Нелсън Демил
Спенсървил (32)

31.

Докато наближаваха, Кийт не забеляза да излитат или кацат самолети, но това не го обезпокои, защото знаеше, че тук няма много полети, и си спомняше, че има само шест изхода.

Спряха пред входа на терминала, общ и за пристигащи, и за заминаващи.

Нямаше носачи, всъщност нямаше и автомобили и хора.

— Почакай ме тук за момент — каза Кийт.

Малкият терминал бе почти празен и всичко, освен кафенето беше затворено. Положението не изглеждаше обещаващо.

Кийт погледна таблото за заминаващи. Летището се обслужваше от седем компании. Той продължи да препрочита разписанието, отказвайки да приеме факта, че последният самолет за Дейтън е излетял само преди час. По дяволите!

Най-близката каса бе на „Ю Ес Еър“.

— Имате ли полети за където и да е? — попита Кийт.

— Не, господине — отговори служителката.

Той плъзна поглед към другите шест гишета. Повечето бяха затворени.

— Тази вечер изобщо има ли някакви самолети?

Жената го изгледа насмешливо.

— Не, господине. Къде желаете да отидете?

Кийт не искаше следващият й телефонен разговор да е с полицията, затова отвърна:

— Мислех си, че има късен полет за Вашингтон.

— Не, господине. Последните полети от Толедо обикновено са към осем без петнайсет. Да ви резервирам ли място в самолета за Вашингтон утре сутрин?

— Може би. — Той се замисли за миг. — Отворени ли са гишетата за автомобили под наем?

— Не, господине. Последният самолет пристигна преди четирийсет и пет минути.

Това означаваше, че трябва да пътуват с блейзъра, а с него нямаше да стигнат далеч.

— В седем и петнайсет има полет за Националното летище — каза служителката. — Пристига в девет без пет. Има места. Да ви запазя ли?

Кийт знаеше, че не трябва да оставя следи, а и във всеки случай до сутринта на всяка каса щеше да има снимка на Ани Бакстър, ако не и негова.

— Господине?

— Не, благодаря. Тук има ли служба за чартърни полети?

— Да, господине. Ето там е. Затворено е, но има телефон.

— Благодаря. — Той отиде до гишето на чартърната служба, вдигна слушалката и набра написания номер. Отговори му телефонен секретар, който му каза да остави името, номера и съобщението си. Кийт затвори и си помисли, че бягството от Сайгон бе по-лесно, отколкото да се измъкне от Толедо в неделя вечер, въпреки че тогава към американското посолство настъпваха комунистически танкове.

Отиде до един от телефоните и позвъни в дома на семейство Инграм. Отговори му Тери.

— Здрасти — с престорено бодър глас й каза той.

— Кийт! Къде сте? Всичко наред ли е?

— Да. Скоро ще излетим. Ани е на изхода и просто исках още веднъж да ви благодаря.

— О, много мило. Толкова съм щастлива, че успяхме да ви помогнем и…

— Почакай… добре, сега съобщават нашия полет. Дай да благодаря и на Лари.

— Естествено. Той е до мен.

Когато Лари взе слушалката, Кийт го попита:

— Лари, можеш ли, без да безпокоиш жена си, да ми кажеш дали си чул нещо?

— Да. Почакай.

Той измърмори нещо на Тери, после каза.

— Добре, вече мога да разговарям. Преди десетина минути обявиха общо издирване и ми позвъниха да ме питат дали искам да изляза на патрул през нощта.

— Добре… какво и кого търсят?

— Зелен шевролет „Блейзър“ последен модел с твоя регистрационен номер. Търсят Ани Бакстър и Кийт Ландри.

Кийт кимна. Очевидно бяха открили линкълна й.

— Нещо за вероятно местонахождение? — попита той.

— Ами, както обикновено — службите за автомобили под наем, летищата в радиус от четиристотин километра около Спенсървил, разширяващ се на всеки половин час, гари, всички пътища и магистрали, такива неща.

— Защо ни търсят?

— За отвличане. Изглежда, са открили колата й в твоята ферма.

— Би ли ме посъветвал да ида в полицията и да им обясня?

— Не. Не го прави. Ще те задържат, докато пристигне той и разкаже своята версия. Те са ченгета, също като него.

