Дейвид Ангстън
Златният дявол (21)

Най-лошото, което може да се случи

Мислех си, че най-лошото, което може да ни се случи, е да заседнем в развалината без въздух. „Внимавайте долу“, беше ни предупредил Белочек и тогава въздухът беше първото, за което се сетих. Проверих датчика за налягането и установих, че са ми останали не повече от петнайсет минути.

Щом на мен ми оставаха петнайсет минути, въздухът на Дъф, който се бе гмурнал доста преди мен, трябваше вече да привършва. Посочих му датчика за налягането. Той ме погледна и ми направи знак, че всичко е наред.

Не му повярвах. Сигурно не му оставаха повече от пет минути, точно колкото да стигне до повърхността. Посегнах към датчика му, но той ме бутна. Посочих му часовника си, после неговата бутилка и прокарах пръст пред гърлото си.

Дъф поклати глава за „не“.

Посочих му по-отривисто часовника си, наврях гневно пръст в бутилката му и почти си пуснах кръв, като се правех, че си прерязвам гърлото.

Дъф упорито клатеше глава, после се обърна и се отдалечи. Сграбчих го за глезена. Той се изскубна. Гледах го как заплува към тъмницата със светещ фенер, без въобще да осъзнава, че така се самоубива.

Обърнах се омерзен и се направих, че тръгвам без него. Мислех си, че няма да остане сам. Поех към мястото, от което бяхме влезли в товарното отделение. Като стигнах до него, се обърнах да видя дали не ме следва.

Не ме следваше. Кучият му син беше изчезнал.

Дъф искаше да открие златото и знаеше, че това е единствената му възможност. Искаше да впечатли една жена. И не смяташе, че ще успее със злокобния малък череп. И кой бях аз, че да го спирам? Може би имаше друг изход от развалината. Видяхме под корпуса поне един процеп, през който бе възможно да се мине. И освен това знаех, че Дъф може да удължава живота на кислородната бутилка. Той винаги последен изплуваше, когато се гмуркахме в каменоломната. Имаше по-големи дробове или пък по-малки, или просто дебилният му мозък се нуждаеше от по-малко кислород.

Всеки прави своя избор, да постъпи както сметне за добре, помислих си.

Но не можех да го оставя. Та той току-що ми спаси живота. Най-малкото, което можех да направя за него, бе да се погрижа да не загуби своя.

Тръгнах към мястото в далечния край на помещението, накъдето го видях да тръгва и той. Всяко вдишване беше безценно и мехурчетата от издишания въздух започваха все повече да ме тревожат. Студът започна да ме побеждава, кожата ми беше цялата настръхнала. Изгасих фенера и заплувах в тъмното. Ни следа от неговия прожектор. Пак включих фенера, доплувах до стената и започнах да търся в нея дупка или врата. Дървото беше забележително запазено и по него нямаше никакъв отвор. Къде по дяволите се дяна? Придвижвах се внимателно нагоре по стената, като осветявах повърхността й с фенера си. И на върха не намерих нищо, нямаше вход към задната част на кораба.

Изведнъж осъзнах, че няма как и да има. Стената отделяше товарното помещение от спалните на кърмата. „Аргонавт“, а сигурно и повечето платноходи, бяха построени по същия основен план, по който бе направен и „Магьосник“: капитанската каюта бе в просторната кърма, екипажът бе набутан в тесния нос, а товарното помещение беше в средата. В този случай товарът е бил оковани роби. Със сигурност капитанът не би пожелал врата да свързва покоите му с гневната адска дупка. Единственият вход към неговите помещения би бил отгоре, откъм палубата.

Преплувах бързо през пода (долната страна на палубата) и затърсих друг отвор. Намерих го за секунди. Четвъртита дупка точно като онази, през която бях преминал от другата страна на помещението. През нея трябва да е изчезнал и Дъф.

Минах през отвора и веднага се озовах в объркваща джунгла от счупени греди и мачти. Пространството тук изглеждаше още по-тясно от мястото край другата дупка, но веднага забелязах отворения проход, който видях и отвън, процепа под перилото, през който лесно можехме да минем. Това ни е аварийният изход, отбелязах наум, и се опитах да запомня местонахождението му. След това обърнах поглед към кърмата. Това място беше толкова тясно, защото покривът на задните каюти излизаше над повърхността на палубата, също като издигнатия покрив над трапезарията на „Магьосник“. Имах по-малко място за маневриране, докато оглеждах под покрива за вход. Видях две врати. Задната водеше към по-голяма каюта, която реших, че е капитанската. През нея не можеше да се мине, беше прекалено близо до земята. Придвижих се към другата, легнах по гръб и едвам се промуших през нея, а бутилката ми остърга дъното.

