Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощно море (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дейвид Ангстън

Заглавие: Златният дявол

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мариела Якимова

ISBN: 978-954-585-783-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6911

История

  1. — Добавяне

Под водата

Винаги се учудваш колко е студена водата. Няма значение къде се гмуркаш или каква е температурата, когато за първи път се потопиш в подводния свят, за тялото ти настъпва шок. Ако си в езерото Мичиган и си в акваланг, пак ги има тези първи мигове, в които ледената вода се просмуква под костюма и ти се иска да закрещиш. Точно там с Рок и Дъф се бяхме учили да се гмуркаме — в мътните води на езерото Мичиган и в кристалносин язовир, образуван в стара кариера край Рокфорд. Когато влезеш в язовира отначало е студено, после на около десет метра стигаш до термичната граница и става още по-студено. Температурата пада с десетина градуса, а видимостта става почти нулева. Плувахме в този неприветлив мрачен подводен свят и се насилвахме да стоим под вода, докато можем да издържим, само за да се почувстваме много по-добре, когато изплуваме в уютната топлина на „тропическите плитчини“.

Сега, в централното крайбрежие на Мексико, бяхме на границата на истинските тропици и водата беше достатъчно топла, за да се гмуркаме само по бански. Въпреки това, когато се спуснах в залива с екипа на Кенди, студът пак ме обви в ледената си прегръдка и аз съжалих, че си сложих банския с къси крачоли, вместо дългия сърфистки екип. Тениската на гърба ми ме караше да се чувствам по-добре, макар ролята й да беше само психологическа. Не исках да показвам надписа на гърба си, а и защитаваше белязания ми гръб от триенето на кислородната бутилка.

Когато балончетата се разпръснаха и се ориентирах в пространството, пред очите ми изплува Ева Йербабуена. Висеше в безтегловност в трептящата вода, вързана за грозната маска и регулатора си като летящ ангел за респиратор. Копринените пипала на дългата й черна коса се протягаха, за да се нахранят от живота във водата, а ръцете й нежно описваха плавателни движения, с които масажираше невидимото тяло на Нептун. Приглушената морска светлина омекотяваше искрящо зелените й очи, укротяваше ги до нефритени сиво-зелени тонове, същия нюанс като на самия океан. Блясъкът на голите й рамене и на дългите й бели бедра се разпръскваше във водата, но от настръхналата й кожа виждах, че дори богините не са имунизирани срещу студа. Очите й срещнаха моите. Отвърнах на безмълвното „ОК“ на пръстите й със също така безмълвен знак.

Гмуркането с партньор е за предпочитане, винаги може нещо да се обърка. Докато слизахме в мрачните дълбини, си мислех за нещастния си брат, гмуркал се сам седмици наред. Беше влизал точно в тези води, факт, който по някакъв странен начин ме успокояваше и в същото време предизвикваше в мен необяснима тревога.

Изпуснах въздуха от надуваемата си жилетка и последвах Ева, която устремно се спускаше надолу по въжето, което котвата държеше. Бях достатъчно близо, за да усещам вълните, които създаваше и скоро бях омагьосан от маховете на грациозните й гъвкави крайници, от голата нежна копринена плът на вътрешната страна на бедрата й. Неведоми са пътищата на небесните гледки. Тази така прикова притъпеното ми внимание, че напълно забравих студената вода, кислородната бутилка, която стържеше гърба ми, мъката по загубата на брат ми, дори и причината да сме тук. Чувствах се, сякаш преследвах жена в съня си като Орфей в подземното царство или като Данте в дълбините на ада.

Нямах желание да се събуждам, но преди дори да осъзная напълно какво изпитвам, дъното се появи. По сивата мека тиня и по пясъка хаотично бяха пръснати камъни, обрасли в зелен мъх, целият подводен пейзаж беше наклонен и се спускаше полегато към още по-големи дълбини. Бяхме точно там, където Белочек предрече, на ръба на потопения рид — каменният пръст земя, протегнал се да сграбчи нищо неподозиращите моряци и да ги дръпне към морето. Ако се вярваше на драсканиците на Дан — а аз не виждах причина да се съмнявам в тях — някъде тук трябваше да лежи чугунена котва, а още по-надолу — корабът, на който тя е принадлежала — ветроход, известен под името „Аргонавт“. Все още не беше ясно какво е довело брат ми до това странно място. Дали само наркотичните бълнувания на замаяния му от пейоте приятел индианец Себастиян? И какво точно е търсел Дан на този кораб? Несметни богатства? Имах известни съмнения. Но неотклонният му стремеж към това корабокрушение даваше достоверност на хипотезата, че нещо много ценно беше погребано там долу, нещо, което е искал толкова много, че е дал живота си, за да го намери.

