Нелсън Демил
Спенсървил (44)

43.

Пикапът на Били Марлон пътуваше на юг по шосе 127. Когато Кийт и Ани стигнаха до границата на Охайо, зората вече огряваше заскрежените поля и морави.

Той завъртя глава към нея и попита:

— Защо не опиташ да поспиш?

— Искам да съм будна и да те гледам.

Кийт се усмихна.

— Имал съм и по-добър вид.

— Видът ти е чудесен.

— И твоят. — Всъщност нито той, нито тя не изглеждаха в най-добрата си форма, но Ани се беше гримирала и носеше бяло вълнено поло и дънки. Бе промила и превързала раната му от ножа, но и двамата не искаха да остават в хижата прекалено дълго, за да взимат душ. И без думи се бяха разбрали да оставят всичко там и да се махнат от тази къща на ужасите.

— Преди да тръгна за Мичиган ходих у вас, за да потърся някаква информация — каза Кийт. — Искам да го знаеш.

— Няма нищо — усмихна се Ани. — Ти си такъв джентълмен. Всичко чисто ли беше?

— Имаш много хубава къща. — Той замълча за миг и прибави: — Все още си маниачка на тема чистота.

— Но в мен живее прасе, което се мъчи да излезе навън.

— Добре.

Известно време пътуваха в мълчание и когато разговаряха, не споменаваха за последните три дни.

През повечето време тя държеше ръката му и не го пускаше дори когато Кийт трябваше да превключва скоростния лост.

— Денят ще е чудесен — каза той.

— Да. Иска ми се да видя изгрева. Особено този.

— Да. — Няколко минути по-късно Кийт рече: — Били Марлон ми каза, че винаги си се държала мило с него. Беше ти благодарен.

Ани не отговори.

— Той искаше да го направи. Имаше да урежда стари сметки.

— Зная. Зная за жена му.

Кийт кимна.

— Винаги съм знаела — каза тя, — че някой ден Клиф ще бъде наказан за всичките си лоши дела. Наистина сам си го изпроси.

— Обикновено се случва така.

— Щеше ли да го убиеш? — попита Ани. — Искам да кажа, ако не беше при самозащита?

— Не зная. Наистина не зная.

— Според мен нямаше. Всичко е наред. Ти си добър човек. Даде ми обещание. — Тя замълча за миг. — Аз не съм давала обещания на никого.

Кийт реши да промени темата.

— Ще спрем при едно крайпътно заведение близо до магистралата и ще ти купя нещо за закуска.

— Изглеждам ужасно. Ти също.

— Трябва да се срещна с един човек.

— А… с онзи, на когото позвъни от хижата ли?

— Да.

— С твоя приятел от Вашингтон ли?

— Да.

Ани не го разпитва повече и няколко минути по-късно Кийт спря до едно заведение край магистралата за Охайо.

— Аз ще остана тук — каза тя.

— Не, искам да се запознаеш с Чарли и да телефонираш на сестра си.

Слязоха от пикапа и отидоха в кафенето.

Чарли Адеър седеше в сепаре до прозореца, облечен в единствения костюм от английски туид в заведението, пиеше кафе, пушеше и четеше вестник. Когато се приближиха, той се изправи и се усмихна.

— Добро утро.

Мъжете се ръкуваха и Кийт ги запозна:

— Чарли Адеър, Ани Бакстър.

Той стисна ръката й.

— Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Благодаря ви. И аз се радвам, че съм тук.

Тримата седнаха и Чарли поръча още две кафета.

— Чудесно място. Всички пушат. Имате ли нещо против да пуша пред вас? — попита Ани той.

Тя поклати глава.

Чарли запали нова цигара и й каза:

— Преди Кийт да тръгне за Мичиган двамата разменихме няколко остри думи и искахме да се извиним един на друг.

— И сте искали да ме видите — отвърна Ани.

— Естествено. Красива сте.

— Да, но не точно сега.

Чарли се усмихна.

— Дори и сега. Нямам намерение да ви отнемам Кийт, така че хайде да сме приятели.

— Добре.

— Не вярвай на нито една негова дума — каза й Кийт.

— Вече и сама се досетих.

Адеър отново се усмихна.

Донесоха кафето и те отпиха от чашите си.

— Ето нещо, за което можете да ми вярвате — каза на Ани Чарли. — Кийт Ландри е най-чудесният, най-храбрият и най-верен мъж, когото познавам.

Тя се усмихна.

— Известно ми е.

— Достатъчно — рече Кийт. — Чарли, тази жена ми спаси живота.

Адеър кимна.

— Длъжник си й.

— Всъщност — обърна се към него Ани — Кийт рискува живота си, за да спаси моя.

— Достатъчно — повтори Кийт.

— Ще се съгласите ли чичо Сам да ви почерпи със закуска? — попита Чарли. — Без никакви условия, понеже ще е за по-малко от десетачка?

Двамата поклатиха глави.

— Трябват ли ви пари? — продължи Адеър.

— Не, имаме си — отвърна Кийт.