— Ами ако тя напише заявление, че…

— Разговарях с Бакстър. Каза, че децата му пристигали от колежа. Не зная дали е вярно, но ако е така и ако ги доведат в участъка при вас, ще стане истинска каша. Ако можете да се измъкнете, не се бавете.

Кийт се замисли. Ани нямаше да се върне при Бакстър — но защо да причинява тези мъки на нея и децата й? Имаше други възможности. Или поне така си мислеше.

— Добре — каза той на Лари. — Още веднъж ти благодаря.

— Добре ли си?

— Да. Скоро ще излетим.

— Чудесно. Успех.

Кийт затвори. „Преди десетина минути.“ Това означаваше, че няма време да се измъкне от летището.

Бързо пресече пустия терминал, като се чудеше дали не трябваше да опита в Дейтън или Кълъмбъс. Но така още щеше да е на път и дори да стигнеше до някое от двете летища, там вече щяха да ги търсят. Всъщност след минути щяха да ги търсят и тук.

Така че нямаше смисъл да анализира решенията си — решенията се взимат на основата на онова, което ти е известно и което ти подсказват опитът и интуицията. План А не беше успял. План Б беше прост. Да се скрият.

Излезе навън и видя до колата човек от охраната на летището. Мъжът погледна към него и се приближи.

— Ваш ли е този автомобил? — попита служителят.

— Да.

— Госпожата казва, че заминавате за Ню Йорк. Обясних й, че последният самолет е излетял преди час.

— Наистина. Току-що разбрах.

Ани слезе и застана до Кийт.

— Този господин казва, че сме изпуснали последния полет — рече тя.

— Да. Да се прибираме вкъщи. — Той я хвана под ръка.

Мъжът посочи регистрационния номер.

— Виждам, че сте купили тази кола в Толедо.

Кийт погледна номера, на който имаше реклама на фирмата.

— Точно така.

— Госпожата казва, че идвате от окръг Чатъм.

— Да. Купих автомобила от Толедо. — Той отвори предната дясна врата и Ани се качи.

Кийт забеляза радиостанцията на колана на мъжа. Не искаше да е наблизо, когато излъчеха съобщението за издирването.

— Трябваше да си резервирате места по телефона, вместо излишно да се разкарвате — каза мъжът.

Кийт се бе сблъсквал с прекалено много такива въпроси по света и познаваше мисленето на хората, които ги задаваха. Нямаше представа какво му е казала Ани, освен че искат да отидат в Ню Йорк и че са от окръг Чатъм. Междувременно самият той вече беше питал за полет до Вашингтон.

Кийт погледна Ани и каза с най-добрия си акцент от Средния Запад:

— Нали ти казвах, че трябва да се обадим предварително.

Тя разбиращо кимна и се наведе към отворения прозорец.

— Както вече ви обясних, в последния момент решихме да заминем за Ню Йорк. Точно като на кино. Никога преди не сме пътували със самолет.

— Можете да пренощувате в някой мотел — посъветва ги мъжът. — Утре сутрин има полет за Ню Йорк на „Ю Ес Еър“.

— Да върви по дяволите — отвърна Кийт. — Прибираме се вкъщи. — После седна зад волана и потегли. Човекът от охраната остана на тротоара. — Беше прекалено любопитен — каза Кийт.

— Не, ти прекалено дълго си живял във Вашингтон. Той просто се опитваше да помогне. Когато разговаря с мен, беше мил.

— Сигурно си права. — Така или иначе, той щеше да запомни лицата им и шевролета.

— Какво ще правим сега? — попита Ани.

— Отиваме в мотел.

— Не може ли просто да отидем в Ню Йорк с колата?

— Едва ли. — Кийт я погледна. — Чух се с Лари. Обявили са ни за издирване, колата също.

Ани не отговори.

Той зави на изток по магистралата и пое към Толедо.

— Не може ли да вземем автомобил под наем? — попита тя.

— Преди разговора с Лари мислех, че можем. Но трябва да сме предпазливи.

Ани кимна.

Наближиха хотел „Шератон“. Кийт отби и паркира така, че колата да не се вижда от фоайето.

— Почакай ме тук.

— Точно като едно време — опита да се усмихне тя.

