Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощно море (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дейвид Ангстън

Заглавие: Златният дявол

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мариела Якимова

ISBN: 978-954-585-783-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6911

История

  1. — Добавяне

Забрава

Първото доказателство, че са стигнали живи и здрави до кораба беше сакът, който изскочи на повърхността. Яркожълтият, покрит с полиуретан балон, напълнен с въздух от допълнителната бутилка, която свалиха със себе си, се появи само на няколко метра от борда на аварийната лодка на мексиканеца „Зодиак“. Тя бе вързана за кърмата на лодката на „Магьосник“, в която стоях вече половин час. Бях закотвен точно над потъналия „Аргонавт“ и директно под палещото слънце. Разхлабих въжето на котвата и загребах към чантата. Като стигнах, се протегнах към нея с куката. Чантата бе тежка като желязна котва. Вместо да я вдигна, придърпах лодката към нея. Под жълтия купол на балона едва различавах черните й каишки, а вътре — приглушения блясък на златото. Беше прекалено тежка, за да я извадя на един път, налагаше се да я разтоварвам кюлче по кюлче. Само че бързо разбрах, че не мога да стигна до нея от височината на лодката, не и без да се преобърна. Трябваше да сляза във водата и да разтоварвам оттам.

Наречете ме страхливец, но не изгарях от желание да плувам беззащитен на повърхността, без да знам какво се крие отдолу. Дали Белият дявол беше африкански бог или някаква дълбинна генетична мутация, не беше важно. Единственото, което имаше значение, бе, че е способен да убива. Въпреки че не бях видял и следа от него, докато чаках в лодката, а пък и Белочек и Ева очевидно бяха стигнали до кораба, без да бъдат погълнати по пътя, не можех да си избия от ума, че скатът дебне отдолу и чака подходящ момент или подходяща жертва. От неговата рибя гледна точка два космати бели крака, висящи апетитно под вълните, са определено за предпочитане пред едър тъмнокож мъж със страховит харпун и жена с блестящ нож в ръка. Чудовището вече имаше един нож в гърба. Аз му го бях забил и сега се чудех дали няма да търси отмъщение.

Накрая осъзнах, че нямам избор и прескочих през кърмата във водата. Беше хладна и освежителна. Изведнъж грижите ми за ската изчезнаха, тъй като се наслаждавах на спасението си от слънцето. Доплувах до жълтото кълбо и бръкнах в сака под него. Обвих пръсти около едно от кюлчетата и се опитах да го вдигна. Вместо това, то ме дръпна надолу и едвам успях да изплувам, докато плюех вода. Едно-единствено кюлче тежеше повече от колан с баласт. Ева каза, че тежи 400 унции, което е около 12 килограма. Белочек предложи да ги разтоварвам на „Зодиак“ и на нашата лодка. Сега усилието ми се струваше непосилно.

Опитах пак, като бръкнах с дясната ръка в чантата и сграбчих силно кюлчето, притиснал пръсти в задните му жлебове. Хванах се здраво за лодката и го вдигнах. Цяло лято бях вдигал двайсетлитрови кофи с боя, ръцете ми бяха заякнали и хватката ми беше надеждна. Въпреки това, за да вдигна едно кюлче, трябваше да събера всичките си сили. Лодката се наклони, когато го измъкнах от водата и с усилие го прехвърлих вътре. Чух го да се плъзва тежко по стената и да спира внезапно на пода. Повторих действието и след няколко минути бях разтоварил дванайсет кюлчета. Остана едно, но го оставих за тежест. Отворих клапата на балона, пуснах въздуха и го видях бавно да потъва след сребриста следа от бълбукащи мехурчета. За секунди беше изчезнал.

Като видях колко бързо се скри, изведнъж изтръпнах: скатът можеше да се спотайва точно под краката ми. Хванах се за лодката, бързо отидох от другата й страна и като балансирах с теглото на златото, непохватно се прехвърлих вътре.