— Значи се познавате от деца — каза Чарли. — Страхотно. Кой беше по-добър ученик?

— Аз — рече Ани. — Той изобщо не може да се съсредоточава.

Адеър се усмихна.

— Зависи от темата. Той може да чете на руски. Известно ли ви е?

— Никога не се е налагало и сигурно никога няма да се наложи.

Чарли се засмя.

— Зная, че навярно сте преживели ужасно изпитание, и оценявам факта, че се съгласихте да се видим и да си побъбрим.

— Сигурна съм, че когато отида да позвъня по телефона, ще минете и без да си бъбрите.

Адеър внимателно я погледна.

— Преди винаги го посрещах, когато се връщаше отнякъде — обикновено в малко кафене в градче край някоя отвратителна граница. Така че е като едно време. Пиехме кафе или нещо по-силно и аз го информирах за последните спортни събития. Никога не обсъждахме пътуването му. Но този път, тъй като ми се струва, че известно време няма да се виждаме…

Ани се изправи.

— Отивам да телефонирам.

Кийт и Чарли също станаха и я изчакаха да се отдалечи. Всички шофьори на камиони в заведението я проследиха с поглед.

Двамата отново седнаха и Адеър каза:

— Чудесна жена. Силно присъствие, красиви очи и лице, красиво тяло. Но има лош вкус за мъже.

— Очевидно.

— Още ли си влюбен?

— Да.

— Предполагам, че неудобният съпруг е вън от играта.

Абсолютно.

— Трябва ли ти служба по почистване?

— Да. Той е в хижата, Били Марлон е отвън.

Чарли кимна.

Кийт му обясни как да стигне дотам и прибави:

— Искам всичките й вещи да изчезнат оттам, трупът на Марлон също. Ако искаш, направо изгори къщата. Ти решаваш. После предполагам, че някой трябва да подаде анонимен сигнал до местната полиция. Нека се оправят.

Чарли отново кимна.

— Ще се погрижим. Ами трупът на Марлон?

— Потърси най-близките му роднини в Спенсървил. Първата му жена и децата му са във Форт Уейн. Втората му съпруга Бет е в Кълъмбъс, Охайо. Искам погребение с военни почести в Спенсървил.

— Добре. Как се чувстваш?

— И добре, и зле.

— Тя наистина ли ти спаси живота?

— Да, строши му черепа с ръжен.

— Леле! — възкликна Адеър. — Освен че се е опитвал да те убие, предполагам, че си го е заслужавал.

— Двамата с теб дори не можем да си представим колко.

— Тя как го понася?

— Добре.

— По-късно ще стане малко по-сложно, нали разбираш, когато го осъзнае. Имам предвид децата й и всичко останало.

— Ще се оправи. Но никой друг не трябва да знае за случилото се.

— Няма.

— Благодаря.

Чарли се усмихна.

— Значи все пак се справи сам. Но аз ще трябва да разчиствам кашата.

— В това си най-добър.

— Безплатна услуга ли ти правя?

— Естествено.

— И няма да получа нищо в замяна, така ли?

— Не.

— Ще се върнеш ли?

— Не.

— Окончателно?

— Да.

— Добре. Може би аз ще приема тази работа.

— Чудесно.

Ани се приближи до масата и Кийт се изправи и каза:

— Тръгваме.

— Добре. — Тя протегна ръка на Адеър. — Радвам се, че се запознахме. Надявам се някой ден пак да се видим.

— Със сигурност. Непременно трябва да ми гостувате във Вашингтон.

— Много мило от ваша страна.

Чарли стисна ръката на Кийт.

— Успех, приятелю. Пак ще се срещнем. При по-приятни обстоятелства.

— Убеден съм.

Сбогуваха се и Кийт и Ани се върнаха в пикапа. Кийт излезе на магистралата.

— Свърза ли се с Тери? — попита той.

— Да. Беше ужасно облекчена. Помоли ме да ти предам, че ти благодари.

— Разказа ли й за него?

— Да. Отговорът й беше: „Бог да даде покой на душата му“.

Продължиха на юг към Спенсървил.

— Чарли е очарователен човек — каза Ани.

— Изключително.

— Шеф ли ти е бил?

— Да, но никога не го е взимал прекалено на сериозно.

Тя помълча малко, после попита:

— Какво би могъл да правиш, след като си водил такъв начин на живот?

— Ще отглеждам царевица.

Ани го погледна.

— Кийт… знаеш ли за къщата във фермата?

— Да.

— Съжалявам.

— Всичко е наред, Ани. Земята си е пак там и преди последната къща е имало други две. Ще построя четвърта.

Тя кимна.

— Бих ти предложила да се пренесеш при мен, но мисля, че повече няма да мога да живея там.

— Разбира се.

— И какво?… Какви са плановете ти?

— Ами, първо ще те заведа в Рим и ще видим Колизея нощем, този път заедно.

Ани се усмихна и го прегърна през раменете.

— Добре дошъл у дома, Кийт.