— Нещо такова. — Кийт влезе в хотела. На лавица до рецепцията откри телефона за резервации. Вдигна слушалката и запази места в „Шератон“ на кливландското летище, като съобщи номера на кредитната си карта. После се свърза с бюрото на „Ю Ес Еър“ и резервира две места за полета от Кливланд за Ню Йорк в осем и петнайсет сутринта. Бе почти сигурен, че разговорите му могат да се проследят. И дори да можеха, полицията щеше да го търси на междущатската магистрала за Кливланд или по-вероятно да го причака в „Шератон“. Този начин за отклоняване на вниманието беше толкова глупав и прост, че понякога действаше, а за да успее, му бяха нужни само две неща — полиция, достатъчно ефикасна, за да засече резервациите, но достатъчно лековерна, за да повярва, че са действителни. Що се отнасяше до последното, според него ченгетата смятаха, че търсят обикновен гражданин, а не човек, който си е изкарвал прехраната точно с такива неща.

Кийт излезе, върна се при шевролета, извади куфарчето си и седна зад волана.

— Би ли го поддържала?

Ани взе куфарчето. Той потегли от паркинга и продължи на изток по магистралата.

— Няма ли да останем тук? — попита тя.

— Не. — Кийт й обясни какво е направил.

— Това професия ли ти е, или хоби?

— Професия. — Той замълча за момент. — И си мислех, че няма приложение в цивилния живот.

Вече се виждаха небостъргачите на Толедо. Движението тук бе по-натоварено и крайпътната ивица беше по-гъсто застроена.

Кийт се замисли дали да не смени регистрационните номера на шевролета. Това означаваше да открие автомобил, паркиран за през нощта, така че собственикът му да не съобщи в полицията. Междувременно можеха да продължат да пътуват цяла нощ и да пристигнат във Вашингтон преди зазоряване. Но ченгетата така или иначе търсеха зелен „Блейзър“ и ако ги забележеха, щяха да проверят номера в компютъра.

— За какво мислиш? — попита Ани.

— Преценявам възможностите. Да бягаме или да се скрием?

— Защо просто не идем в полицията и не им обясним?

— За това и дума не може да става.

— Защо?

Той й обясни и попита:

— Готова ли си за такава семейна сцена?

Ани се замисли за миг.

— Ако беше само той, щях да го понеса. Но ако доведе децата ми… не зная…

— Защо не се скрием за през нощта и да помислим? Тези издирвания бързо забуксуват. Може би до утре сутрин щатската полиция ще проведе няколко разговора със спенсървилския участък и онзи човек от охраната на летището. Спокойно могат да разберат, че господин Бакстър не казва истината.

Тя кимна.

— Възможно е…

— Пък и не ми допада идеята да попаднем в ръцете на ченгетата по това време на нощта без съдия или адвокат.

Ани се насили да се усмихне.

— Разсъждаваш като престъпник.

— Наистина съм бил престъпник в много страни, но никога в родината си. Но правилата са същите. Мисля, че ако се спотаим, времето ще е на наша страна. Но няма да направя нещо, което не ти харесва.

— Отдавна не съм чувала тези думи. — Тя се замисли за миг. — Навярно трябва да спрем за през нощта… и ако се налага, утре сутрин ще се срещна с него и ще обясня на полицията.

— Ако имаме късмет, няма да се наложи да го видиш нито утре, нито никога.

— Добре.

— Значи сега търсим мотел за любовни двойки. Да ти е известен някой?

Ани се усмихна.

— Поне шест-седем.

— И един е достатъчен. Отвори куфарчето. — Кийт й даде комбинацията.

Тя повдигна капака.

— Това ще те разсмее. Има фалшиво дъно. — След като й обясни как да го отвори, той каза: — Трябват ми слънчевите очила и малкият кафяв плик.

Ани ги извади.

Кийт взе очилата и си ги сложи.

— Сега отвори плика. И без да се смееш.

Тя се подчини и извади мустаци със същия светлокестеняв цвят като косата му.

— Отлепи целофана и ми ги сложи.

Ани го направи и той се погледна в огледалото.

— Какво мислиш?

— Нямам думи.

— Много ме утешаваш. Продължавай да се оглеждаш за мотел. — Той извади от джоба на якето си гребенче и се среса.

— Какво ще кажеш за това? — попита Ани. — Вдясно пред нас.

Кийт видя подвижна светеща реклама, на която пишеше „Мотел «Уестуей» — 29 долара“. Отбиха и скоро стигнаха до паркинга. Кийт спря така, че шевролетът да не се вижда от фоайето, и каза:

— Добре. Сега е като едно време. Връщам се след две минути.