Нашата стоманена котва се беше мушнала в купчина кални скали, ясните й очертания контрастираха рязко на заобикалящия ни лунен пейзаж. Някоя и друга заблудена дневна риба преплуваше покрай нас, нищо ярко и забавно. Бяхме далеч от рога на изобилието на кораловия риф, в сивата и мрачна вода край нас нямаше нищо интересно. Ева ме докосна по ръката и ме погледна в очите. След това започна да движи дланта си обратно на часовниковата стрелка, за да ми покаже накъде смята, че трябва да плуваме. Бяхме се разбрали горе на яхтата да търсим заедно в постепенно разширяваща се спирала, като за отправна точка бяхме избрали нашата котва. Дадох й знак, че съм съгласен, след това последвах грациозно плуващото й тяло.

Движехме се на около метър над дъното и търсехме котва, която според моите представи приличаше на нашата, само дето трябваше да е покрита с ръждива кора и обрасла с остри мидички и охлювчета. Описвахме все по-големи кръгове, пред очите ни се разкриваше гол пейзаж от пясък с тук-там изникнало някое островче от водорасли и скали с прилепнали черни морски таралежи и приличащи на камъни морски звезди. Непрекъснато си представях търсената котва и поставях образа й в заобикалящата ме гледка като парченце от пъзел.

Плувахме над хълмче от масивни камъни, после в падинка, пълна със зеещи пукнатини и процепи, толкова много, че не можеха да се преброят. Разделихме се, за да претърсим всяка от страничните стени на падината, надничахме в тъмните отвори, в скритите кътчета и дупчици. Имаше изобилие от риби, а играта на светлината вдъхваше живот на скалите. Видях покрита с камъни черупка на омар, която безшумно потъваше в пясъка. Преплувах развълнуван до Ева и я сграбчих за ръката, показах й с жестове да ме последва. Посочих й пещероподобната дупка, в която връхчетата на щипките на омара все още се виждаха, а през сенките надничаха две антени. Когато Ева го видя, на лицето й се изписа разочарование. Очевидно бе помислила, че съм намерил котвата. Разпери ръце и сви рамене. Нямахме ръкавици, с които да хванем животинчето с острите щипки, нито мрежа или клетка, в която да го приберем, затова идеята, че сме осигурили обяда с него беше, меко казано, пресилена. Пък и не бяхме се гмурнали тук за това. Почувствах се глупаво и детински, въпреки че тя не беше казала и дума. Просто продължи да плува в падината.

Продължихме претърсването още половин час. Липсата, на какъвто и да е успех подхрани растящото ни недоволство, прокрадващо се през спокойната сдържаност, която си бяхме наложили. Плувахме все по раздалечени, разширихме търсенето върху по-голяма площ и увеличавахме отклоненията на спиралата. Ева остана в периферното ми зрение, но след като се гмурнах в дълъг и тесен процеп и разгледах напразно покритата му с камъни повърхност, изплувах и видях, че беше изчезнала. Завъртях се бавно на 360 градуса и осъзнах, че съм се загубил, не знаех нито къде сме, нито в коя част на спиралата би трябвало да се намираме. Доплувах обратно през падината до мястото, през което бях влязъл в нея и пак огледах посоката, в която ми се струваше, че бях видял Ева за последно. Нямаше я. Завъртях се пак в кръг, не познавах нищо около себе си, вече всичко ми изглеждаше едно и също. Тръгнах вляво от първоначалната си посока. Теоретично, ако се вземе предвид обратната на часовниковата стрелка спирала, така трябваше да стигна до центъра с котвата. Но плувах и плувах, все по-далеч и по-далеч и нищо познато не виждах. Всичко беше едновременно различно и същото.

Мислех си, че не е възможно да съм се отдалечил много от котвата. Спрях, завъртях се пак в кръг, после се върнах откъдето бях дошъл. Ако успея пак да намеря падината, поне щях да знам, че съм в обхвата на Ева. Върнах се, само че вече не можех да намеря падината. Минах над висока купчина камъни, която никога не бях виждал и изведнъж осъзнах, че нямам представа къде се намирам.

Повисях във водата, без да знам какво да правя. Можех да изплувам и да потърся лодката, но това само щеше да изхаби останалия ми въздух. Нямаше да ми остане достатъчно, за да сляза пак. Чувствах се като глупак, защото бях изгубил от поглед партньорката си. Но пък и тя ме беше изгубила. Може да се е разсеяла. Възможно беше да е намерила котвата.

Докато се реех над купчината камъни и обмислях следващия си ход, пред погледа ми се появи нещо странно и привлече цялото ми внимание. На размитата граница на видимостта изплува голяма тъмна фигура и започна да нараства в светлината като кит. Преди да се усетя вече плувах към нея, привлечен инстинктивно от безразсъдно любопитство. Когато се приближих до тъмната маса, тя изведнъж загуби форма и тогава осъзнах, че не беше животно или предмет, а черен облак тиня, който се пръскаше като снаряд във всички посоки. Отначало това прозрение ме уплаши, но се спрях и тогава ми хрумна просто обяснение.