Помещението беше малко, но уютно, вероятно за привилегировани членове на екипажа — помощник-капитана, старшината или главния бияч на робите. Стълбата и койките бяха пропаднали, а таванът под мен бе осеян със счупени стъкла и разложени на прах чаршафи и дюшеци, смесени в кална сива тиня. В нея се виждаха и ръждясали метални копчета. Чашата за бръснене с цвят на слонова кост изглеждаше, сякаш е изпусната там вчера. Нямаше и следа от Дъф, а аз не разполагах с време да разглеждам, затова минах през една дупка в пода над мен, която водеше до друго помещение на дъното на кораба.

Беше подобно по размери на предишното и пълно с разпаднали се сандъци и кутии, които като всички останки в кораба се бяха утаили на тавана на обърнатия съд. От изобилието стъклени буркани заключих, че това е килерът. В смесицата от изгнило и разчупено дърво не можеше да се различи нищо, а и Дъф не се виждаше никакъв. Затворената врата към съседната стая не се отваряше. Очевидно беше затисната или заключена от другата страна. На около метър имаше друг отвор в стената, от който тръгваше проход към добре запазено стълбище. Не виждах светлина от Дъф и в помещението в дъното.

Изплувах по стълбището и влязох в каюта, за която бях сигурен, че е капитанската. Голяма стая с една-единствена койка. Остатъците, пръснати по тавана, създаваха впечатление за относителен лукс: изгнили столове от буково дърво с орнаменти, масивна преобърната маса, която приличаше на четириног труп, набраздена спукана на две мивка, корозирали решетки от ковано желязо, издължено огледало с позлатена рамка, като по чудо непокътнато. Почти ме ослепи, когато отрази обратно към мен светлината на прожектора. Имаше и различни счупени и цели порцеланови и сребърни съдове, фини чаши за вино, ръчно рисувани чинии — пълно снаряжение за охолен живот в открито море. Човекът, управлявал този кораб, очевидно е печелел добре, независимо дали от търговия със злато или с роби.

Дъф ръчкаше дебелата утайка край килнатата стена на кърмата. Като ме видя да приближавам, насочи фенера си към лицето ми, после го обърна пак към останките и продължи да рови, сякаш бях само още един плуващ дървен боклук, незначително отклонение от героичното му търсене.

Защо гонех този дебил? Защо ми пукаше? Ако е решил да се самоубива, нека го прави. Всеки миг въздухът му щеше да свърши. Тогава щяхме да видим кой е боклук.

Внезапно Дъф доплува до мен и ми протегна ръка. Не дойде да ми измъкне мундщука за отчаяна глътка въздух, а за да ми покаже какво е намерил в развалината.

Беше монета. Златна монета.

Същата като тази, която Дан бе прекопирал в тетрадката си, като онази, която Белочек бе научил да се приземява винаги на главата си и която сега седеше сгушена в скута на рая. Взех я от ръката му и насочих прожектора си към блестящата й повърхност. За разлика от намерената от Дан, тази беше в почти идеално състояние. Не беше износена и корозирала, плешивият орел и лейди Либърти искряха от перфектно изсечения релеф, а годината 1850 и стойността „Десет д.“ се виждаха ясно като в деня, в който е била направена. Не бях сигурен защо монетата на Дан беше изтъркана, а тази не, но предполагах, че брат ми я е намерил извън кораба, била е изложена на въздействието на абразивните течения, докато тази е останала в спасителния заслон на това тихо и откъснато от света помещение.

Дъф взе монетата от ръцете ми и я пъхна в издутия джоб на банския си. Беше натъпкан с монети. Прекара пръст пред гърлото си и посочи към мястото, откъдето бяхме дошли. Както и очаквах, кислородната му бутилка бързо се празнеше. Тръгнах след него по обратния път, готов да споделя въздуха си, ако стане нужда, но той се обърна, спря ме, хвана ме за китката, завлече ме към мястото, където беше намерил монетите и заби пръст в пода. Зърнах и други искрящи монети, пръснати и погребани в тинята. Не беше имал време да събере всичките, но аз имах. Искаше да остана и да изнеса на повърхността колкото можех повече. Колко ли въздух му беше останал? Очевидно достатъчно, за да вярва, че ще може да изплува сам. Преди да успея да му противореча, което не беше лесно при никакви обстоятелства, а на дъното на морето направо невъзможно, той се обърна и бързо изчезна през отвора.

