Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spencerville, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Спенсървил

Преводач: Тодор Стоянов, Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1750

История

  1. — Добавяне

35.

— Кой ден сме?

— Първо вие ми кажете името си — отвърна сестрата, — после ще ви кажа кой ден сме.

Кийт реши, че сделката е честна.

— Кийт Ландри.

Тя се усмихна.

— Днес е вторник. Докараха ви в неделя през нощта — всъщност в понеделник сутрин.

Той погледна към слънцето през прозореца.

— Сутрин ли е, или следобед?

— Мой ред е да задам въпрос. Кой е президент на Съединените щати?

Кийт й каза и прибави:

— Той е чудесен човек. Миналата седмица си побъбрихме с него.

Сестрата се намръщи.

Той разбра, че отговорът не е подходящ за ранен в главата пациент.

— Майтапя се.

Тя кимна.

Кийт се опита да седне, но жената го спря с ръка на рамото му.

— Лежете неподвижно, господин Ландри.

Беше към трийсет и пет годишна, пълна, с добродушно лице, но достатъчно опитна, за да е строга, ако пациентът й започне да се закача.

— Колко е часът?

— Осем и петнайсет сутринта. Бяхте в безсъзнание около трийсет и шест часа.

— О… — Виеше му се свят и всичко го болеше, но иначе му се струваше, че е наред. Помъчи се да си спомни точно какво се е случило и успя да възстанови отделни моменти, но паметта му бе като строшена порцеланова чаша, чиито парчета трябваше да залепи едно за друго.

— Какъв е адресът ви? — попита сестрата.

Той й каза, а тя продължи да му задава подобни въпроси. Записваше отговорите му на лист хартия. Искаше му се да помисли за случилото се, но жената не спираше. Накрая си спомни последните една-две минути преди да изгуби съзнание и спусна ръка под завивките между краката си.

— Добре съм — каза Кийт.

— Да. Жизнените ви признаци са наред, отговорите ви също…

— Чудесно. Тръгвам си. — Той понечи да седне и тя отново сложи ръка на рамото му.

— Не мърдайте, господин Ландри, иначе ще се наложи да повикам помощ.

— Добре. Кога мога да си отида?

— Когато ви изпишат лекарите. В момента неврологът е на визитация.

— Ясно. Къде са ми вещите?

— В онзи шкаф.

— Телефонът работи ли?

— Не. Искате ли да наредя да го включат?

— Да, моля ви. Знаете ли какво ми се е случило? — попита я Кийт.

Сестрата забави отговора си.

— Разбрах, че са ви нападнали.

— Точно така. Бях с приятелката си. Знаете ли нещо за нея?

— Не, освен че в багажа ви има някои женски неща. — Тя замълча за миг. — Докара ви полицейска линейка. Полицаите са направили списък на всичките ви лични вещи и ги донесоха тук. Ако се безпокоите, по-късно можем да ги прегледаме заедно.

— Не. Трябва ми само портфейлът. Бихте ли ми го донесли?

— По-късно.

Той се замисли, после я попита:

— Полицията иска ли да ме разпита?

— Да, помолиха да им съобщим, когато сте в състояние.

— Добре. Но не днес.

— Ще видим.

— Какво е състоянието ми?

— Ами… благоприятно.

— Прегледаха ли ме на скенер?

— Да. Имате фрактура на челото, някои вътрешни възпаления… докторът ще ви обясни всичко.

Кийт продължи да я разпитва, но сестрата очевидно не желаеше да му дава конкретна информация и само описа най-общо нараняванията му — травми на слънчевия сплит, дясното рамо, лявата ръка и главата, няколко контузии и така нататък. Той реши, че ако успее да се изправи и облече, ще е достатъчно добре, за да си тръгне.

— Къде всъщност се намирам? — попита я Кийт.

— В окръжна болница „Лука“ край Толедо.

Кийт кимна. Намираше се в ръцете на местната власт и това включваше полицията, която го смяташе или за жертва, или за беглец, а може би и за двете.

— Ще попитам доктора дали можете да приемате твърда храна — каза тя. — Искате ли да закусите?

