Нелсън Демил
Спенсървил (41)

40.

Клиф Бакстър остави списанието и се прозя. После допи бирата си, взе няколко солени бисквити и ги захруска. Погледна жена си на люлеещия се стол и й подхвърли една върху одеялото.

— Да не кажеш, че не съм те почерпил. Изяж я.

Ани не му обърна внимание.

— Готова ли си за леглото, скъпа? — попита Бакстър.

— Не, просто искам да поседя тук — без да откъсва поглед от тлеещия огън, отвърна тя.

— Нима? Цяла нощ ли?

— Да.

— Ами аз с кого ще се гушкам?

— Не с мен. Нали ме приковаваш за леглото?

— Не те приковавам, само те заключвам с белезници.

— За мен е едно и също.

— Ако можех да ти вярвам, нямаше да си прикована нито за пода, нито за леглото. Мога ли да ти вярвам?

— Да.

Той се засмя.

— Да бе, и да ми пръснеш мозъка.

Ани го погледна.

— Страх ли те е от мен?

Бакстър присви очи.

— Не ме е страх от никой и от нищо.

— Ти си…

— Какво?

— Не вярваш на хората, Клиф. Изобщо способен ли си да вярваш на някого?

— Защо? И защо да вярвам на теб?

— Ще ми свалиш ли белезниците, ако ти дам думата си, че няма да се опитам да те убия?

— Не. Защо вдигаш толкова пара за тия белезници?

— Защо ли? Защото не искам да съм окована като животно. Затова.

— О, ти не си окована като животно. Животните имат повече свобода — засмя се той. — Окована си като заловен от закона престъпник. Кучетата навън не са направили нищо лошо, затова имат свободата да се движат на стотина метра. Ти се прецака, жено. Жестоко се прецака. След няколко седмици може да те завържа за кучешката греда и тогава вече ще можеш да кажеш, че си окована като животно, и да ми благодариш.

Ани дълбоко си пое дъх.

— Клиф… онзи път имах възможност да те убия… вече не искам да убивам никого. Повярвай ми, моля те… ти го знаеш. Сам го каза. Остави ме тази нощ без белезници. Не мога да спя с ръце, приковани за таблата. Моля те. Кълна ти се, че няма да ти сторя нищо.

— Нима? Но това не означава, че няма да се събудя, заключен с белезници за леглото. А ти отдавна ще си изчезнала. Нали така? Нали така? Не си прави труда да ми отговаряш. — Той се наведе към нея. — Това ме подсеща за нещо. Следващия път, когато ти се допикае, можеш да го направиш тук.

— Клиф… моля те…

— И после ще почистиш. — Бакстър прибави: — Но не в леглото. — Той отново се прозя. — Значи предпочиташ цяла нощ да си останеш на проклетия стол, вместо да спиш с мен, така ли?

Тя поклати глава.

— Не… съжалявам. Не искам да седя тук цяла нощ. Ще си легна. — Ани замълча, после каза: — Трябва да отида до тоалетната.

— Нима? Имам по-добра идея. Остани тук. Ще ти е от полза. — Той се приближи до нея, издърпа одеялото и го запрати в отсрещния край на стаята. — Стой тук, докато ти замръзне гъзът и опикаеш целия стол.

— Копеле.

Бакстър силно я ощипа по бузата.

— Утре сутрин те очакват десет удара. Мисли за това цяла нощ. И оставаш без закуска. Можеш да си седиш в собствената си пикня и да ти текат лигите от миризмата на пържени яйца с бекон.

Той отиде до оръжейната стойка, отключи я, извади автомата и отново я заключи.

— И без това предпочитам да спя с пушка, отколкото с теб.

Ани продължи да седи на люлеещия се стол, обгърнала се с ръце и загледана в тлеещите въглени.

— Искаш ли да хвърля в огъня някоя и друга цепеница? — попита Бакстър.

Тя не отговори.

— Така или иначе нямаше да го направя.

Ани вдигна поглед към него.

— Клиф, моля те… Съжалявам. Не ме оставяй тук. Студено ми е, трябва да…

— Трябваше да помислиш за всичко това, преди да си отвориш устата. Спомняш ли си оня доберман, дето постоянно ме лаеше и веднъж ме ухапа? Много хора казваха, че трябва да го застрелям. Е, това може да го направи всеки. Отне ми около месец да му покажа кой е господарят му, нали? И се превърна в най-доброто куче, което някога съм имал. И с теб ще стане така, миличка.

Тя се изправи.

— Аз не съм куче! Аз съм човешко същество, твоя съпруга…

— Не! Ти беше моя съпруга. Сега си моя собственост.

— Не съм!

Клиф я блъсна на стола и застана над нея. Дълго я гледа в очите, после саркастично каза:

— Добре, ако ми беше жена, щеше да носиш венчална халка, пък не я виждам на пръста ти.

Ани не отговори.

— Ако успееш да намериш венчалната си халка, можем да говорим за това дали си ми жена. Къде мислиш, че си я изгубила?

Тя мълчеше.

