Нелсън Демил
Спенсървил (29)

28.

Към шест часа Кийт седеше в дневната, четеше и пиеше бургундското, което вече беше придобило стайна температура. На тавана бе открил кашон със старите си книги от колежа и си беше избрал „Етан Фром“ на Едит Уортън. Навремето му харесваше, както и други американски автори от същия период, сред които Хенри Джеймс, Драйзер и Шърууд Андерсън. Кийт обаче подозираше, че вече никой не ги чете. Мислено си отбеляза да попита Портърови дали в Антиох продължават да търсят Андерсън.

След колежа бе чел главно политическа литература, от онези неща, които се появяваха в списъка с бестселъри в „Уошингтън Поуст“ и навярно никъде другаде. Имаше твърдото намерение през следващите двайсет и пет години да чете книги без непосредствено отношение към каквото и да било.

Беше настроил радиото на станция от Толедо, по която пускаха стари парчета, и Ван Морисън току-що бе изпял „Момичето с кафяви очи“. В момента течеше „Когато мъжът обича жена“ на Пърси Следж. Кийт обожаваше да се люби на фона на тази песен.

Навън се спускаше здрач, още по-мрачен заради облаците, и той видя фаровете да завиват в отбивката, преди да зърне самия автомобил. Няколко секунди по-късно чу хрущенето на гуми по чакъла.

Остави книгата, изключи радиото и погледна през прозореца. Покрай къщата мина бял линкълн, който заобиколи отстрани.

Той отиде в кухнята и излезе през задната врата в момента, в който колата спираше. Вратата се отвори и Ани — с бяло поло, кафява пола от туид и яке — слезе. Водеше енергичния си сив мелез, който изскочи от линкълна и се затича из двора.

Застанаха на няколко крачки един от друг. Ани се усмихна.

— Заради теб обърках химна.

— Приличаше на ангел — отвърна той.

— Странен ангел. Само да знаеше какво ми минаваше през ума. Сигурно съм се изчервила като робата си.

Кийт я целуна, не страстно, а колебливо, без да знае накъде води всичко това.

— Леля Хариет каза, че ми пращаш поздрави — каза тя.

— Така е. Тя ми харесва. Искам да й пратиш картичка от Рим.

Ани не му отговори директно.

— Спомена ми, че сте вечеряли заедно у леля ти. Постоянно повтаряше колко красив и културен мъж си бил. — Ани замълча, после прибави: — Дори използва думата „секси“.

— Мили Боже! Сега вече аз ще й пратя картичка от Рим.

Забеляза, че тя не се усмихва. Всъщност изглеждаше така, като че ли е намислила нещо.

После случайно забеляза, че на линкълна има синьо-бяла лепенка с надпис „Подкрепете местната полиция“.

Ани проследи погледа му.

— Искаш ли да ти дам една? — попита тя. — Имам много.

— Ще си помисля.

Тя се усмихна, сетне се намръщи.

— Нямам голям избор.

— Зная.

Отново последваха няколко секунди мълчание и Кийт зададе очевидния въпрос, който нямаше нищо общо с романтиката:

— Къде е мъжът ти?

— Още е в хижата на езерото. Вчера следобед ми позвъни и каза, че щял да пренощува там. Щял да се върне към полунощ. Но не ме беше предупредил. А сигурно е знаел, че ще остане.

Кийт кимна. В писмото си Бакстър му съобщаваше, че в понеделник ще провери дали е заминал.

— Сигурна ли си, че не са те проследили?

— Не забелязах полицейски коли нито на градското, нито на окръжното управление, а познавам необозначените автомобили. Така или иначе, след няколко минути си тръгвам. Можем да постоим тук зад къщата.

— Добре. Да ти обяснявам ли за Вашингтон?

— Не. Няма нужда. След като си тръгнах от Тери, чух за урагана по радиото в колата. Просто се разстроих, после щях да се върна, но си помислих, че Клиф ще си е вкъщи, и реших, че ни трябва известна преднина. — Тя замълча, после прибави: — След това той позвъни, че ще пренощува там. Може би щях да го убия… Снощи в леглото си мислех за теб и за онова, което можеше да се случи вчера.

— Още не е късно.

Ани го погледна, после отвърна:

— Тери ми каза, че утре заминаваш.

— Ти ме помоли да замина.

— О, и откога правиш всичко, каквото ти кажа?

Той се усмихна.

— Някога правех приблизително половината от нещата, за които ме молеше. Не е зле.

— Зависи коя половина.

— Сурова си.

— Не, лесно се предавам. Това ми е проблемът.