Успях, бях жив и първият от многото сакове със злато бе успешно разтоварен. Обзет от въодушевление, грабнах едно кюлче. Лодката изгуби равновесие и се наклони силно, а аз се стоварих болезнено върху купчината и си ударих главата в страничната стена. От удара ми се зави свят. Пропълзях до седалката, започнах да търкам черепа си и да поглаждам наранените колене. По краката ми покапа кръв — раната от ухапано на носа ми се беше отворила. Стиснах я, за да спра кървенето, и започнах да ругая мъртвото момиче под носа си. Малката кучка заслужаваше да умре. Шибана откачалка.

И изведнъж се осъзнах. Какви ги мислех? Бях гледал как изтича кръвта на съвсем младо момиче в краката ми. Не бе минал и час и вече грубо я ругаех. Да не би с изтичането на кръв от сърцето ми, то да е станало студено и празно?

Внимателно посегнах пак към купчината и вдигнах от нея едно кюлче. То отново извика в ума ми монетата на Белочек, която Дан му бе пратил. Излъчваше същия богато нюансиран блясък, искреше прекрасно, а под жаркото слънце — направо ослепително. На задната част на продълговатата тухличка имаше застинали мехурчета, разделени от жлеб. Очевидно дефект на леярския процес, но пък правеха кюлчетата по-удобни за хващане. Предната страна бе гладка и плоска, с печат, на който бе отбелязано теглото и чистотата на златото, а до тях със ситни букви бе отпечатана някаква неразбираема дума. Както всички останали кюлчета и това бе отчупено в единия ъгъл. Според Белочек това била цената на пробата, направена от производителя на отливките.

Сложих кюлчето в скута си, избърсах с хавлия капките и лъснах повърхността му. Сега отпечатаните номера се виждаха още по-добре: 399.96 тройунции. 935 чистота. Наистина беше чисто. Жълтото злато блестеше като матирано огледало, почти виждах лицето си в него. Изведнъж от носа ми падна капка кръв и се стовари върху отпечатаното име. Избърсах я с пръст, но видях, че кръвта е влязла в издълбаните букви и ги откроява ясно.

Забрава.

От тази дума ме побиха тръпки. Бях я срещал в училище, май по време на курс за Милтън. „Забрава“ беше другото име на бездънната бездна на ада. Сигурно е знак на монетния двор или лого на производителя на отливките. Алюзия за Хадес — бога на подземното царство и мъртвите, древния бог на скъпоценните метали, скрити в земните недра. Докато се взирах в потъналата в кръв дума, тя сякаш се разтвори в червената течност и се превърна в светлина. Тръпките на ужас постепенно се превърнаха във въодушевление, завладяващо чувство на всеобхватност и мощ. Ръцете ми затрепериха.

В скута ми лежеше четвърт милион долара, а в краката ми проблясваха още единайсет кюлчета. Седях върху почти три милиона долара!

Тъкмо си го помислих и до лодката изскочи още един жълт сак. Този път нетърпеливо се хвърлих във водата и веднага започнах да разтоварвам златния товар.

Белочек бе купил два сака за операцията. Докато разтоварвах единия на повърхността, той и Ева пълнеха другия долу. Скоростта на действието зависеше от няколко фактора. Единият беше достъпността. В сандъчето с инструменти, което свалиха в развалината, имаше къс трион. Надяваха се с него да изрежат отвор в корпуса, за да получат директен достъп до помещението със златото. От бързината, с която вторият сак последва първия, заключих, че вероятно точно така са направили. И сега, освен вероятността да им свърши въздухът, единствената друга истинска опасност беше скатът.

Планът беше Белочек да стои на пост с харпуна, докато Ева, въоръжена само със сгъваемия нож, излиза в открития океан, за да вземе празната чанта. Разбира се, имаше опасност потоците тиня, ако са много силни, да избутат обезвъздушения балон далеч от целта му. Истинското изпитание на системата щеше да дойде, след като пуснех празния сак. Дали щеше да падне така, че Ева да го намери? И ако го намери, щеше ли да успее да стигне до развалината, без да се натъкне на ската?

