Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощно море (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дейвид Ангстън

Заглавие: Златният дявол

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мариела Якимова

ISBN: 978-954-585-783-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6911

История

  1. — Добавяне

Част първа
Бродягата

Обещанието

Последната вест от брат ми Дан беше пощенска картичка, която ни прати от Пуерто Валарта. От три години пътуваше, без да се прибира, и картичката в пощенската кутия беше всичко, което успявахме да получим от него. От време на време пишеше по някой ред, колкото да ни каже къде е и че е жив. Дълбоко в себе си мама винаги се тревожеше. Мислеше, че ще го убият далеч от дома, докато търси каквото там търсеше.

Пропътува цяла Южна Америка, мина почти през всяка страна на континента и ни пращаше картички от градове, за които никога не бяхме чували — Гуайакил, Наска, Порто Алегро, Белем. Проверявахме печата и марката и след това ги намирахме на картата. Година след като тръгна, той премина Магелановите протоци на път за Тиера дел Фуего и ни прати картичка с изглед от Ушуайа, най-южния град на света. Прекара Коледа в Амазонската джунгла заедно с индианското племе кайапо. Разбрахме за това от картичка от Баранкиля, която пристигна през ранната пролет. Известно време работи с „износител“ в Каракас, като през това време се размотаваше из града с „Мото Гуци“[1] и вечеряше царски в хотел „Паласио“. Когато военните разбиха венецуелския наркобизнес, тон се премести в планините на Колумбия да отглежда кока заедно със селянин бунтовник на име Карлос Маркс. Мама беше неспокойна и непрекъснато очакваше „лошата вест“, която така и не пристигна. Едва по-късно тя научи, че Дан е лежал в затвора в Богота. Изпратиха и закъсняло писмо чрез американското консулство.

След като пообиколи Централна Америка, бавно пое през Мексико, като спираше да поработи за кратко в някой град. Започна от пирамидите на маите в Юкатан и се движеше по западното било на Сиера Мадре през курортните селища, разпилени по брега. Не беше трудно да си намери временна работа — преводач, гид, професионален тенисист, инструктор по гмуркане. Той беше точно това, което търсеха мениджърите на хотели — умен, дружелюбен, атлетичен американец, говореше перфектен испански и бе съгласен да работи за мексиканска надница. Но Дан се отегчаваше и не оставаше никъде за дълго. Изчукваше прислужниците, продаваше малко наркотици, събираше „бакшишите“ и изчезваше от града.

Картичките пристигаха при мама в Хиндсдейл, много рядко при мен в Гринел. Брат ми имаше талант да открива малки странни картички, които илюстрираха еклектичния и разнопосочен ентусиазъм на помътения му от наркотици мозък: причудливи насекоми и животни, древни езически богове, местни афродизиаци и любимото му — легендарни изгубени съкровища. Брат ми беше полудял по мечтата си да открие заровено имане. Представяше си се като един модерен Лъмхолц[2], подкарал каруца, теглена от мулета, през Соноранската пустиня, виждаше се да отпива царевична бира с индианците тарахумара и да претърсва джунглата за загубени племена и древни произведения на изкуството. За известно време се прехласна по реликвите на маите и дори се присъедини към екип археолози. Но да рине фъшкиите на товарните коне и да мели кафе за младите учени някак си не се вписваше във викторианската му мечта за голямата експедиция. Не след дълго го арестуваха при опит да продаде хилядагодишни гърнета на германски колекционер в Мексико Сити. Подправил сертификатите им за произход — гърнетата се оказаха глинени фалшификати от Тихуана, състарени с киселинна баня. Спомена ни за това в картичка от Гуадалахара. На нея имаше ягуар от стъклени мъниста, божество на индианците хуичоли, тези, които употребяват пейоте[3]. Без съмнение Дан бе прекарал доста време с тях.