— Знам един курс по самодисциплина във Вашингтон. Всички жени от столицата, които познавам, са го изкарали. Ще ти взема рекламна брошура.

— Бедничкият Кийт. Много ли те мъчиха?

— Да не сме във война?

— Не още. — Тя замълча за миг. — Е, наистина искам да ми обясниш за Вашингтон.

— Добре. В четвъртък пристигна бившият ми шеф Чарли Адеър — направо тук, във фермата — и ми съобщи, че предишните ми работодатели искат да се върна. Казах му: „Не, защото съм лудо влюбен в момичето от съседната къща“. На което той отговори: „Ами добре, доведи я със себе си.“ Обясних му, че дребнавият ти съпруг не ти позволява да пътуваш с бившите си любовници…

Ани сподави усмивката си и попита:

— Значи е било по работа, така ли?

— Да. Ти какво си помисли? Че си взимам вашингтонска ваканция, преди да избягам във Вашингтон ли?

— Не знаех какво… хм… нали разбираш… просто се… — Тя го погледна. — И не е свързано с жена?

— О… ясно… не, няма такова нещо. Да не си ревнива?

— Знаеш, че съм ревнива. Но само към теб.

— Е, още една причина да откажа тази работа. Искаха да обикалям света и да прелъстявам държавни ръководителки.

— Недей да ме дразниш. Бях съсипана. Не зная какво ми става. Никога не съм се чувствала така… е, само веднъж. Преди години бях безумно влюбена в един тип.

— Той беше ли ти верен?

— До гроб.

— Беше ли добър в леглото?

— Най-добрият в Охайо.

— Кой кого изостави?

— Така и не разбрахме.

— Тъжна история.

Ани кимна, после го погледна.

— Значи правителството иска да се върнеш, така ли?

— Да, и трябваше лично да отида там, за да откажа…

— Кийт, ако искаш да се върнеш във Вашингтон, не мисли за мен…

— Не искам…

— Изслушай ме. Можеш да се върнеш и ако решиш да сме заедно, ако искаш да съм при теб, ще дойда във Вашингтон.

— Няма да ти хареса. Повярвай ми.

— Може и да ми хареса.

— Ани, ако те помоля да се откажеш от своя свят, и аз трябва да се откажа от моя. Не съжалявам за нищо и се надявам и ти да не съжаляваш.

— Не, Кийт, чуй ме — това тук беше твоят свят и можеше пак да е твой. Но вече не е възможно заради мен и не искам да съм виновна, че няма да се върнеш във Вашингтон.

— Свършихме ли с благородството? Добре. Хайде сега да бъдем егоисти, защото ми се струва, че и двамата искаме едно и също.

— Възможно е. Трябва да си тръгвам.

— Защо?

— Той може да се прибере вкъщи по всяко време. Такъв си е. А ако си направи труда да ми каже кога ще се върне, винаги си пристига няколко часа по-рано, сякаш очаква да ме завари в леглото с разносвача на мляко или нещо подобно.

— А не може ли да е фермер? Хайде да идем у вас и наистина да му дадем повод да се ядоса.

Тя отново сподави усмивката си.

— Просто се отбих да те видя, преди да заминеш и исках да се запознаеш с Дениз.

— С кого?

Ани повика кучето и то дотича при нея, облиза ръката й, после подуши Кийт и се изправи с лапи на коленете му. Той приклекна и започна да си играе с него. Приличаше на териер с щръкнала козина.

Тя го погледа известно време, после попита:

— Спомняш ли си?

Кийт озадачено вдигна очи към нея.

— Всъщност това е Дениз Четвърта.

И тогава той си спомни — през лятото на шейсет и трета й бе подарил кученце и го бяха нарекли Дениз, заради един хит от онази година. Кийт се изправи.

— Това да не е…

— Това е праправнучката на Дениз. Самата тя умря някъде през седемдесет и трета, но аз задържах едно от кученцата й и го кръстих Дениз Втора, после тя роди и така нататък… аз… беше нещо като спомен, предполагам… всъщност беше сантиментално и глупаво… нали ни знаеш какви сме селските момичета… — Ани погледна кучето, което дърпаше връзките на обувките му, после вдигна очи. — Кучешкият живот е кратък, но… те не си създават проблеми.

Той сведе очи към Дениз, осъзнал, че това куче представлява невероятен символ на обич и вярност.

— Не мога да повярвам, че си го направила.

— Не ми оставаше много… — Тя се опита да се усмихне. — Само ако Клиф знаеше… самият той има кучета, но Дениз е моя и го мрази. Всъщност всички го мразеха. Веднъж старата Дениз го ухапа. — Ани се засмя.

— Всички кучета имат добра преценка.

Тя отново се усмихна.

