Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощно море (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дейвид Ангстън

Заглавие: Златният дявол

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мариела Якимова

ISBN: 978-954-585-783-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6911

История

  1. — Добавяне

Монетата

Ако Мексико все още не бе успяло да ни превърне в алкохолици, то със сигурност бяхме на път да станем такива. В късната сутрин вече спяхме пиянски сън на сърповидния плаж на Бока. Лежах по корем, за да избегна болката в гърба. Събудих се заради черен лабрадор ретривър, който дишаше тежко, а розовият му език висеше навън от устата. Звярът ме прескочи, засипа ме с пясък, след това побягна към океана, за да хване едно фризби със зъби. Обърнах се да видя кой е хвърлил фризбито и изведнъж времето спря. На кой плаж бяхме? Кой ден сме? Какво правеше тази жена тук?

— Хей, я вижте.

Рок се изтърколи на една страна като кит на сухо и видя момичето и кучето.

— Това е тя — каза той.

Дъф също се върна в съзнание с подпухнало лице и подути очи.

— Коя?

— Розовка — казах аз. Така я наричахме винаги, когато се сещахме за нея, само че този път не бе облечена в розова блуза, защото Дъф я бе прибрал при неговите мръсни дрехи, които ползваше като възглавница през нощта. Не, този път носеше бяла памучна блуза с тънки презрамки, под която нямаше нищо и вместо прашки бе обула бели шорти, чиито крачоли бяха навити нагоре по бедрата й. В едната ръка държеше сандалите си, а в другата — изгризаното от кучето фризби и докато подскачаше и си играеше, кучето я обикаляше и се хвърляше към диска. Тя спря да го дразни и пак хвърли фризбито към водата. Кучето побягна да го хване.

— Чудесата никога не свършват — промърмори Дъф.

По-бърз от мисълта ми, Рок вече беше сканирал плажа за придружителите на Розовка.

— Ето я Червенокоска — каза той. — И Иди Амин.

Пиеха коктейли с чадърчета на шезлонги под дебела сянка на огромна palapa близо до нас. Едрото тяло на господин Амин беше облечено в хавайска риза на зелено-златни бамбукови мотиви, които приличаха на фототапет. Голата му глава лъщеше, на нея се мъдреха слънчеви очила с аеродинамична форма. Подръпваше от пура, дебела колкото китката му. Червенокоска носеше бели панталони и тъмносиня блуза без ръкави, вързана на възел над пъпа й. Изглеждаше като бленуван американски флаг, за който всяко здраво американско момче би било щастливо да се бие.

— А ето я и яхтата им — продължи Рок. Беше пуснала котва в залива малко по-навътре от рибарските лодки и водните таксита. Платната бяха напълно свалени, белият корпус блестеше на дневното слънце.

Дъф вече бе извадил бинокъла и го бе насочил към тяхната palapa. Иди Амин отпращаше търговец на дрънкулки, а Червенокоска се решеше.

— Щом едно момиче има такава червена коса — каза Дъф, — това означава, че е червена и отдолу.

— Ти пък откъде знаеш, бе французин? — Рок грабна бинокъла.

— Говоря от опит.

— Да бе! Да не би с мис Ейприл?

— Казваше се Марч.

— Ейприл.

— Марч.

— Ейприл.

Трябваше да се намеся, преди тези двама глупаци да пропилеят шансовете ни.

— Обичам фризби — казах и се отправих по брега към Розовка.

Колкото повече приближавах, толкова по-висока и мъчително красива изглеждаше тя. Краката й бяха до глезените във водата, гледаше как лабрадорът плува към фризбито, а когато свали ръката, с която си правеше сянка над очите, сребърните гривни иззвъняха надолу по елегантната й китка, презрамката се плъзна и оголи рамото й, което се подаваше под копринената черна коса. Щом се приближих, тя се обърна и ме стрелна със зелените си очи, гримирани с черна очна линия. За миг ми се стори, че може би е от Близкия Изток, момиче от харема, хвърлило фереджето и незнаещо къде да спре. Огледа ме преценяващо и пак се извърна към океана.

— Шалчето ви ми изглежда познато — каза тя. Гласът й звънтеше аристократично с някакъв акцент, който не можех да определя.

Веднага развързах забрадката на шията си.