— По дяволите, не ти трябва халка. Имаш си пранги и белезници. Всъщност още преди години трябваше да ти ги сложа. И един от ония целомъдрени пояси, за да не си навличаш бели. Господ знае, че не приемаш много сериозно брачния си обет.

— Ти…

— Какво? Ще ми кажеш, че съм си развявал байрака. И какво от това? Но аз ще ти кажа нещо — ония жени се държаха добре с мен. Ако беше правила, каквото трябва, нямаше да има нужда да кръшкам. Ти, от друга страна, си била влюбена. Нали?

Ани не отговори.

Бакстър се приближи още повече и тя се извърна.

— Погледни ме — заповяда й той.

Ани се насили да завърти глава към него.

— Мислиш ли, че някога ще забравя какво съм видял в оня мотел? Нямам предвид, че се чукаше с него. По дяволите, много пъти съм си представял, че се чукаш с други мъже. Искам да кажа, че ти ми се нахвърли, за да може той… да ме убие. Искам да кажа, че легна отгоре му, за да не мога да му смачкам скапаната глава. Мислиш ли, че някога ще го забравя?

— Не.

— Не. Никога.

 

 

Кийт и Били бяха застанали на колене в края на гората.

Докато Марлон гледаше през оптичния мерник, Кийт наблюдаваше хижата с бинокъла си. Все още светеше, но явно вече друга лампа, защото се намираше по-близо до плъзгащата се врата. Светлината се процеждаше през прозореца, през който бе видял Ани, близо до средата на къщата, където се издигаше коминът. Не можеше да различи отблясъци от огъня в камината, но от къщата към тях продължаваше да се вие дим, което означаваше, че все още са от подветрената страна и че кучетата не могат да ги подушат.

В хижата не се забелязваше движение и по прозореца не падаха сенки. Не блещукаше и типичната синкавобяла светлина на телевизор, чийто шум би им бил от полза. Можеше да има радио или да свири касетофон, разбира се, но Кийт не вярваше, че Бакстър ще прояви такова неблагоразумие. Ако трябваше да предполага какво става в хижата — а наистина трябваше, — Кийт би казал, че един от тях или и двамата са все още будни, седят край тлеещия огън и навярно четат или разговарят. Ани навярно беше завързана по някакъв начин, иначе Бакстър постоянно трябваше да е нащрек.

Кийт плъзна поглед по откритото пространство около къщата. Доберманът лежеше от отсрещния край на гредата си откъм езерото и сигурно спеше. По-нататък имаше друго куче, чийто силует се очертаваше на фона на езерото. Не можеше да види третото, което се намираше някъде зад хижата. Дойде му наум, че много преди да се оттегли в скривалището си, Бакстър е разположил кучетата си така, че да му осигурят максимална сигурност. Предполагаше, че ако е водил живота на ченгето, и той би взел същите предпазни мерки.

Кийт свали бинокъла от очите си и Били го последва. Трябваше да стоят неподвижно и да разговарят само шепнешком заради кучетата.

— Вече почти не се вижда — отбеляза Марлон.

Кийт кимна. Луната се спускаше ниско на югозапад, само на десет градуса над най-високите борове. При други обстоятелства би изчакал до три-четири сутринта, когато щеше да настъпи пълен мрак и кучетата и хората щяха да потънат в дълбок сън. Но трябваше да се справи с кучетата, докато все още може да ги вижда.

Продължиха да чакат светлината в хижата да угасне и луната да се скрие зад боровете.

Кийт наблюдаваше къщата с бинокъла си. Колкото повече я гледаше, толкова по-зловеща му се струваше — мрачен триъгълен силует, издигнат високо над земята насред нищото, окъпан от лунна светлина и заобиколен от нарочно разчистена смъртоносна зона. От езерото се надигаше мъгла и подсилваше призрачната атмосфера. Кийт се опита да си представи какво става вътре, за какво разговарят Ани и Клиф Бакстър след всички тези години, за какво си мислят и какво чувстват, след като и двамата знаят, че краят наближава.

 

 

Ани продължаваше да гледа Клиф и за пръв път през последните три дни, навярно за пръв път от години насам, каза си тя, очите им се срещнаха. Отдавна вече не го обичаше. И двамата го знаеха, а през последните години той дори не я интересуваше като човек. Но никога не беше искала Клиф да страда, въпреки всичко онова, което й бе причинил. А сега, макар и подложена на жестоки физически мъчения, Ани го съжаляваше заради емоционалните му терзания. Не изпитваше нищо към него — той отдавна беше убил всичките й чувства. Но й се искаше да не е видял сцената в мотелската стая.

Бакстър, изглежда, усети за какво си мисли и каза:

— Ти никога нямаше да го направиш заради мен. Даже и преди двайсет години.

— Не, нямаше. Съжалявам, Клиф. Наистина съжалявам. Можеш да ме биеш, изнасилваш, да правиш каквото си искаш, но единственото, което изпитвам към теб, е съжаление. Може би до известна степен и аз съм виновна, защото не те напуснах преди време. Трябваше да ми позволиш да го направя.