Неохотно го оставих да си тръгне. До изхода, който видях на палубата, не беше далеч. Дъф Белия дроб можеше да стигне до там на един дъх. А на мен ми оставаха пет минути преди също да трябва да си тръгна. И оттам нататък имах още само пет последни, за да стигна до повърхността.

Обърнах се и насочих фенера към полето с отломки. Сред цялата тази гнилоч златните монети светеха като ярки жълти звезди. И тогава се случи, стана, когато останах сам сред звездното поле. Започнах да освобождавам погребаното под тинята съкровище със същия първичен порив, с който се бях протегнал към монетата в дланта на Белочек. Една, втора, трета. Вдигах ги бързо с нарастваща възбуда, чувствах се енергичен, недосегаем, като бог — гръмовержец, който сваля звезди от небето. Сега осъзнавам, че тогава за първи път бях обладан от истински пристъп на неподправена алчност. Когато светът ти се предлага, когато се отваря като краката на жена и те моли да влезеш, нищо не може да те задържи, няма спиране, невъзможно е да вържеш безумеца в себе си. Писано е да се случи, това е смисълът да си тук, няма кой друг да го вземе, освен теб.

Моята съдба. Всичко, което ми се бе случило след деня, в който умря баща ми, всичко ме бе водило точно към тази точка във времето. Към този миг. Моят миг. Миг като този на Хектор Белочек, който можеше да промени живота ми завинаги. В мен нямаше никакво колебание. Никакви съмнения. Не мислех. Никакви „би трябвало“, „би могло“, „защо“. Имаше ги само искрящите златни парченца пред мен, които влачеха като комети опашки от тиня и светеха като слънчеви дискове.

Монети, монети и още монети. Проклетите бяха навсякъде. Наливах ги в чатала на банския си и те се настаняваха около топките ми, докато пенисът ми не се втвърди. Имах златна ерекция. Очите ми се насълзиха.

Фенерът ми падна. Помещението се изпълни с мрак. Прожекторът лежеше заровен в тинята и когато се пресегнах да го взема, видях, че тя самата светеше като сняг на лунна светлина, в нея имаше безброй искрящи частички.

Златни искрящи частички.

Тинята беше пълна със злато, с малки златни прашинки. От тези, които пресяваха от реките, така наречената „блестяща почва“. Беше се разпиляла някъде, беше се просмукала в стаята и се бе пръснала като вълшебен златен прах.

Откъде ли идваше?

И откъде идваха монетите?

Избърсах стъклото на прожектора и го насочих нагоре. В палубата над мен се показа квадратна черна дупка. Водеше към помещението на кърмата, където бе залостената врата, която не можах да отворя. Последната неизучена стая на кораба. Проверих датчика за налягането, въздухът ми беше съвсем малко. Имах само няколко минути преди да тръгна. Добавеното тегло на монетите ме дърпаше надолу, но аз се оттласнах и се проврях през отвора.

Изведнъж стените се разлюляха от силен тласък. Спрях се в дупката. Развалината простена и гредите й затрепериха. Отгоре ми се посипа пясък.

Сърцето ми лудо заблъска. Страхувах се, че съдът ще се срути върху ми. Прожекторът се изплъзна от ръката ми и падна в тинята. Притисках се в тъмното към ръба на отвора.

Секунди след като друсането спря, утихна и скърцането. Развалината отново потъна в тишина.

Никога преди не бях преживявал земетресение. Дали не беше това? Или пък корабът бе смутен от нашето присъствие, може би движенията ни бяха нарушили крехкото му равновесие. Тласъкът беше доста силен. Сякаш нещо се блъсна в корпуса. Предположих, че Дъф вече е стигнал повърхността, движението не би могло да идва от него.

Тогава се сетих за сянката, която бях видял. В съзнанието ми тя остана като нещо заплашително и масивно. Дали пък някакво същество не беше разбутало паянтовия корпус?