— Оставихте я на плажа онзи ден — казах. — Когато отидохте да поплувате. Опитвах се да ви намеря, за да ви я върна. — И й я подадох.

Погледна забрадката, после мен.

— Защо не я запазите? — попита. — Може да я комбинирате с банския ми. — Погледна как кучето сграбчи фризбито във водата.

— Мисля, че изглеждам по-добре без бански — отбелязах. — Трябва да кажа същото и за вас.

По устните й май се появи следа от усмивка. Трудно беше да се каже, изчезна, преди да успея да се уверя, че наистина е така. Вдигна презрамката на рамото си и се наведе към кучето, което вече се бе върнало с фризбито в уста.

Взе фризбито и побягна през водата, а кучето я следваше по петите. Стоях и гледах как черните й къдрици летят във въздуха и се отдалечават от мен, като пуснат на обратно запис на реклама. Чудех се дали ще имам друг шанс да я заговоря, след като очевидно пропилях този. Тя спря и заподскача с високо вдигна то фризби, подканяше кучето да го вземе пак в уста. Вече си мислех, че това е метафора за отношението й към мъжете, когато за моя радост тя се спря и хвърли фризбито над вълните в идеална хоризонтална траектория право към мен.

Е, не съвсем идеална. Подскочих като гюле към летящата пластмасова чиния, грабнах я във въздуха и се приземих по корем в плитката вода. Изкарах си въздуха и пльоснах лице в пясъчното дъно. Споменах ли, че бях напълно облечен? Една вълна ме обърна на нарязания ми гръб. Кучето побягна през водата, скочи върху мен и сграбчи диска. Опитах се да го задържа, но когато видях острите му лапи и оголените зъби в запенената уста и чух как ръмжи като побеснял вълк, реших, че трябва да има и други начини да впечатля Розовка с мъжествеността си.

— Добре е обучено — извиках, докато кучето се връщаше при господарката си.

Тя взе фризбито и изгази водата към мен с вече ясно различима усмивка на лице.

— Добре ли сте? — попита.

Седнах във водата и избърсах пясъка от очите си.

— Добре — казах. — Водата е топла. Трябва и вие да влезете.

— Нали знаете какво казват: „Ако не си потопите главата, значи не плувате“ — и ми подаде ръка.

Поех я, изправих се с нейна помощ и застанах прав с капещи дрехи. Ослепително красив модел на бански костюми помага на колежанин идиот да се изправи. Може и да не бях плувал, но определено си бях потопил главата.

— Джак Дюран. Приятно ми е.

Продължавах да й стискам ръката с надеждата да ми каже името си.

— Ева Йербабуена.

Красиво име, поне по начина, по който тя го казваше, с устни, свити като за целувка. За миг звукът от гласа й и тюркоазеният блясък на очите й се сляха за мен. Очите й бяха толкова зелени и прекрасни, че сякаш въплъщаваха музиката, от която се раждаше поезията.

Ева Йербабуена.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Зяпах я с отворена уста. Изчервих се и пуснах ръката й.

— Не, всичко е наред — казах. Опитвах се не забелязвам Иди и Червенокоска на плажа, но знаех, че си имаме публика. И тя не се състоеше само от тях.

— Това твоите приятели ли са? — попита Ева. Рок ни шпионираше с бинокъла, а Дъф безуспешно се опитваше да го свали от очите му.

— Боя се, че да — отговорих.

— Надявам се, че не очакват пак да се съблека.

Не бях сигурен как да отговоря на това.

— Те са просто… любопитни, струва ми се.

— Тогава защо не се присъединят към нас за едно питие — предложи тя и кимна към своята компания. — Може би ще намерим друг начин да задоволим любопитството им.

— Съмнявам се — отвърнах. — Но може да опитаме.

 

 

След час любопитството ни далеч не беше задоволено, но поне беше стъпило на по-здрава основа. Оказа се, че Иди Амин не е жестокият бивш диктатор на разкъсвано от войни, но пък богато на диаманти африканско кралство, а мил бахамски бизнесмен на средна възраст с приветлива усмивка, вежливи маниери и аристократичното, но леко зловещо име Леополд Белочек. Представи ни Червенокоска като Елинор Туохи, но тя ни помоли да я наричаме Кенди. Ние с радост се съгласихме. Кенди каза, че работи за Белочек на Маями Бийч, но никой от нас не се осмели да я попита какво точно. Кой знае, може би пък е колежка на Ева, която твърдеше, че е финансов мениджър в банковия му бизнес. Каза, че работела в офиса на Белочек в Рио де Жанейро. Ева беше бразилка и живееше в Рио.