Беше Ева. Трябваше да е тя. Тук долу нямаше никой, освен нея, а и нищо друго не би могло да предизвика такова завихряне. Приближих се към облака. Предположих, че трябва да е намерила котвата, наполовина заровена в тинята, и сега като Дан се опитваше да я измъкне и размътваше водата около себе си. Протегнах се към границата на облака и влязох във водовъртежа му. Опитвах се да видя нещо в мрака. Скоро почувствах как се движа все по-навътре в него или пък той се движеше покрай мен и с изненада видях два крака пред себе си. Облакът се състоеше от фини частици, вихрена буря от тъмна материя, която поглъщаше светлината в океана. Пипнешком се придвижвах от камък на камък. Бях неспокоен, но не напълно изгубен, като слепец, движещ се покрай мебелите на непозната стая. Някъде в нея беше Ева и се опитваше да измъкне чугунената котва и въпреки че не знаех къде е точно, със сигурност се приближавах към нея с всеки тласък на плавниците си.

Колкото по-навътре влизах, толкова по-тъмен и мрачен ставаше облакът. Скоро ръцете ми докоснаха камъните, още преди да ги видя и започнах да се чудя как въобще Ева вижда какво прави. И защо насред цялата бъркотия продължава да дърпа така настоятелно? За какво й беше да изравя котвата? Ако въобще това беше възможно. Ева имаше нож, и то голям, но с него едва ли щеше да успее да изкопае масивната тежест от дъното. Най-вероятно котвата е заседнала здраво сред скалите и върху нея се е натрупал пясък, не можеше да се помръдне и от цял екип хора, дори с механични средства. Как би могла да успее сама? Сигурно въобще не би и опитала.

Но ако не тя предизвикваше тази буря, тогава кой?

Или какво?

По тялото ми премина ледена тръпка. Зрението ми се замъгли. Сякаш изведнъж бях влязъл в по-студена и тъмна вода. В ума ми нахлу спомен за термичната дупка, в която бях влязъл веднъж преди години. Но това не беше термична дупка, не и в океана, не и на 20 метра под водата. Спрях да се движа напред и застанах неподвижен в клаустрофобичния мрак. Дишах ускорено, а кислородът намаляваше. Целият треперех. Съзнателно забавих дъха си, после съвсем спрях да поемам въздух.

Ушите ми различиха звук, който досега не бях чул или не бях забелязал. Беше плющящ, спорадичен и яростен. Сякаш идваше отвсякъде и отникъде, като звук на завихряща се буря. Мръсната вода се въртеше на сантиметри пред очите ми. От нея ме делеше само един джоб въздух зад тънко стъкло, налягането на хиляди литри я блъскаше към лицето ми, тъмната вода приличаше на задушаваща ръка в ръкавица, която ме натиска надолу. Над мен нещо изсвистя и водата се завихри силно. Изведнъж ме обзе сковаваща паника. Замръзнах на място, без да мога да помръдна. Мозъкът ми спря да работи.

Водовъртежът премина като вълна, но тинята продължаваше да ме обгръща. Виждах на не повече от няколко сантиметра пред себе си. Без да мисля, се обърнах и поех обратно, драпах по пясъчното дъно, блъсках се в камъните като къртица, плъзвах се ту на една страна, ту на друга и в един момент вече не бях сигурен дали наистина се връщам или влизам още по-дълбоко във водния вихър.

Тогава видях кислородната бутилка на Ева. Не се движеше, не беше на гърба й. Лежеше изоставена на дъното, покрита с фин пясък. Импулсивно посегнах към нея, вдигнах я и изтръсках тинята, която се разнесе като взрив наоколо. Придърпах я към себе си, за да я разгледам цялата, доколкото можех в този мрак. Черната боя беше надраскана дълбоко, токата беше счупена и презрамките висяха. Сърцето ми заби панически, когато осъзнах, че закопчалката е откъсната и на нейно място сега имаше само свободна каишка.

В главата ми нахлу кръв, не контролирах вече дишането си. Бях изпаднал в паника, но някак си трябваше да се измъкна от тази тъмнина. С кислородната бутилка в едната ръка, започнах да опипвам пътя си напред. Въпреки че океанът беше зловещо притихнал, видимостта беше станала още по-лоша. Водата по някаква причина продължаваше да кипи. Заслепен и уплашен, пълзях по дъното, страхувах се да се отделя от сигурността, която докосването до пясъка ми даваше. Придвижвах се мъчително, тъй като допълнителната тежест на кислородната бутилка ме притискаше надолу. Пясък, камъни, пясък, водорасли. Тогава ръката ми се допря до мекотата на гола плът. Инстинктивно се отдръпнах. Затаих дъх и се наведох, за да видя по-добре.

Беше изгнила разкъсана глава! С млечнобели очи и побеляла коса, приличаше на човешка, но беше пълна гротеска. А от черепа се показваха дяволски рога!

По гръбнака ми премина ледена тръпка, която разцепи главата ми на две и в нея нахлу завихрената вода, която разбърка хиляди мисли. Белият дявол. Обуела. Магьосникът. Дан. Къде беше Ева? Къде бях аз? Защо не можех да дишам?

Погледът ми помръкна. Краката ми омекнаха. Червата ми се преобърнаха.

Прилив на вода ме събори, земята под мен се отвори и аз пропаднах в празното пространство.