Дейвид Ангстън
Златният дявол (10)

Призрачният град

Въобще не приличаше на дупка, поне не отдалеч. Градчето беше доста голямо и се простираше в падина между тесен плаж и планина с гъста растителност като джунгла. Ниското следобедно слънце се процеждаше между поръбените със златно облаци и пускаше към хълмовете лъчи, които осветяваха като прожектори групичките едноетажни къщи измазани с гипс. Сякаш очакваха да се яви там някой певец или Кармен да стене с окървавени ръце, или някой Родриго да задрънка на китара, но никой не се появяваше. Градчето изглеждаше изоставено, а плажът беше пуст. На кея се полюшваха забравени рибарски лодки, вълните се разбиваха в празния док, единственият звук, който долиташе до нашата аварийна лодка беше самотното виене на куче.

Обърнах поглед към „Магьосника“, закотвен в кея. Ева остана на яхтата, гледах я как прибира платната на палубата, а верният лабрадор се мотае край краката й, докато между мен и нея не падна ярък стълб светлина, който подпали водата и изгори гледката. Белочек седеше с лице към брега, подпрял ръце на бастуна си и стиснал в зъби незапалена пура. Кенди бе седнала зад него с ръка върху ръкохватката на мотора и упорито насочваше лодката към дока.

— Не изглежда многообещаващо, Джак. — Рок свали бинокъла и се обърна към яхтата. — Може би трябваше да остана при Розовка.

Дъф се наведе към носа и протегна ръце по полирания дървен ръб.

— Много е кльощава за теб, Рок. А ние знаем колко обичаш едрички жени.

— Трябваше да видите Маргарет, преди да ме напусне — каза Рок. — Толкова беше отслабнала, че нямаше да я познаете.

— Какво ли не прави човек от любов.

— Да ти го начукам!

— Ей — промърморих, — по-кротко. — Дори и с пърпоренето на мотора, пак можеха да ги чуят. Не че Белочек ни мислеше за възвишени хора, но ми се струваше, че колкото по-дълго прикриваме инфантилната си същност, толкова по-дълго той щеше да търпи присъствието ни и да ни помага в каузата. Не можех да си обясня защо реши да ни придружи до брега. Дали и той не бе заинтригуван от съдбата на блудния ми брат? Може би бяхме докоснали някакъв негов бащински инстинкт или просто го правеше заради приключението. Каквато и да беше причината, фактът, че дойде с нас ме правеше неспокоен. Но когато се вторачи в питащите ми очи, аз се ухилих окуражително.

Кенди спря мотора и внимателно се приближи към кея. Рок се пресегна от носа, за да омекоти удара и придърпа лодката покрай ръба. Изскочих и завързах въжето за един стълб, но Кенди бързо се намеси, развърза простия ми възел и върза отново въжето, демонстрирайки респектиращи моряшки умения. Гледай и се учи, казах си наум. Но възелът беше толкова сложен, тя го направи толкова бързо, а пищното й деколте така ме разсейваше, че скоро се отказах да трупам нови знания.

Белочек слезе последен. Като се има предвид огромната му маса, процесът изискваше групово усилие. Двама помагачи, четири дърпащи ръце, една загубена пура. Когато стъпи здраво на твърдия кей, той смъкна ръкави, оправи си сакото и си сложи шапката. След това затропа с бастун по гредите и поведе нашата групичка към брега.

Нямаше церемония по посрещането. Само един изгладнял помияр с кървава рана на предния крак и най-тъжните очи, които бях виждал, ни последва по осеяния с камъни плаж с ниско наведена глава, като раболепен емисар, пратен от градчето да пита за намеренията ни. Исках да му кажа, че търсим брат ми. Виждал ли си го? Хранил ли те е с трохички, давал ли ти е да смъркаш през разбития си нос? Със сигурност не би оставил куче като теб да гладува. Защо не ни заведеш при него, вместо да се влачиш след нас като жалък приносител на лоши новини?

Минахме през курник между разядени от дъжда къщи с капандури и заключени врати и излязохме на тясна уличка. Беше павирана с излъскани до блясък камъни с правилна форма и се виеше по стръмен хълм из хаотично разположени къщи и бараки. Всички те бяха заключени, с пуснати пердета и заковани капандури. Но не бяха изоставени. На просторите се вееха чаршафи, край входовете имаше метли, наоколо се ровеха прасета и кокошки и във въздуха се носеше усещане за нечие присъствие, за очи, гледащи иззад засенчените процепи на капандурите, за сподавени гласове и невидими движения. Знаехме, че са там, просто не искаха да излязат.

Защо?

Белочек потропа на една врата с металната дръжка на бастуна си.

— Ola! — извика той, после попита на испански дали има някой вътре.