— Някога взимаше ключа за четирийсет и пет секунди.

Той й се усмихна, слезе от колата, забеляза паркирания наблизо форд „Ескорт“ и отиде на рецепцията.

Младият служител вдигна поглед от телевизора.

— Трябва ми стая — каза Кийт, като се опита да си придаде нетърпелив вид.

Младежът му подаде регистрационен формуляр.

— Колко струва за няколко часа?

— Пак толкова.

— Виж, току-що я водих на вечеря, приятел. Не може ли по-евтино?

— Докога ще останете?

— Сигурно до полунощ. Дотогава ли ти е смяната? Можеш да провериш.

— Да, до полунощ съм, но не ви карам да бързате.

— Знаеш ли какво, може да се позабавим малко. Ще ти дам двайсет и пет за цялата нощ.

— Добре.

Кийт попълни формуляра и прояви известно творчество, като в графата за автомобил посочи форд „Ескорт“. Служителят, който можеше да го идентифицира по мустаците и очилата, си тръгваше в полунощ. Дотук добре. Даде на младежа парите, взе ключа за стая 7 и излезе.

Върна се в колата и паркира на няколко места от това на тяхната стая. В неделя вечер нямаше много автомобили, пък и мястото не се виждаше от магистралата. Но така или иначе, нямаше намерение да остави шевролета тук.

Взеха багажа си, включително касетите, документите и всичко останало.

Кийт отвори и влязоха.

— Прекрасно е — каза Ани, след като включи лампата.

Всъщност мотелът бе долнопробен. Кийт откри телефонния указател на лавицата на нощното шкафче и прелисти жълтите страници.

— Какво търсиш?

— Трябва ми… а, ето го. — Той затвори указателя и каза: — Ще се върна след петнайсетина-двайсет минути.

— Къде отиваш?

— Да оставя колата някъде по-надалеч от тук.

Тя го хвана за ръката.

— Идвам с теб. Ако дойдат, не искам да съм сама.

— Добре.

 

 

Спряха до рекламното табло край магистралата. Кийт слезе, издърпа щекера на таблото и го изключи, после седна зад волана и каза:

— Достатъчно клиенти за тази нощ.

Ани го погледна, но не отговори.

Той пое надясно към Толедо.

— Ще се наложи да се върнем пеш.

— Добре.

В срещуположното платно се появи полицейски автомобил и ги подмина. Кийт погледна в страничното огледало, но патрулната кола продължаваше да се отдалечава.

— Според телефонния указател на магистралата има представителство на „Шевролет“. Номерът е нечетен, така че трябва да е от лявата страна.

Тя кимна.

— Подходящо място да я оставиш. По-умен си, отколкото изглеждаш, Ландри.

— Благодаря.

— Още ли ти трябват мустаците и очилата?

— Да, за фантазиите ти по-късно.

Ани се усмихна и го ощипа по ръката.

— Ти си моята фантазия.

Наближиха паркинга на „Шевролет“. Кийт намали скоростта и отби вляво. Както предполагаше, вече бе затворено и в паркинга за автомобили втора употреба имаше празни места.

Слязоха. Той извади от куфарчето с инструменти две отвертки и свалиха регистрационните номера.

— Така. Утре сутрин ще има да превъзнасят добрата автомобилна фея. А сега да се поразходим. Ако те интересува, разстоянието е точно два километра и двеста и петдесет метра.

Закрачиха обратно към мотела. Кийт пъхна номерата под колана си и ги скри под якето.

— Ще се върнем ли за колата утре сутрин? — попита тя.

— Възможно е.

Стигнаха до заведение на „Бъргър Кинг“.

— Гладна ли си?

— Не, стомахът ми се е свил на топка.

— Трябва да се отпуснеш. Хайде, ела.

Влязоха, взеха си хамбургери, кола и пържени картофки и седнаха на една от масите.

— Толкова ли е романтично, колкото си мислеше? — попита Кийт.

Ани се усмихна.

— Когато съм с теб, магистралата ми прилича на Виа Венето.

— Недей, ще повърна.

Тя се засмя и Кийт постави длан върху нейните.

— Вече всичко е наред.

Ани кимна.

Започнаха да се хранят и той откри, че е гладен, тя също. Кийт си погледна часовника. Винаги е полезно да се поразходиш навън, след като си вземеш стая. Понякога ченгетата проявяват непредпазливост, докато те чакат да се върнеш.