Той беше гладен, но в момента трябваше да се преструва на болен и немощен. Всъщност наистина се чувстваше слаб, но освен главоболието, като че ли бе наред.

— Искам само да поспя — отвърна Кийт.

— Добре. По-късно ще се върна с невролога.

— Чудесно. Но сега имам нужда от малко сън.

Сестрата излезе и той седна в леглото. По някое време полицията щеше да поиска от болницата документ, че е в състояние да го задържат, и щяха да го прехвърлят в затвор или на друго подобно място. Не знаеше какво е нито юридическото, нито медицинското му състояние, но нямаше време за губене. Въпреки главоболието и виенето на свят трябваше да се измъкне оттук, да отиде в Спенсървил и да открие Ани.

Той откачи двете интравенозни системи и от вените му потече кръв. На шкафчето имаше марля и лейкопласт и Кийт бързо си направи превръзки. Спусна крака от леглото и бавно се изправи. Коленете му трепереха, но успя да направи няколко неуверени крачки из стаята.

На съседното легло спеше възрастен мъж. Кийт придърпа завесите около двете легла, за да не се виждат от отворената врата и в същото време да може да наблюдава сестринската стая наляво.

После отвори вградения в стената шкаф и откри куфара и сака си, наред с дипломатическото си куфарче и голяма найлонова торба, пълна с мъжки и дамски дрехи и тоалетни принадлежности. Извади куфара, изхлузи болничната нощница и бързо облече синия си костюм от италианска коприна.

В найлоновата торба намери дънките, ризата и якето, които беше носил в неделя, но портфейла и регистрационните номера ги нямаше. Явно ги бяха взели полицаите. На дъното на торбата видя кафяво-бялото плюшено мече. За миг го поддържа в ръце, после го пусна вътре.

Отвори куфарчето си, останало отключено, след като Ани беше извадила очилата и мустаците. Ченгетата несъмнено го бяха преровили, но като че ли всичко си бе на мястото. Под фалшивото дъно откри паспорта си и неколкостотин долара в различни банкноти. Прибра парите в джоба на сакото си, върна всичко друго, освен куфарчето в шкафа и го затвори. После бързо и решително излезе в коридора, огледа се в двете посоки и видя, че асансьорите са надясно. Влезе в първия заедно с неколцина болнични служители и се спусна във фоайето.

На два стола един срещу друг седяха униформен полицай, който четеше вестник, и мъж в цивилен костюм, навярно детектив.

Кийт излезе навън, забеляза такси, вмъкна се на задната седалка и каза на шофьора:

— За летището, моля.

Потеглиха по магистралата. Движението в двете посоки бе натоварено, но щяха да се отдалечат от Толедо сравнително бързо. На дневна светлина крайпътните сгради изглеждаха различно и Кийт видя отдясно магазина на „Шевролет“, но не забеляза блейзъра си. Малко по-нататък от отсрещната страна на пътя зърна таблото на мотел „Уестуей“.

Не беше сигурен как ги е открил Бакстър, но предполагаше, че издирването е било достатъчно интензивно, за да стигнат до единствената следа, която бе оставил: разговорите на летището, довели до претърсване на района и накрая до мотела. Америка в никакъв случай не беше полицейска държава, но разполагаше с много повече хора, модерна техника и средства, отколкото която и да е известна му диктатура. Въпреки това само лошият късмет на летището бе променил резултата толкова бързо и цялостно.

Кийт знаеше, че ако мисли прекалено много за това, ако се поддаде на яростта и чувството за вина, няма да успее да направи каквото трябва. Изхвърли този въпрос от ума си и се замисли за следващите си ходове. Нямаше да има много възможности. Но му трябваше само още една.

Таксито пристигна на летището и шофьорът попита:

— Накъде?

— Просто спрете ей там, до таблото на „Ю Ес Еър“.

Даде му двайсетачка, взе рестото и му остави бакшиш.