Очевидно не или поне нямаше такъв, който бе готов да си признае. Въпреки че къщата беше малко по-богата от съседските, тя беше в същото състояние на тотален разпад. Изгнили, изцапани с ръжда стени, счупени керемиди, малък павиран с излющени плочи квадрат около стар дъб, чиито спаружени листа кънтяха от вятъра. От земята се издигаше прах и когато Белочек се извърна от вратата, от процеп в облаците се прокрадна лъч и разпадна светлината около ослепително белия костюм на едрия мъж на всички цветове на спектъра. Белочек извади пура от джоба си и вдигна поглед към небето.

— Струва ми се, че ще завали преди залез-слънце. Не ни остава много време. — Сложи пурата в устата си и я запали с клечка кибрит, прислонена между двете му шепи. Пуфтящите му бузи разгоряха припламващото крайче и издигналият се дим скоро погълна шапката му, сякаш си беше подпалил главата. Той обаче излезе невредим от мнимия пожар и закрачи бодро нагоре по улицата.

Дъф се обърна към мен и сви рамене. Рок застана с ръце на кръста и загледа Кенди, която тръгна след Белочек нагоре по хълма. Начинът, по който поклащаше ханша си беше хипнотизиращ и преди да се усетим, вече я следвахме като трима моряци, попаднали под магията на русалка. Кучето още беше с нас и се тътреше бавно и летаргично, като все се оказваше отзад, тъжните му очи винаги бяха насочени към мен, когато и да се обърнех. Но аз не търсех кучето, опитвах се да видя дали, след като отминем, някой не показваше глава през прозореца или вратата. Но нямаше нито звуков, нито визуален намек за надничащи хора. Градчето сякаш беше заспало, а малката ни групичка беше плод на колективния им сън.

По-нагоре се наложи да спрем, защото пътят се разделяше на три. Едното отклонение завиваше наляво през хълма с къщите, минаваше през билото и се спускаше в дерето от другата страна. Дясната пътека криволичеше през струпани безредно едноетажни къщи и бавно се спускаше към южния бряг. Третото разклонение водеше право напред и нагоре по хълма през храсти, дървета и пръснати домове, а след това леко завиваше към планините отвъд. Нищо не подсказваше по кой път да тръгнем и защо някой от тях е по-добър от другите два. Докато стояхме и оглеждахме разклоненията, започнах да се чудя дали Белочек не трябва пак да пусне монетата в действие. Но вместо това, той предложи:

— Да се разделим, а? Така със сигурност ще покрием повече площ. Няма начин да не попаднем на някого, който да има желание да говори… или поне да си покаже лицето.

— Звучи ми добре — казах.

Белочек кимна към пътеката, която се спускаше към брега.

— С Кенди тръгваме нататък. Стига ми толкова изкачване за днес.

— Добре — отвърнах. — Рок, защо с Дъф не тръгнете по лявото отклонение. Аз продължавам нагоре.

Те кимнаха в знак на съгласие.

Белочек тръгна с Кенди под ръка.

— Ще се срещнем при лодката, преди да се стъмни — каза той.

Погледахме ги малко как се спускат по пътеката — високата червенокоса красавица се извърна със знойна усмивка, а едрият магьосник в бял костюм наперено въртеше бастуна си. Не ме питайте защо, но двамата сякаш бяха родени един за друг.

Обърнах се към приятелите си.

— Ще се видим при дока — казах.

Рок ме предупреди да не се изгубя. Дъф ми пожела късмет. След това двамата се обърнаха и се отдалечиха.

Кучето ме гледаше втренчено с отворена уста и дишаше тежко.

— Ти би могъл да ми спестиш доста усилия, Панчо^[1]. Знаеш къде е. Заведи ме при него.

Кучето продължаваше да ме зяпа тъжно. Клекнах, почесах го зад ушите и прогоних една муха от раната на предния му крак. Потупах кучето отстрани и усетих ребрата му.

— Трябва да хапнеш нещо — казах. Когато понечих да стана, кучето тръгна нагоре по пътя.

Беше мой ред да го следвам.

 

 

Когато се изкачих на хълма, видях ясно яхтата, закотвена в залива. Мрачни облаци закриваха небето и попиваха светлината на късното слънце, правеха океана сив, а селото превръщаха в стара бозава монохромна фотография. Под мен се простираше ръждиво море от покриви, прорязано от виещия се път, по който пое Белочек, но не виждах отклонението, по което тръгнаха приятелите ми. Увиснали дървета прикриваха брега и дока. Останах така дълго и поглъщах гледката. Нещо в нея ме притесняваше. Нещо липсваше. Отне ми цяла минута да осъзная какво.

Двайсети век.

Забравете 21-ви век. Тези хора не бяха стигнали и до деветнайсети. Нямаше телевизионни антени, сателитни чинии, нито кабели, прострени от къща до къща. Нямаше тръби, водопроводи и течаща вода. Нямаше автомобили. Нито дори мотоциклети или тревокосачки. Като се замислех, дори рибарските лодки бяха без мотори. Обърнах се към залива и се загледах в ултрамодерната яхта на Белочек. Този човек наистина беше магьосник, беше ни докарал дотук с машина на времето.