Картичката от Пуерто Валарта беше адресирана до мама. Тя я пазеше в чекмедже в писалището на татко — мястото, в което складираше всичко важно в живота си: документите за ипотеката, стари снимки, акции, забравени любовни писма, метално преспапие във вид на маймунка, принадлежало на дядо, както и всички картички, изпратени някога от блудния й първороден син. Кокалестите й пръсти преровиха тестето картичките с отметки, извадиха тази от Пуерто Валарта и я вдигнаха нагоре, все едно беше някаква важна улика. Погледнах илюстрацията, копие на дагеротипия на двумачтов клипер, след това я обърнах и прочетох надписа: „Солетите на капитан Солти“. Нямах никаква представа как тази рекламна картичка на хранителна компания в Тера Хауте, Индиана, се беше озовала в Мексико Сити. Дан беше написал типичните за него изречения, които съдържаха повече въпроси, отколкото отговори: „Открих огромен залеж — ще бъдем богати!“. Беше я подписал както винаги с „Д. Д.“, съкратено от Даниел Джеймс. Дан Дюран, нехранимайкото.

— Това нищо не означава — казах й. Знаех, че напоследък я мъчи безсъние и се боях, че е заради кошмарите и „посланията“, които получаваше чрез тях. Те бяха неизменно мрачни и тревожни, изпълнени с образи, за които никак не ти се слуша в пет сутринта на път за работа. Мама беше много мила, чувствителна и добра жена, но често ясновидските й способности ме изнервяха. Виждаше в мен разни призрачни неща, за които не подозирах.

— Винаги бягаш, Джон. От какво бягаш?

Тази сутрин самото й присъствие беше натрапчиво. Носеше същата дълга рокля с яка с къдрички, с която я помнех открай време. От нея лъхаше на стар парфюм, който ми навяваше нещо непознато или нещо, за което не исках да си спомням. Защо тази самотна вдовица се движеше из къщата си винаги обвита в облак от този парфюм?

Посочи ми датата на картичката:

— Това е от преди около четири месеца, оттогава — нито дума.

— И преди се е случвало — казах й, макар че не беше съвсем вярно. Най-дългият период без вест от Дан беше три месеца — времето, когато беше в затвора в Богота.

— Нещо не е наред, Джон. Усещам го.

Майка ми винаги имаше предчувствия. И, за нещастие, те обикновено не я подвеждаха.

— Не се тревожи — казах. — Сигурно пак се е качил с индианците в планината. Там не продават картички.

Тя взе от мен картичката и се загледа в кораба на нея.

— Не е в планината.

И аз не мислех, че е там. Но не исках дори пред себе си да призная, че нещо не е наред. Предпочитах добрите новини.

— Скоро ще разберем — казах. — Да се обзаложим ли, че ще получим картичка до седмица?

Мама не отговори. Не би се обзаложила за нищо, най-малко за Дан.

— Ти кога тръгваш? — попита тя. Един син скитник й беше достатъчно мъчение.

— В края на месеца. Когато свършим с къщата на господин Мадиган. — С приятелите ми имахме още 10 дни работа, докато боядисаме огромния дом на току-що разведения чичо на бившата ми приятелка. През последните три години в колежа всяко лято боядисвахме къщи в западните чикагски предградия. Вече се бяхме дипломирали, но пак се занимавахме с това. Ставахме всяка сутрин призори, под ноктите ни имаше изсъхнала боя, а главите ни боляха от полиуретановите изпарения. Изправяхме се пред двайсет метра дългата и три етажа висока стена, цялата в напукана боя, допивахме кафетата, дръпвахме по един джойнт, надувахме „Гу Гу Долс“, хващахме шпаклите и се залавяхме за работа. Каквото бяхме научили в колежа през годината, се изпаряваше веднага от главите ни по време на тези затъпяващи дни. Усещах как слабите ми мозъчни клетки бавно се разграждаха.

Монотонността на неизискващата мисъл работа посяваше в нас все по-силно желание за скитане. Завиждахме на номадската свобода на брат ми и на таланта му да се изплъзва от физически труд. Започнахме да обсъждаме и наше пътешествие, спестявахме с пот изкараните пари и се готвехме да потеглим след месец-два. Може би към Хаваите. Или Таити. Или Тайланд. Или пък Тибет. Никой от нас не беше готов да започне сериозен живот. Дъф отлагаше следването си по право. Рок беше скъсал с приятелката си в колежа „Брауи“ и по цял ден си ближеше раните. Аз се чудех къде да продължа да уча и не исках да се обвързвам, все още не. За къде да бързам? И какъв беше смисълът? Светът едва ли тръпнеше да посрещне с отворени обятия още един завършил английска литература.