Нямаше време да му мисля. Корабът изглеждаше по-неустойчив от всякога, а и само след секунди нямаше да имам и глътка въздух. Исках да се махна от тук.

Вдигнах фенера и обърсах стъклото му. Разгледах набързо помещението под лъча му и видях, че това е друго товарно отделение, с таван още по-висок от този в капитанската каюта. На наклонената стена на кърмата имаше стълба, която водеше към подобен на катедрала купол вътре в корпуса. Видях пред стаята затворената врата на килера, желязното му мандало беше стопено от ръжда. Както навсякъде другаде в кораба, всичко бе паднало на тавана отдолу. И както движех лъча по него, изведнъж спрях.

Сред калта и счупените касети лежаха пет тежки метални сандъка.

Сърцето ми подскочи. Най-малкият се беше счупил и от отвора се бе разпиляло съдържанието му — златни монети, златни кюлчета, златен прах — всичко се бе изсипало по тавана. Голяма част от златото бе паднало през отвора в стаята, в която Дъф го бе намерил.

Вдигнах една тежка златна тухла от тинята и започнах да се любувам на концентричната тежест и наситения цвят. Хрумна ми, че навярно е много по-ценна от всичките монети в банския ми. Избърсах гладкото й плоско лице и видях, че носи дамга от няколко цифри и малък буквен печат. От обратната страна имаше мека вдлъбнатина и сериен номер в горния край. По цялата повърхност при изливането бяха застинали малки мехурчета, единият ъгъл на кюлчето беше отчупен.

Оставих тежката тухла в тинята. Покрай мен имаше пръснати поне още дузина такива. В това дълбоко скрито място на кърмата, в залостената отвсякъде стая, до която се стигаше само през капитанската каюта, открих съкровището на „Аргонавт“.

Бързо разгледах четирите по-големи сандъка, които лежаха катурнати на пода. Всичките имаха катинари и ръбовете им изглеждаха като запоени от корозията. В пристъп на вълнение се опитах да се преборя с единия от падналите сандъци, но той тежеше много повече, отколкото силите ми позволяваха да повдигна и бързо се отказах. Намерих друг, който се беше приземил стабилно на основата си. Беше затворен с изгнил, почти разпаднал се катинар. Ударих го с кюлчето, но от това само златото хлътна навътре. Катинарът отказа да се отвори. Хванах по-малкия, отворен сандък, изсипах съдържанието му и с всичка сила го ударих в катинара на по-големия.

Не можах да разбера дали поддаде или не. Не разбрах, защото не можех да виждам — изведнъж пропаднах в мрак.

От удара крушката на фенера ми изгоря.

Включвах и изключвах прожектора, разклащах го и го удрях в дланта си, дори не просветна.

Фенерът ми вече беше безполезен. Дъф отдавна го нямаше. Някакво чудовище ме чакаше отвън. А аз бях сам дълбоко в търбуха на развалината без нито искрица светлина и с по-малко от пет минути, за да изплувам на повърхността.

Ако датчикът не ме лъжеше. Може да ми оставаше и само една глътка въздух.

Мисълта за дишането не ми помогна много, само ме накара да поемам по-дълбоко. Бях хипервентилиран. Сърцето ми блъскаше в гърдите, в главата ми нахлуваше кръв, виеше ми се свят. Как да разбереш, че припадаш, когато е толкова тъмно, че не различаваш нищо? Заопипвах по дъното на помещението за отвора. В ребрата ми се блъсна острият ръб на метален сандък. Свих се, но продължих да се движа. Не мислех за болката, нито за изтичащата във водата кръв, нито че реброто ми може да е счупено. Можех да мисля само за едно: че трябва да се махна оттук на всяка цена.

Ставаше ми все по-трудно да дишам. Или само си въобразявах? Страхът ме обвиваше също като студената вода наоколо. Ръцете ми се тресяха, раменете ми трепереха. Чувствах монетите на чатала си като кофа с лед. Главата ми се удари в един от железните сандъци и от очите ми изскочиха звездички. Продължих напред. Вече ме управляваше онази част от мен, която изглеждаше лишена от разум. Наречете го инстинкт. Воля на тялото да оцелее. Тя помпаше адреналинова енергия във вените и ме тласкаше напред в тъмното.