— Веднъж той ме попита откъде съм взела Дениз и аз му отговорих, че ми я е дал моят ангел пазител.

Кийт кимна, но не каза нищо. Кучето избяга нанякъде. Навярно бе подушило или чуло нещо в плевника. В главата му нахлуха спомени, но той предпочете да мълчи, за да не го издаде гласът му.

Замисли се за деня, в който за пръв път забеляза Ани Прентис в училище, после за лятото, през което започна да я ухажва, за дългите разходки, за сладоледите в града, за кината, в които седяха, хванати за ръка, за първата им целувка. Сексуалното напрежение едва не го беше подлудило, а по онова време нямаше никакъв шанс наистина да го направят. И все пак една нощ, когато семейството й отсъстваше и той отиде при нея, двамата седнаха на верандата и Ани мълча почти половин час. Отначало разсеяността й го раздразни, после по някакъв начин, който дотогава не бе разбирал, без думи, докосване или поглед, тя му показа, че иска да се любят. Това толкова го уплаши, че той едва не си тръгна. Но не го направи. Просто й каза: „Хайде да идем в твоята стая“. Тази нощ завинаги промени живота му.

Няколко дни по-късно й подари кученцето. Тогава не знаеше, че може да й подари цветя, и през годините подаръците му към жените бяха по-съществени, както и тези, които получаваше от тях. Но кученцето беше първото нещо, което даваше на момиче, а онова, което тя му бе дала в замяна — самата себе си, — беше най-прекрасният подарък в живота му.

— Никога не си ми писала за Дениз — каза Кийт.

— Аз… Не можех да измисля повод да ти спомена за нея, без да изглеждам сълзлива. — Ани си пое дъх и го погледна под гаснещата дневна светлина. — И… тези кучета всеки ден ми напомняха за теб. — Тя се усмихна. — Да не се обидиш?

— Не, просто нямам думи.

— Прекалено съм сантиментална… Ще ти издам още една тайна — в къщата на сестра ми имам цял куфар със спомени за Кийт Ландри… любовни писма, снимки, годишниците от гимназията и колежа… подаръци за свети Валентин, картички за рождени дни, плюшено мече… имах и други неща и проявих глупостта да ги взема със себе си, когато се омъжих. Той откри кутията — не писма и снимки, нищо подобно, просто дребни подаръци и сувенири, които си ми купувал, и предполагам, е разбрал, че не са от приятелките ми. Изхвърли ги. Не му казах нищо, защото исках да съм му вярна жена. Но ако преди само подозирах, тогава най-после разбрах, че не съм се омъжила, за когото трябва. — Ани замълча за миг. — Вече трябва да тръгвам.

— При Тери ли си остави багажа?

— Да… Страхувах се да го връщам вкъщи в случай, че той е там. Защо питаш?

— Добре. Да вървим.

— Къде?

— При сестра ти. Заминаваме. Още сега.

— Не, Кийт…

— Сега, Ани. Не утре, не другата седмица или догодина. Сега. Сестра ти обича ли кучета? Защото току-що получи едно. — Той я прегърна и я целуна.

Ани се отскубна от ръцете му.

— Кийт, не… Искам да кажа… наистина ли заминаваме? Сега?

— След минутка. Остави колата си тук. Багажът ми е в шевролета. Повикай кучето и седни вътре. — Той влезе в къщата, взе ключовете си и угаси осветлението. Откъсна лист от бележник и написа „Мамка ти, Клиф“. Подписа се, после излезе навън и взе ключовете от линкълна на Ани. — Искаш ли да му оставиш писмо в колата си?

Тя погледна листа в ръката му и отвърна:

— Не. Той не ми оставя писма.

Докато излизаха по отбивката, Ани попита:

— А ти остави ли му писмо в колата ми?

— Да. Беше дребнаво и детинско.

— Какво му написа?

— Само три думи. Не са „Честит рожден ден“.

Тя се усмихна, но не отговори.

Кийт зави по шосето. Ани седеше до него, Дениз и багажът бяха отзад.

Известно време двамата мълчаха, после тя каза:

— Не мога да повярвам, че е истина.

Кийт завъртя глава към нея и видя, че гледа право напред през прозореца. Имаше малко замаян или може би уплашен вид.

— Добре ли си? — попита той.

Ани кимна и го погледна.

— Истина е.

— Да, и няма връщане назад.

Тя отново кимна, изхлузи венчалния и годежния си пръстен и ги изхвърли през прозореца.

— Няма връщане назад. — После се наведе към него и го целуна по бузата. — Обичам те.

Кийт усети сълзите й по лицето си.

— Липсваше ми — каза той.