После влезе в терминала, завъртя се и излезе през друга врата. Застана на тротоара и си погледна часовника. Приличаше на бизнесмен, току-що пристигнал със сутрешен полет. През годините често бе идвал на това летище и знаеше какво трябва да направи. Без да обръща внимание на опашката от таксита, Кийт се обърна към един от носачите.

— Някой наоколо да търси далечен курс?

— Естествено. Закъде сте?

— За Лима.

— Добре. — Човекът даде знак на един микробус, спрял на паркинга оттатък рампата, и попита: — Имате ли багаж?

— Не. — Когато бусът спря пред тях, Кийт му даде два долара. От колата изскочи мършав двайсетинагодишен младеж.

— Закъде сте?

— За Лима. Колко искаш?

— Хм… да речем… това е към два часа, включваме бензина и обратния курс… петдесет много ли ви се вижда?

— Звучи добре. — Той отвори дясната врата, шофьорът седна зад волана и потеглиха. Когато излизаха от летището, младежът му протегна ръка.

— Казвам се Чък.

Кийт се ръкува.

— Джон.

— Радвам се да се запознаем.

— Хубав микробус.

— Нали? Сам си го направих. — Чък подробно му разказа за цялостния ремонт на автомобила, последен модел додж. В момента младежът бил безработен и издържал хромираното си хоби, като подбивал установените таксиметрови тарифи на летището. Когато привърши монолога си, вече пътуваха на юг по магистрала 75.

Кийт се канеше да му каже да настъпи газта, защото закъснява, но Чък, без да го подканят, вдигна сто и двайсет километра в час. Момчето видя, че гледа към спидометъра, и се засмя.

— На тази магистрала винаги карам със сто и двайсет. Добре че не сме на шосе 106. — Той замълча, после прибави: — Ако ти е прекалено бързо, кажи си.

— Добре е.

— Наистина ли? Чудесно. Монтирал съм страхотен антирадар. — Той потупа по таблото. — Да вървят на майната си.

— Точно така.

Чък вдигна сто и трийсет и попита:

— Откъде си?

— От Ню Йорк.

— Наистина ли? И харесва ли ти?

— Горе-долу.

— Никога не съм бил там.

Кийт усети, че главоболието му се усилва, стомахът му също се надигаше. Не знаеше дали е от пътуването, или от боя. Може пък да беше заради Чък.

Младежът го погледна.

— Нищо лично, ама като че ли някой здравата те е праснал по главата.

Кийт не се бе виждал в огледалото. Сега свали сенника и се погледна в заобиколеното от розови лампички огледалце. Лявото му слепоочие беше синкавочерно и леко подуто. Имаше рана под дясното око, намазана с йод, но без шевове. Освен това изглеждаше много блед и около очите му имаше тъмни кръгове.

— Ограбиха ли те?

— Не, катастрофирах.

— Божичко! По работа ли си тук?

— Да.

— И нямаш багаж?

— Не. Довечера се връщам.

— И аз така си помислих. Искаш ли да те изчакам? Петачка на час за престой.

— Може би.

— Искаш ли да послушаме радио? Или касети?

— Радио.

Чък включи радиото на станция, излъчваща хардрок.

Кийт натисна бутона за настройка и на интервали по десет секунди започнаха да се превключват различни станции. Откри новинарски канал от Толедо и изслуша световните новини, които го интересуваха също толкова, колкото и Чък. Накрая започнаха местните новини.

— Тази сутрин щатската полиция съобщи — каза водещият, — че очакват да разпитат заподозрения в отвличане Кийт Ландри. Самият Ландри, който е от Спенсървил, в момента се намира в окръжна болница „Лука“ заради наранявания на главата, причинени му при нападение, извършено от непознат в мотел край магистралата за летището. Ландри беше обявен за общощатско издирване в неделя вечер и понеделник сутрин, след като спенсървилската полиция го обвини в отвличането на Ани Бакстър, съпруга на местния полицейски началник. Госпожа Бакстър не е била открита в мотела, но спенсървилският участък е информирал щатската полиция, че жертвата е в безопасност и се е върнала при семейството си. Следствието ще продължи и властите се надяват да открият самоличността на нападателите и да определят какви обвинения ще бъдат отправени срещу Ландри.

