Дейвид Ангстън
Златният дявол (14)

Поврат на съдбата

Не, в онази първа нощ не спах с Ева. Какво можех да очаквам? Познавах я едва от дванайсет часа, а тази жена може би беше все още загадка и за собствената си майка. За нея бях само един безработен бояджия, който й сви забрадката. Дамата изобщо не ми беше в категорията. Венера в раковината. Лице, способно да предизвика хиляди ерекции. Тя избираше с кого, кога и къде. Можех само да чакам и да се надявам. Както казваше И Чин на Дан: „Съдбата знае своя час“.

За пасажерите и екипажа на „Магьосник“ съдбата се появи под формата на стрелка на прецизен морски магнитометър. Според Кенди, магнитометърът измервал и записвал магнитното поле на Земята. Беше добре опакован в малка, пълна със стиропор, метална кутия. С дълга и тънка плетеница от изолирани проводници уредът се свързваше с малък, приличащ на ракета, сензор с перки. Кенди хвърли сензора през борда във водата, докато Белочек управляваше яхтата към оградената от Дан област на измачканата карта. Докато се влачеше през водата, сензорът трябваше да улови аномалии в магнитното поле, които може да са причинени от метални предмети, например чугунената котва или старо корабокрушение. Изглеждаше ми малко измислено, но пък със сигурност беше по-добро от това да се влачиш по дъното с месеци, докато някаква челната стара вещица се опитва да те трови.

Стояхме с Ева и кучето на носа и оглеждахме повърхността за подводни скали. Времето не можеше да бъде по-хубаво. Гледах искрящата вода, чувствах топлината на слънцето върху лицето си и се радвах на приятния океански бриз, а тъгата, която се бе стоварила върху ми предния ден започна да се повдига от плещите ми. Отново откривах оптимистичната страна на живота, вече вярвах, че случилото се с Дан е по една проста причина — той сам го бе предизвикал. Беше загинал, ако не на друго място, поне в друго време или, както би се изразил Белочек, в друг съдбовен момент, в кулминацията на собствената си безразсъдна житейска история и затова случилото се с него беше малко вероятно да ни застигне, със сигурност не и зад щита на тази великолепна яхта, с тези необикновени хора, които ни водеха по пътя ни.

Тримата съвсем естествено се превърнаха във водачи за нас, некомпетентните сухоземни, бяха авторитети, на които се подчинявахме по собствено желание. Как би могло да бъде иначе? Застанал като титан срещу вятъра, с огромната си гола, лъщяща на слънцето, глава и едрите си ръце на руля, Белочек от глава до пети бе въплъщение на лидер, нашият храбър черен карибски капитан. Кенди, въпреки очевидните си женски атрибути, бе поела ролята на втори капитан и раздаваше заповеди и забележки на двамата пияни юнги отзад. Ева стоеше до мен на носа, искрящите й очи не се отделяха от водната повърхност и можеше да вземе, която роля си поиска. Русалка? Нилска кралица? Господарка на палубата? Притежаваше повече загадъчна сила от Кенди и Белочек, сила, която се излъчваше от нещо скрито дълбоко в нея, намерило естествен израз в красотата и грацията й. Едновременно мамеща и плашеща, тя предизвикваше в мен желание, граничещо със страхопочитание. То сякаш изтичаше свободно от някаква пукнатина в самата ми същност и отнасяше със себе си чувството за сдържаност, което до този миг крепеше живота ми. Въпреки че беше малко страшничко, преживяването ме въодушевяваше: само стоенето до нея предизвикваше в мен незабравимо вълнение.

— Виждаш ли я, Джак?

— Ъ?

— Скалата — ето там.

— О! Да. Виждам.

Въпреки че бяхме почти на миля от брега, споменатата от Дан Скала на китовете се подаваше от водата на по-малко от сто метра пред нас. Беше единственият видим прешлен на потънал земен гръбнак, простиращ се от северния край на залива чак до океана. Човекът, нарекъл това място Пунта Пердида — Изгубеният рид — вероятно не е бил доволен, че го е открил. Зачудих се на глас колко ли кораба лежаха под водата.

— Може би не толкова много, колкото си мислиш — каза Ева. Гледаше към океана през бинокъл. — Този бряг е отбелязан на картата преди 400 години. Най-вероятно тези скали са картографирани още по времето на сър Франсис Дрейк.

— Без майтап! Моят ангел пазител.

Ева свали бинокъла и ме погледна със съмнение.

— Той не беше ли първият, обиколил света? — попитах аз.

— Първият англичанин — поправи ме тя. — Всъщност е било неочакван обрат на съдбата.

— Как така?

— Страхувал се е да се прибере по пътя, по който е дошъл.

— Защо?

— Дълга история.

— Денят също е дълъг.

Ева ме погледна, след това обърна очи към водата.

— Дрейк тръгнал от Англия с пет кораба да напада испанските поселения по тихоокеанския бряг.

— И защо ще го прави? — прекъснах я аз.

— Съперничество на суперсилите. Недостиг на злато и сребро, предполагам. Освен това, няколко години порено командвал кораб в търговска експедиция за роби, нападната от испанците. Неговият бил един от трите, които оцелели.

— Значи е било лично.

— Той би казал, че е въпрос на чест.

— Добър израз. — Не за първи път забелязвах очертанията на зърната й под блузата. Слава богу, че единият от нас наблюдаваше за подводни скали. — И какво станало по-нататък?