В най-горещите дни на август, докато стояхме целите плувнали в пот и напръскани с боя на скелето пред втория етаж на нажежената южна стена, през нас премина идея, освежителна като поток арктически въздух — защо да не отидем до края? Голямо околосветско пътешествие. Югоизточна Азия, Индия, Истанбул, Прага. Ще започнем с един месец на Хаваите и ще завършим със седмица в Испания. Всичко четири месеца, може и шест. Какво пък, защо не и година? Кой може да каже колко време ще ни отнеме. Ще обикаляме света, докато ни свършат парите или ни секне късметът. Това може да се окаже голямото ни приключение, лебедовата песен на бързо преминаващата младост, последен порив към свободата, последна изцепка, преди да падне завесата и да забият камбаните, преди бебетата, сметките и вноските по ипотеките.

Веднага започнахме да планираме и да се готвим. Купихме си туристически обувки и раници, изучавахме географски карти и туристически гидове, проверихме цените на самолетните билети в интернет. Продадох разбития си фолксваген комби и с парите си купих пътнически чекове. Рок взе на заем GPS-устройство от брат си, който бе запален парапланерист, купи си радио на къси вълни, което много подходящо кръсти „Великият изследовател“ и си поръча в и-бей видеокамера на старо за сто долара. Мислите на Дъф както винаги се свеждаха само до храна и секс, затова неговите покупки се ограничиха до сгъваема въдица „Зебко“ и кутия презервативи. Когато приключихме с къщата на Мадиган, вече бяхме готови, след като вземем парите от стареца, да си купим билети до Хонолулу и да се сбогуваме с родното предградие.

Но минаха още две седмици без вести от Дан. Мама чакаше напразно пощальона. Тревожни кошмари съсипваха съня й и сутрин ставаше от леглото бледа и неспокойна. В последния си работен ден я намерих заспала върху писалището. Начинът, по който ме погледна, когато я събудих, се запечата в ума ми като вуду проклятие.

Бях виждал този поглед преди три години, в една снежна декемврийска вечер. Мама се стресна насън от ужасно предчувствие. След няколко часа разбрахме, че баща ми е загинал в автомобилна катастрофа. Пиян шофьор се подхлъзнал върху заледен участък и се врязал с колата си в дясната предна врата — там, където седял татко. Баща ми пътувал зад него в движещ се с бясна скорост автомобил и въобще не го забелязал, защото се карал с човека зад волана. Този човек бил брат ми Дан.

Дан учеше последна година в Чикагския университет, беше отличен студент по антропология с втора специалност испански. Баща ми отишъл да го вземе от общежитието, за да го докара вкъщи за Коледа. Като по чудо Дан излязъл от смачкания форд без драскотина. Седмица след погребението той се върна в университета. Мислех, че е добре. Но в средата на семестъра заряза учението и се върна при мама. Пусна си дълга коса, спря да се бръсне и започна да се разхожда из къщата по пижама.

Това не продължи дълго. Погледът на мама ме накара да разбера защо. Майка ми изпитваше силни чувства и ако си неин син, чувствата й лека-полека се просмукват и в теб. Така стана с любовта към баща ми, тя се просмука в нас и ни обви като цъфнала лоза. Когато той умря, лозата също загина и обви разбитите ни сърца с крехка кора от тъга. Увисна във въздуха като застоялия лъх на парфюма й и ни припомняше, че когато изгубиш някого, то това е завинаги и че каквото и да направиш, не можеш да го върнеш обратно, без значение колко упорито опитваш и колко далеч ще отидеш да го търсиш.

Но това не можеше да те спре. Чувствата бяха прекалено силни. Растяха, изпълваха ни с болка и ни завладяваха. Не ни оставяха на мира и ни подгонваха към най-отдалечените кътчета на земята.

Точно това се случи с брат ми Дан. Сега, по всичко личеше, че се случва и с мен.

Обещах на мама, че ще намерим другия й син.

Бележки

[1] „Мото Гуци“ — много известна марка мотоциклети. — Б.р.

[2] Карл Лъмхолц — американски природоизследовател. — Б.р.

[3] Пейоте — Вид кактус с психотропно действие. — Б.р.