Кийт отново натисна бутона и превключи на кънтри станция.

— Голяма работа, а? — попита Чък.

— Кое?

— Това отвличане. Открили са оня тип близо до летището. — Младежът му изложи мнението си за инцидента. — Виж сега, по радиото и телевизията предават всякакви неща и си мисля, по дяволите, ако беше моето гадже, ченгетата нямаше да си дадат толкова зор. Ама нали е друго ченге и оная жена била виден член на обществото и така нататък, имала две деца и мъжът и е шеф на полицията. Е, така или иначе са ги открили… хм, както казаха, нея изобщо не са я намерили, което е странно, щатската полиция отива в оня мотел и така нататък, и откриват онзи тип, дето я отвлякъл, и той е спукан от бой, но никой не знае къде е отишла жената — когато ченгетата стигнали в мотела, отдавна вече нямало други клиенти, нали знаеш, щото изобщо не е трябвало да са на такова място и единственият свидетел е управителят, и ченгетата не искат да издадат какво е казал. Според мене са били двама, Ландри и още някой, и са се скарали кой пръв да я чука и прочее, и единият е сбил другия. И после се чупил с жената. И това са бели хора! Можеш ли да си представиш?

— Невероятна история.

— Ти го каза. Сега пък викат, че жената се била върнала при семейството си. Пък щатската полиция твърди, че съпругът, началникът, бил в… как го викаха…

— В шок ли?

— Да бе, да, ама… в уединение. Бил в уединение. Спотайвал се. Нали ти е ясно?

— Да.

— И какво мислиш? Двама са били, нали? Това обяснява всичко. Ченгетата викат, че не знаели какво е станало. Голяма мистерия. По дяволите, имат оня управител на мотела, имат и другия, дето са го пребили. Знаят, ама не искат да кажат. Понякога правят така. Има нещо странно. Как е избягала жената? Знаеш ли какво си мисля? Съпругът е платил откуп. Ченгетата не искат да издадат, че друго ченге е платило откуп. Нали така?

— Възможно е.

— Трябваше да стана ченге. Хей, искаш ли кафе? Ей там има едно заведение.

Да, искаше кафе, искаше храна, искаше да се избави от тридневното стърнище, да си измие зъбите и да се изкъпе, но отвърна:

— Не, бързам.

— Ясно.

Около половин час след като бяха тръгнали Кийт видя изхода за шосе 15, което водеше на запад.

— Отбий тук.

— Тук ли?

— Трябва да взема някои документи от един адвокат.

— Добре… къде е това?

— Не съм сигурен. Имам указания. Ако отнеме много време, ще ти дам още пари.

— Няма проблем.

Поеха на запад по шосе 15 и Кийт упъти Чък по обиколни пътища, които по-късно младежът едва ли щеше да си спомни.

— И си запомнил всичко това, а? — попита Чък.

— Естествено.

— В кой град е?

— Във ферма. Адвокатът живее във ферма.

— Добре.

Излязоха на окръжно шосе 22 и когато наближиха фермата, Кийт разбра, че нещо не е наред. Нямаше никаква къща.

Той застана пред овъглените останки от онова, което някога бе негов дом, дом на баща му и дядо му.

— Господи… — рече Чък, — мислиш ли, че са се спасили?

Кийт не отговори. Погледна към другите сгради, които бяха непокътнати, после към безкрайното царевично поле, тъмносиньото небе и далечните върхари на дърветата.

— Какво ще правим сега? — попита Чък.

На Кийт му се искаше да седне на земята и да гледа пепелището, докато слънцето не залезе. Но трябваше да направи нещо друго.

От бягството му от болницата беше минал малко повече от час. Нямаше да открият отсъствието му незабавно и първо щяха да го търсят в сградата, после щяха да съобщят на полицията. Дотогава му оставаше известно време. А и някой трябваше да се сети да уведоми спенсървилската полиция, която на свой ред не бе известна с бързите си реакции. И все пак първо щяха да дойдат тук. Той скочи обратно в буса.

Чък седна зад волана.

— Накъде?

— Към Спенсървил.