше изкарала ангелите и щеше да плати страхотна цена за това. Което едва ли щеше да я развълнува кой знае колко.

Тя се изправи и с изненада установи, че краката не я държат, а стомахът й се е свил на топка. Отиде до умивалника и отвори прозореца. Слънцето се надигаше над хоризонта, няколко буреносни облака се бяха отправили на изток. Птиците пееха на двора, а гладните кучета се опитваха да привлекат вниманието й с кратки и учтиви излайвания.

Животът можеше да бъде и хубав, това й беше известно. Не, поправи се тя, животът е хубав. Животът е чудесен. Клиф Бакстър не можеше да накара слънцето да не изгрява или птиците да спрат песента си. Той нито контролираше, нито можеше да контролира разума й или духа й. Тя го ненавиждаше, задето я бе свлякъл до нивото си, задето я бе принудил да мисли за убийство.

Отново се замисли за Кийт Ландри. В представите й Клиф Бакстър винаги беше Черния рицар, докато Кийт Ландри беше Белия рицар. Тази нейна представа беше в сила дотогава, докато Кийт Ландри продължаваше да е някакъв безплътен идеал. Най-лошият й кошмар щеше да се окаже откритието, че действителният Кийт Ландри няма нищо общо с онзи другия от нейните представи, изградени от кратки и редки писма и отколешните спомени.

Върнатото писмо, както и сънят й за Клиф, бяха катализаторът за случилото се, проумя тя. Сега обаче се чувстваше по-добре и си обеща, ако Кийт е жив, да намери средствата и куража да се срещне с него, да разговаря, за да види доколко образът, който си е изградила, се покрива с онзи от действителността.