— Прекосил Атлантика и поел към Южна Америка. Два от корабите му били изоставени в Рио де ла Плата…

— … Буенос Айрес?

— Да — каза тя, видимо впечатлена.

Добре че бяха картичките на Дан. Дали получих точки за това?

— Превел останалите три през Магелановия проток. Загубил един кораб в буря, другият се отделил и тръгнал обратно към Англия.

— Значи останал само неговият?

Тя се обърна към мен.

— Три минус две прави едно, да.

Изгубих една точка.

— Корабът се казвал „Златната кошута“. Плавал с него по западния бряг, ограбил Валпараисо, унищожил корабите в Калао и пленил испански кораб със съкровища. Така се добрал до картите…

— … и пропуснал скалите на Пунта Пердида.

Това усмивка ли беше или просто трепване? Две точки при всички положения. Ева продължи:

— След като загубил корабите си в протока и създал неприятности на испанците по цялото крайбрежие, Дрейк решил, че е неразумно да се върне по пътя, по който дошъл. Затова продължил на север, търсейки проход обратно към Атлантика. Стигнал чак до Сан Франциско и продължил. Разбира се, не намерил никакъв проход.

— И решил да прекоси Тихия океан.

— Минал покрай Мокула, Сулавеси, Ява и покрай нос Добра надежда. Върнал се в Англия почти три години след заминаването си.

— Откъде знаеш толкова за Дрейк?

— Учих морска история в университета. Винаги съм се интересувала много от нея…

За известно време обмислях да променя напълно посоката на живота си. Да забравя за английската литература. Морска история звучеше много по-екзотично.

— И защо? — попитах.

Тя сви рамо.

— От дете съм по лодките. — Погледна ме. — Баща ми е адмирал от Marinha do Brazil.

— Бразилският флот?

Тя се усмихна.

Кенди извика от дъното на яхтата:

— Засякох нещо!

Белочек завъртя руля и яхтата започна да прави остър обратен завой. Ева ми подаде бинокъла и тръгна с гъвкава походка покрай перилото към кърмата. Платната бяха спуснати и видях Рок и Дъф да стават от местата си на мостика и да надничат през рамото на Кенди към магнитометъра. Белочек угаси мотора и се върна по дирята, която бе оставил. Увесих бинокъла на шията си и тръгнах към дъното на яхтата, като едва не се спънах в кучето по пътя.

Кенди бе надянала кадифено яке с качулка и полузакопчан цип над кораловия си бански с флорални мотиви, ансамбъл, който имаше определено въздействие върху приятелите ми. Тя нареди на Рок да издърпа кабела на палубата, а Дъф го нави на макарата на пода на мостика. Когато се спуснах до него, Ева ми подаде разпечатката от уреда и изчезна в каютата долу. Разгледах линиите и кривините по листа. Приличаше на миниатюрна кардиограма с диаграми и безкрайни колони с нищо незначещи числа. Чувствах се като пациент, който се опитва да изземе функциите на лекаря.

— Ето тук — каза Кенди и посочи с червения си маникюр един особено изявен връх.

— Мислиш, че е това? — попитах.

— Възможно е — каза тя. — В указаната зона е.

Белочек дръпна ръчка, която сякаш разглоби мотора, и яхтата плавно намали. Той извика на Кенди през рамо:

— Ели, скъпа, какво ще кажеш?

— Може би още 20 метра, Скипър.

Белочек даде на задна. Моторът изскърца и яхтата постепенно спря. Той натисна някакво копче и чухме падането на котвата. Синджирът се развиваше около половин минута, преди да спре окончателно.

— Изглежда дълбоко — казах.

— Само 5–6 метра — каза Белочек. — Мисля, че сме на рида.

Отдолу подадоха на Кенди кислородна бутилка, после още една, последвана от регулатори, жилетки, колан с противовеси, маска и шнорхел. Кенди се изправи и свали якето си, а подчинените й застинаха целите във внимание. Появи се и Ева, ослепителна в черен водолазен костюм, с двуостър нож с гумена дръжка, препасан на бедрото й. Изглеждаше като мокрия сън на морски тюлен. Гърдите й изпъкваха под прилепната тъкан, прекрасният й корем бе скрит. За първи път забелязах колко добре оформени бяха мускулите й. Дългите й изящни ръце и крака бяха гъвкави, но силни. От тази жена би излязла страхотна състезателка по борба или олимпийска шампионка по плуване. Сигурно обичаше да пробяга един маратон преди закуска и без съмнение беше енергична в леглото. Едвам успях да се задържа на краката си, докато я гледах как пристяга екипировката си на палубата на „Магьосник“. Изведнъж ми хрумна — щом Афродита слиза във водата, не трябва ли и крадецът на забрадката й да я последва?

За Дрейк е имало неочакван обрат на съдбата, защо и за мен да няма?

Момчетата помагаха на момичетата да се екипират.

— Може ли и аз да сляза? — попитах без заобикалки. Всички спряха и ме зяпнаха.

— Искам да кажа, че искам, ако може.

Кенди, която току-що бе нагласила регулатора на една от бутилките, вдигна един екип и го стовари в краката ми.

— Моля, заповядай — каза тя.

Погледнах Белочек.

— Защо не? — каза той. — Твоят брат намери мястото на корабокрушението.