— Трябва да дойдете за Марди Гра[1] — каза тя, когато разбра, че правим околосветско пътешествие.

— Винаги съм искал да отида — каза Дъф и се ухили мазно на Кенди. — Най-голямото парти на планетата.

Притеснителната близост на тези ослепителни жени беше парализирала почти изцяло Дъф. След половин дузина маргарити от обикновен добряк се беше превърнал в маниак.

— Трябва да отидем, момчета!

Свих рамене. Рок кимна неопределено.

— Ако въобще някога се измъкнем от Мексико — каза той.

— На всяка цена — насърчи ни Белочек. Всяка дума на едрия мъж приковаваше вниманието. В кънтящия му дълбок и драматичен глас сякаш се бе събрала цялата колониална история на Карибието: мелодичното оплакване на африканския роб и отчетливата дикция на английската управляваща класа. Имаше баритона на британски адмирал от опера на Гилбърт и Съливан, произнасяше педантично с наслада всяка сричка и дъвчеше въздуха около нея. — Но ви предупреждавам — каза с блестяща дикция той. — Като стигнете там, може да не поискате никога да си тръгнете.

— И защо? — попитах аз.

Погледна Ева и дръпна от пурата си.

— Виждате я и още питате?

Проследих погледа му и се усмихнах на Ева. Истинска бразилска сирена. После се обърнах към приятелите си.

— Да пропуснем Рио. Няма да мръднем от пристанището.

Смехът на Белочек беше като изригване на вулкан, коремът му се тресеше и от устата му излизаше дим. Отне му цяла минута да се успокои.

Дъф поръча на всички по още едно питие. Оказа се, че жестът не е толкова великодушен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Беше похарчил всичките си песос, а пък плажното капанче не приемаше карти.

С Рок посегнахме към банкнотите си, но Белочек бързо се намеси.

— Не се тревожете, господа. Питиетата са от мен. — Извади дебела пачка мексикански пари и отдели няколко за сервитьора. Той му благодари и двамата си размениха няколко думи на испански.

Ние отпихме от маргаритите.

— Знаете ли какво значи „hueso Colorado“? — попитах.

Белочек облиза солта от устните си.

— Смятам, че е нещо свързано с кръвта и костите. Употребяват го, когато говорят за дълбочината на вярата си. — И се взря в мен с големите си кафяви очи. Погледът му ме накара да се почувствам неудобно.

— Това наистина са ни последните питиета — казах. — Трябва да вървим.

Той продължи да ме гледа, а пронизителните му очи блестяха.

— Този човек винаги е неспокоен. Разумът му все работи.

Имаше истина в думите му. Никой, освен мен не изглеждаше като да се бе разбързал. Най-малко господин Белочек. Той и компанията му бяха на едномесечна ваканция или както той я наричаше „плаваща почивка“. Бяха минали през Панамския канал и доплавали до мексиканския бряг. След като стигнали чак до Кабо Сан Лукас на север, сега се връщаха обратно и целта им беше Акапулко, като по пътя спираха на различни места. Добре де, разумът ми работеше повече, отколкото беше необходимо. Знаеха, че ще ходим до Пунта Пердида. Вече бях обяснил, че се надяваме там да намерим Дан и се бях оплакал от неуспешния опит да наемем местни лодкари. Ако просто му трябваше още един намек, нямах нищо против да му го направя.

— Трябва да намерим пътя надолу по брега — казах.

Рок се надяваше, че съм се отказал. Не бях сигурен кое го тревожеше повече — предпазливите лодкари или пигмейката с кръста.

— Трябва да си продължим пътешествието — каза той.

— Пунта Пердида е изстрел в тъмното.

Белочек вдигна вежди.

— Изглежда има разнобой в редиците.

Дъф облиза пенестите мустачки, останали от маргаритата.

— Съгласен съм и с двете възможности — каза той. — На мен Мексико ми харесва.

Белочек издиша синкав облак дим.

— Какво знаете за това градче Пунта Пердида?

— Нищо — отвърнах. — Само че брат ми може да е там.

Той взе една от снимките, които бях оставил на масата.

— Блудният брат.