Изведнъж напипах отвора. За секунди се проврях през него. Излязох с главата надолу, като Алиса през огледалото. В кое помещение се намирах? В капитанската каюта? Къде беше вратата? Не си спомнях. Някъде от другата страна на стаята, помислих си. Завъртях се и заплувах натам. Изведнъж изгубих ориентация. Къде беше горе? Къде беше долу? Не виждах мехурчетата от издишания въздух и не можех да определя. Не можах, дори когато се ударих в стената. Която всъщност не беше стена, а беше подът. А той пък не беше под, а таван. Покрит с тиня. И остри отломки.

Обърнат нагоре крак на маса се блъсна в маската ми.

В носа ми влезе ледена вода и на очите ми залютя. Дали стъклото се бе спукало? Сграбчих маската, натиснах я към лицето си и издишах през носа. Нивото на водата спадна, още едно издишване и беше напълно изчистена. Стъклото се оказа здраво. Но кислородът в бутилката ми бързо свършваше. Въздухът ставаше все порядък и все по-труден за вдишване. Вече знаех, че ми остава не повече от минута.

Не помнех как да изляза от стаята. Нито накъде водеше пътят след нея. Движех се напред пипнешком и протягах ръце, за да достигна стената. Ръцете ми попадаха върху обърнати столове, мека тиня, непознато ръждясало желязно парче, счупено дърво, още една проклета монета. Напипах нещо остро, което ме поряза като бръснач. Счупена на две порцеланова мивка. Сега вече и ръката ми кървеше. Чувствах как солената вода влиза в раната и я изгаря. Не спирах да се движа, опипвах наоколо, протягах се към изхода.

Изведнъж нещо се плъзна по задната част на бедрото ми.

Водорасли? Не беше това. Беше нещо месесто, мускулесто, живо. Нещо като огромна змиорка. Сигурно живееше в капитанската каюта. Усетих го да се потрива в глезена ми и да се плъзва по стъпалото. Потръпнах и дъхът ми спря. Събрах сили за следващото докосване. За още една изучаваща ласка.

Не се случи. Дали ме обикаляше?

Оттласнах се с внезапно обзело ме безумство, понесох се напред и се гмурнах сляпо в тъмнината.

Не знам как стана, но в един миг вече се издигах по стълбището. Това беше изходът. Пътят на готвача към килера. Но в обратна посока. От него се излизаше в отворено пространство, в друга черна дупка в Страната на чудесата. Но тук беше по-различно, виждаше се светлина. Колкото и да беше слаба, стори ми се като маяк. Заплувах нетърпеливо към нея, но като се приближих, с разочарование установих, че идва от малък процеп в стената на кораба. Въпреки това се държах за нея като за пъпна връв. Самият факт, че я имаше ме изпълваше с надежда. Беше като пробуждане по време на кошмар, като вдъхващ вяра изгрев. Поех продължително и мъчително дъх и надникнах в мъглявата светлина.

Когато очите ми привикнаха, светлината се промени. Потръпнах като осъзнах, че това пред погледа ми вече не е вода, а движеща се плът.

Отдръпнах се.

Призрачното чудовище. Белият дявол.

На сантиметри от лицето ми бавно се плъзгаше цяла стена от плът. Кожата беше млечнобяла и цялата в белези. Светеше като лунна повърхност. В движението на това призрачно и тайнствено същество имаше някаква мрачна целеустременост, сякаш покрай мен минаваше самата смърт. Не виждах очи или уста, нито перки, хриле и зъби. Само огромна стена от плът, която се плъзгаше тихо покрай мен.

Гледах, изпълнен със страхопочитание и целият треперещ. Изведнъж стената от плът изчезна със свистене. Пред погледа ми зад цепнатината отново се откри мрачна водна пустош.

В парализирания ми мозък най-напред се появи закъсняло притеснение за Дъф. Той имаше фенер, трябва да е успял да се измъкне. Но вече не бях толкова сигурен дали се е върнал на яхтата.

По петите на първата мисъл си проправи път втора — дали аз самият ще мога да се измъкна до яхтата?

Вече вдишвах почти само вакуум. Придвижвах се с опипване по корпуса, докато не стигнах до изтърбушения таван. В кърмата имаше четири помещения, аз бях минал през три от тях. Още едно и щях да съм навън. Пълзях по тинята, през бъркотията от буркани и изгнили дъски, докато ръцете ми не попаднаха в празното пространство на отвора. От него се излизаше в каютата на екипажа, а от нея вече виждах бледата светлина на врата на палубата под мен онази над скалистото дъно на рида. Минах през вратата и се измъкнах изпод покрива. След миг вече плувах навън покрай мрачната гора от счупени мачти под развалината.