Повече от всякога исках да говоря с жителите на Пунта Пердида, но все още нямаше никакъв признак на живот в къщите около мен. Така беше и нагоре по пътя, който преминаваше през билото. По-напред на фона на оловното небе се открояваше бял кръст на църква. Обичайна гледка за католическа страна, но в тази заспала сива местност той грееше като неонова реклама, като разпознаваема връзка с широкия буден свят.

Панчо извърна глава към мен, сякаш питаше какво чакам. После се обърна и тръгна пак напред, а аз го последвах. Заваляха дъждовни капки, които направиха прашния паваж на точки и намокриха лицето и раменете ми. Когато стигнах до високата ограда от ковано желязо на църковния двор, вече валеше като из ведро и двамата с кучето бяхме мокри до кости. Бутнах скърцащата врата, забързах да се подслоня под арката на църковния вход и застанах с гръб към обсипаната с пирони дървена врата. Панчо се изтръска и ме опръска, после седна до мен на каменния праг. Приличаше на измършавял плешив пънкар. Поседяхме така и гледахме как дъждът пада в църковния двор. Водата се стичаше по керемидения покрив, спускаше се по мрачните надгробни плочи и се изливаше надолу по каменистия склон на пътя, а тътенът й беше като дългоочаквана плесница, която трябваше да събуди заспалото градче.

Пороят не спираше. Започнах да се чудя дали другите също не бяха сварени неподготвени за него. Белочек в спретнатия му костюм. Кенди в памучната й блуза. Дали носеше сутиен?

Не бяха мисли като за прага на църква. Панчо започна да вие и да дращи по вратата. Отворих я и го последвах вътре.

Стените на църквата бяха дебели, а прозорците — високи и тесни. Бушуващата навън буря пропускаше само слаба светлина в мрака. Дъждът биеше по покрива, процеждаше се през тавана и образуваше локви по каменния под. Кучето отиде при една от тях и започна да пие вода.

Когато очите ми свикнаха с мрака, видях, че не сме сами. До олтара стоеше тъмна мъжка фигура, приведена над нещо, което в сянката приличаше на блестящ ковчег. На полица над него трептяха множество ритуални свещи, а край нас зловещо дрънчеше призрачна камбана.

Осмелих се да се приближа. Човекът в черно расо не се беше надвесил над ковчег, а над четвъртит стъклен сандък. Бършеше от капака водата, процедила се от тавана, която сега падаше в метален съд, поставен на стъклото. Всяка капка падаше с ясен метален звук и точно това беше източникът на неземния звук наоколо.

— Ola — поздравих аз, но човекът не се обърна. Приближих се в опит да надзърна в странния прозрачен сандък. Стъклените му стени бяха съединени от грубо запоена метална рамка, а мъждукащата светлина от свещите се отразяваше в огледалната й повърхност като дяволско сияние.

— Извинете — казах аз.

Отново не последва отговор. Приближих се още повече.

— Господине? — Протегнах се да докосна мърдащото рамо на облечения в черно човек, но дъхът ми спря, като видях тялото в сандъка.

— О, боже!

Тялото беше на Дан.

Човекът се стресна и разпери ръце. Младият отец имаше католическа якичка и черно расо, кожата му беше тъмна, а очите като маслини, чертите му бяха на мексикански индианец. Устните му се опитаха да произнесат нещо, но звуците, които излязоха от тях, бяха напълно нечленоразделни, като бръщолевенето на луд човек.

Кучето залая към сандъка.

— Какво прави той тук?! — извиках. — Какво сте му направили?!

Свещеникът продължи да мърмори нещо на малоумния си език, ръцете му бясно ръкомахаха и развяваха парцала във въздуха. Неговият страх започна да прогонва моя. Изпълнен с дързост, се приближих до сандъка и надникнах към тялото под греещото стъкло.

— О, не! — простенах, като познах дългата коса на брат ми, рядката брада и меките мустаци. Приближих се още, за да разгледам лицето.

От онова, което видях, сърцето ми спря. Лицето беше направено от полиран гипс.

— О! — възкликнах. — О!

Това беше статуя. В туника. Най-достоверната версия, която бях виждал.

Вече се усмихвах. Падрето също, но продължаваше да бръщолеви нещо.

— Това е Исус — казах аз, произнасяйки отчетливо всяка сричка. — И-сус.

Падрето закима усърдно.

— Хей-шу! Хей-шу!

Бях пробил езиковата бариера или поне така си мислех. След още една минута ентусиазиран разговор осъзнах, че не незнанието ми на испански създаваше проблеми в комуникацията. Оказа се, че падрето е глухоням.