— Внимавай да не си глътнеш мустаците — подразни го Ани.

Той се усмихна.

— Харесвам те.

В десет часа Кийт каза:

— Хайде да се поразтъпчем, за да смелим картофките.

Излязоха и пресякоха магистралата на светофара.

Нямаше други хора, но в тези краища на Америка пешеходците бяха достатъчно рядко срещана гледка и привличаха вниманието, така че той ускори крачка, Ани се опита да не изостава.

Наближиха изключената реклама. Кийт забави ход и я хвана под ръка. Край улицата, която водеше към мотела, имаше денонощен магазин и той я поведе към паркинга.

— Искаш ли да влезеш и да купиш нещо за по-късно?

— Не. Не се откъсвам от теб.

— Добре. Ще постоим тук няколко минути.

Изчакаха пет минути, после тръгнаха към мотела и се насочиха към стая 7. Ако ченгетата бяха тук или наоколо, вече бе прекалено късно, затова Кийт влезе сам. Нищо не изглеждаше размествано.

Ани, също влезе, заключи и сложи резето.

Той хвърли ключа на нощното шкафче, остави регистрационните номера на бюрото и я погледна.

— Ти си истинска актриса.

— А ти си удивителен. — Ани му свали очилата, отлепи мустаците му и го целуна.

Всъщност Кийт беше доволен от действията си, които някога му бяха втора природа. Сега трябваше да помисли за по-нататък, но поне знаеше за какво да мисли.

Ани разопаковаше сака си в банята. Той разтвори завесите и погледна към паркинга. Всичко изглеждаше наред, но той имаше натрапчивото чувство, че отново се намира в Източен Берлин.

До този момент бе направил каквото можеше. Дори изборът на летището в Толедо беше правилен, въпреки незначителния проблем, че бяха пропуснали последния полет. Единствената му истинска грешка бе спонтанното му решение да избягат — да се подчини на чувствата, вместо на разума си. Но през последните два месеца всъщност беше правил тъкмо това. И се чувстваше чудесно. Но трябваше да плати цената. След първата му импулсивна постъпка цялото му умение — целият план Б — целеше единствено да компенсира щетите. Той отново погледна към паркинга. „Всичко изглежда наред. Всичко е наред…“

В стаята нямаше столове, затова той седна на леглото и си събу обувките. После се замисли за сутринта. Нямаше начин да отидат на летището в Толедо, разбира се, както и на никое друго. Заповедта за издирване заради отвличане на съпруга на полицейски началник и майка на две деца беше достатъчно сериозна, за да държи нащрек всяко ченге в този и съседните щати, освен ако — както бе споменал на Ани — щатската полиция не хванеше в крачка Бакстър. Но Кийт нямаше веднага да разбере.

Най-добрата му възможност беше просто да напусне щата. А най-добрият начин да го направи бе да изчака докъм седем-осем сутринта, когато започваше нормалният, оживен работен ден, и да вземе такси до Толедо — достатъчно голям град, за да изчезнат в него. Не можеше да наеме автомобил и не искаше да открадне, за да не усложни проблемите си.

Не можеше да става и дума за влак или автобус, но имаше няколко други възможности — да наеме лимузина, чартърен самолет или лодка до някое пристанище на Големите езера извън щата. Щеше да плати в брой, нямаше нужда да разкрива самоличността си с кредитна карта, и единственият въпрос, който можеха да му зададат, беше: „Къде желаете да отидете?“

Имаше още три възможности: да позвъни в полицията, както предлагаше Ани, да се свърже с Портърови или с Чарли Адеър. Но в момента нито една от тях не му изглеждаше приемлива. Можеше да телефонира в полицията на сутринта, но Портърови нямаха нужда от повече проблеми по което и да било време, а Чарли Адеър поставяше прекалено много условия. И все пак това бяха изходи и можеше да вземе решение на сутринта.

Ани излезе от банята и той се изправи.

— Да нямаш рожден ден? — попита я Кийт.

— Не. Защо?

— Облечена си така, както си се родила.

— О! Забравих да си облека пижамата. Ужасно ме е срам. Не ме гледай.

Той се усмихна. Прегърнаха се и се целунаха.

— Кийт — каза тя, — каквото и да се случи тази нощ или утре, сега ще сме заедно.

— Имаме цялото време на света.