Опитах се да забравя какво съм видял, но не можех да го изхвърля от мислите си. Спомних си водния вихър и ужасната глава, която бях намерил. Имаше някакво невидимо призрачно присъствие в тези води, сякаш хищно чудовище обикаляше из тях. Усетих го от мига, в който се гмурнах в дълбините, струваше ми се, че ме чака. И сега пак чувствах присъствието му.

Погледнах през процепа. След пълната тъмнина сивата мътна вода ми се струваше обляна от светлина. Нямаше къде да се скрия, нямаше как да стигна повърхността, без да се изложа на показ. Но нямах избор. Въздухът ми свършваше. Ако продължавах да се крия в развалината, щях да съм мъртъв след секунди.

Трябваше да рискувам.

Измъкнах се бързо през процепа, огледах се и започнах да се издигам, като се опитвах напразно да си поема дъх. Във водата не се виждаше нищо друго, освен грамадния корпус на потъналия кораб, който бавно изчезваше под мен. Къде се дяна бялата сянка? Дали не обикаляше отвъд моята видимост, някъде извън границите на светлината? Напрегнах очи и непрекъснато се извръщах, за да си пазя гърба. Уплашен от възможността да получа белодробна емболия, заплувах нагоре, като издишвах бавно и се оставях мехурчетата да ме водят. Въздухът в бутилката се увеличаваше. Юмрукът, който стискаше здраво дробовете ми се отпусна и аз поех нестабилно дъх, но този път по-лесно от предишния път.

След като изгубих от поглед „Аргонавт“, край мен вече нямаше нищо, нямаше как да се ориентирам колко далеч съм стигнал и колко ми остава. Бях сам в парализиращата кристална топка, в зловещия подводен свят. Движех се спираловидно нагоре, но изведнъж изпаднах в стаза^[1], имах усещането за движение в пълния покой край мен, сякаш бях в окото на циклон. Внезапно спрях. Гигантска перка ли видях? А този бял отблясък от плът какъв беше? Преди си бях помислил, че е Дъф. А сега не бях толкова сигурен. Завъртях се и огледах мъглявата далечина.

Каквото и да беше, вече го нямаше.

Издишах и последвах издигащите се мехурчета.

Светлината над мен постепенно ставаше по-ярка. Пулсът ми се ускори. След по-малко от половин минута щях да съм на повърхността.

Но изведнъж пред очите ми изникна нещо, което ме накара да потръпна. В бледата светлина над мен плуваше сянка.

Спрях и увиснах във водата. Гледах как мехурчетата се издигат към нея. Гърлото ми се сви и от него излезе и последният ми дъх.

Съществото не помръдваше, а ме чакаше.

Дробовете ми горяха. Погледът ми се замъгли. Можех или да се изправя срещу дявола, или да се удавя. Оттласнах се с плавниците и се понесох нагоре. Въздухът отново се разшири и аз поех дъх. Тогава се появи звукът. Зловещ рев идеше отгоре ми.

Оказа се, че не е мучене на звяр, а звук от мотор, а сянката над мен беше аварийната лодка на „Магьосник“! Сигурно бяха излезли, за да ме търсят и да се опитат да ме спасят. Помислили са, че пак съм припаднал. Полетях към тях, както душа на мъртвец се възнася към небето.

Изскочих на повърхността и напълних дробовете си с въздуха под откритото небе. Задъхан и изтощен, свалих маската и се обърнах към лодката.

Тя беше пълна с изопнати лица. Всички бяха отворили очи широко, изпаднали в паника.

Едно от лицата беше на Рок. От устата му се изляха думи, които ще останат завинаги да звучат в ушите ми.

Бях се осмелил да вляза в търбуха на звяра и да открадна огромно изгубено богатство. Бях минал през огледалото, бях ослепял и бях срещнал чудовище. Бях събирал звезди, избягал от змиорка, бях заровил топките си в искрящо злато. И само аз знаех тайната на „Аргонавт“.

Но всичко това бледнееше пред изпълнения с ужас глас на Рок.

— Къде е Дъф? — крещеше той, отново и отново. — О боже, къде е Дъф?