Той не отговори, но Ани виждаше, че част от думите й попадат в целта. Знаеше, че така само още повече ще го накара да страда, но при тези обстоятелства, когато бяха изправени пред оголената същност на живота, бе време за искреност. Съмняваше се, че ще успее да го отрезви. Дори навярно щеше да стане още по-лошо. Но ако трябваше да умре, сама или заедно с него, искаше Клиф да знае чувствата й.

 

 

Кийт усети, че го обзема онова познато спокойствие като преди всяко сражение, онази почти свръхестествена откъснатост на разума от тялото, сякаш всичко това всъщност не се случва с него. Знаеше, че така става с почти всекиго преди битка, но по-късно, когато боят започнеше и адреналинът забучеше в ушите му, човек губеше безпристрастието си и разум и тяло отново се сливаха в едно.

Замисли се за Ани. Надяваше се тя все още да вярва, че ще й помогне, че няма да се предаде и да накара Бакстър да стори непоправимото.

 

 

Бакстър извади пистолета от кобура.

— Това е неговият пистолет — каза той. — Откраднах го от дома му. Исках да знаеш, че ако те застрелям, ще е с неговото оръжие.

— И какво от това?

Ченгето насочи пистолета към нея.

— Искаш ли да те убия?

Тя вдигна очи към черния пистолет.

— Ти решаваш, не аз. Каквото и да ти кажа, за теб няма да има значение.

— Разбира се, че има. Обичаш ли ме?

— Не.

— Него ли обичаш?

— Да.

Бакстър я погледна, после насочи пистолета към главата си и свали предпазителя.

— Искаш ли да натисна спусъка?

— Не.

— Защо?

— Аз… Клиф, недей…

— Не искаш да видиш как се пръска мозъкът ми ли?

Ани се извърна.

— Не.

— Погледни ме.

— Няма.

— Няма значение. Ако си пръсна черепа, ти ще умреш от адски бавна смърт, прикована към пода. И ще ме гледаш как гния точно пред теб.

Тя скри лицето си в шепи.

— Моля те… Клиф… недей… недей да ме мъчиш, недей да мъчиш себе си…

— Или ти, или аз, миличка. Избирай.

— Стига! Престани!

— Чао, скъпа…

 

 

Внезапно отнякъде се разнесе приглушен изстрел и Кийт и Били залегнаха. Зачакаха, но не чуха нищо повече, освен лая на кучетата.

— От къщата ли беше? — прошепна Марлон.

— Не зная. — Но изглежда, наистина бе така. Нямаше го характерният пукот на пушка на открито. Единственото желание на Кийт беше да се втурне към хижата, но станалото бе станало и вече не можеше да направи нищо.

— Успокой се — прошепна Били. — Не знаем какво се е случило.

— Не, но скоро ще разберем.

 

 

Ани чу изстрела — оглушителен гръм, който я накара да подскочи. Тя завъртя глава към него и видя, че стои с отпуснат отстрани пистолет и с усмивка на лице.

— Не улучих — каза Бакстър. — Попика ли се? — И се засмя.

Ани скри очи с длани и отново се разрида.

Клиф взе автомата, бронираната жилетка и пистолета, после изключи настолната лампа и остави стаята в мрак.

Тя чу дъха му съвсем близо до себе си.

— Лека нощ, миличка — каза той.

Ани не отговори.

— Казах лека нощ, миличка.

— Лека нощ.

— Внимавай да не ходиш насън. — Бакстър отново се засмя.

Тя го чу да излиза от дневната.

Остана неподвижна цяла минута, после отвори очи. Въглените изтляваха в огнището. Сърцето й туптеше и Ани дълбоко си пое дъх. Въпреки ирационалното му поведение, което наистина я плашеше, все още можеше да му въздейства. Тази нощ Клиф нямаше да убие нито нея, нито себе си. Но искаше да я накара да страда, затова му харесваше идеята, която смяташе за своя — да я остави тук, гола и замръзваща с приковани за пода крака. Дотук добре. Ани щеше да има само една възможност. Тя се изхлузи от люлеещия се стол и се приближи до камината.

 

 

Докато Кийт наблюдаваше, светлината угасна и няколко секунди по-късно се освети прозорецът в задната част на къщата, навярно спалня. След минута в хижата настана пълен мрак и той сведе бинокъла. Не му се струваше логично някой вътре току-що да е бил убит и другият просто да си легне. В ловен район като този, успокояваше се той, се стреляше много, дори нощем, и заради езерото и дърветата не можеше да е сигурен откъде се е разнесъл изстрелът.

Кийт се овладя и погледна Били, който го наблюдаваше и го чакаше да каже нещо. В този момент, както и двамата знаеха, разговорът се свеждаше до три прости заповеди: напред, назад и почакай. За „назад“ не можеше да става и дума. На човек обикновено му се иска да каже „почакай“… но неизбежната команда беше „напред“.

— Готов ли си? — попита Кийт.

— Да.

— Да вървим.