— Няма го само от четири месеца — казах.

— Много неща могат да се случат за четири месеца. — Той хвърли снимката обратно на масата. Дългокосият и дългобрад Дан като гмуркач на лодка във Флорида Кийс.

— Много неща могат да се случат за четири секунди.

Започваше да ми звучи познато.

— Какво имате предвид? — попитах.

— Животът се живее за мига — каза той. Протегна голямата си черна ръка с дланта надолу и започна да свива един по един пръстите си в юмрук. — Един след друг, един след друг. — И бавно преобърна юмрука. — Човешката съдба може да се промени просто ей така! — Отвори пръстите. В дланта му имаше голяма дебела златна монета.

Без да се замисля, посегнах и я взех, сякаш в мен се бе задействал някакъв примитивен първосигнален механизъм и мозъкът ми бе дал на късо. Деликатност, учтивост, въздържаност — всичко се изпари, когато взех монетата и я превъртях през пръсти. Беше стара, износена, надраскана, удряна, нахапана и изкривена и все пак беше най-красивата монета, която някога бях виждал. Това, че беше стара й придаваше неосквернена стойност, която не можеше да се измери в унции, а загадъчното лустро под тъмния заслон на palapa сякаш събираше в едно сенките и жълтото злато в бляскав водовъртеж от цветове.

Може да се дължеше и на изпитите маргарити. Но не мисля, че беше така. Белочек беше магьосник, а тази негова монета съдържаше особена сила, някакво заклинание, което не можех да определя. Едва различавах следи от звезди и коронована женска глава на едната й страна. На другата имаше орел. Каквито и думи да са били гравирани на нея, отдавна бяха изтрити. Можех да прочета само годината: 1850.

— Откъде е? — попитах.

Белочек оголи големите си бели зъби, очевидно доволен от силния ми интерес.

Рок грабна монетата от мен и внимателно я огледа.

— 1850 — прочете той. — Годината, в която Калифорния става щат. — Погледна Белочек. — Това е монета от Златната треска.

— От монетния двор Голдън Гейт — каза Белочек. — Златото за точно тази монета е от мините на Хектор Белочек в Даулингс Равайн. Хектор Белочек е моят прапрадядо. В един миг е просто мръсен беден негър, който копае в мината, в следващия — най-богатият чернокож в Америка.

Дъф взе монетата от Рок, разгледа я и я подаде на Белочек.

— Колко струва? — попита той.

— Пътешествие до Пунта Пердида.

— Как така? — попитах аз.

— Обичаш ли да се обзалагаш, Джак?

— Зависи от облога.

— Какво ще кажеш за този — ще завъртя монетата на масата. Ези — ще ви заведа всички до Пунта Пердида с моята яхта и ще можете да потърсите брат ти.

— А тура?

— Ще направиш, както иска приятелят ти — забравяш Пунта Пердида и продължавате пътуването си.

Взрях се в него за миг и осъзнах, че друга оферта нямаше да има. Погледнах приятелите си. Дъф сви рамене. Рок вдигна очи към мен.

— Приеми — каза той.

Не знаех какво повече им се искаше — да отплаваме с момичетата или да се откажем от търсенето и да продължим по света. Бях сигурен какво аз искам. И доколкото разбирах нищо не ме спираше, освен дадената дума. Но пък знаех колко лесно се отмята човек от нея.

— Добре — казах. — Ти си на ход.

— Прекрасно.

Хвана монетата с палеца и средния си пръст и я задържа за кратко над плота на масата. Всички погледи се впиха в опънатата му ръка. С отсечено опитно движение пусна монетата, която се превърна в размазана въртяща се топчица.

Всички бяхме изпружили вратове и гледахме. Дъф, Рок, Кенди, Ева и аз наблюдавахме как се върти бавно в орбита като призрачна златна планета, обикаляща около отдавна изчезнало слънце. Когато забави движението си и започна да потропва, усещах как Белочек мести поглед от човек на човек и се наслаждава на силата на манипулацията си. Всеки един от нас се бе превърнал във въпросителна, съдбите ни бяха хвърлени на колелото на късмета, всички гледахме и чакахме да видим какво ни вещае клатушкащият се златен водовъртеж.

Бележки

[1] Mardi gras (Блажен вторник) — Ден от Страстната седмица. В католическите страни се отбелязва с големи карнавални шествия. — Б.р.