Само мисълта за това ме изпълни с безпокойство. В мига, в който разтоварих сака, изпуснах въздуха от балона и бързо се прибрах в лодката. Сакът бързо полетя надолу. Надникнах през борда и видях мехурчетата. Като изключим останките от „Орхидея“, повърхността беше празна и ясна, без следа от живо същество. Огледах океана около себе си и се замислих какво бих направил, ако видех Белия дявол. Револверът лежеше в пълна готовност в джоба на седалката до мен. Въпреки че никога през живота си не бях стрелял, с удоволствие щях да опитам. Имаше два патрона. Може би достатъчно, за да убия звяра и да залича натрапчивия спомен от лицето на Кенди.

Точно когато образът й отново изплува в съзнанието ми, забелязах раздвижване на плажа. На него се бе събрала група мъже и доколкото виждах в далечината, бяха обградили дребен прегърбен силует, облечен в черно. Без съмнение старицата, която срещнах през нощта на брега. Мислено се напсувах, че оставих бинокъла на „Магьосник“. Без него нямаше как да видя ясно какво точно правят. Старицата май се бе привела над нещо и посягаше към него с голи ръце, но обградилите я мъже я скриваха от погледа ми. След малко ми се стори, че вдигат нещо от водата. Всички вкупом го понесоха по брега, приличаха на траурна процесия.

Спомних си веднага сцената, на която бях станал свидетел — подпухналото тяло на Дъф и старицата с главата му. Без съмнение всичко се повтаряше — този път посред бял ден и с трупа на Кенди. Разбира се, нямаше как да съм сигурен, че е Кенди. Не зърнах морковената й коса, нито дългите й бели крайници. Но нещо ми подсказваше, че е тя. Защо иначе тези мъже ще се събират на брега и старицата ще идва на куците си крака от толкова далеч? Това, което се случи с Дъф, сега май се случваше с Кенди. Скатът беше освободил тялото й в плитчините и вълните го бяха изхвърлили на брега. Едва ли го правеше нарочно — рибите не носят като кучетата. Но не се съмнявах как го тълкуват местните: още един дявол, погълнат от техния бог и доставен за ритуала им на сушата.

Бях толкова заинтригуван от случващото се на плажа, че не забелязах как зад мен бързо се приближаваше лодка. Когато се обърнах заради шума от мотора й, тя беше само на няколкостотин метра от мен. От време на време бяхме виждали преминаващи лодки, но никоя от тях не се бе приближавала, тъй като очевидно нямаха причина да влизат в залива, а и разполагаха с хиляди основания да стоят далеч от него. Тази обаче се движеше право към мен. Отначало не можах да определя дали е мексикански морски патрул, полицейски кораб или рибарска лодка. Истината беше, че дори не можех да различа коя каква е. Виждах само високия й бял нос и покрива на каютата. Когато се приближи, различих и мъж на предната палуба.

Сигурно са видели дима, помислих си. Или са чули за него. За миг замръзнах и не знаех какво да направя, останки от „Орхидея“ все още плуваха на повърхността. Трупът на Рок се разлагаше на „Магьосник“. „Зодиак“ беше очевидно привързана към моята лодка, а в краката ми лежаха три милиона долара.

Какво да направя? Направих това, което всеки изплашен до смърт гринго, на когото не му е чиста работата, би направил — грабнах оръжието.

Беше стар револвер с въртящ се барабан и хлабава дървена дръжка, която поскърцваше в ръката ми. Затъкнах го отзад на кръста и внимателно го скрих под колана на банския си. След това хвърлих хавлия върху златото. Тя едва покриваше купчината кюлчета, но ако човек не подозира какво има под нея, едва ли щеше да отгатне какво крия. Мисълта ми се луташе в хиляди посоки, докато най-накрая се смрази. Инстинктивно станах прав. Стоях така с треперещи колене и гледах приближаващата лодка.

Мексиканецът на палубата не беше ченге, не приличаше и на морски патрул. Беше момче на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Носеше мръсна бейзболна шапка с обърната към тила козирка, гумени ботуши и изцапан гащеризон. Пъпчивото му лице бе сгърчено в крива гримаса, половината намръщено, половината усмихнато. Имаше дебилния вид на избягал от дом за малолетни престъпници. Пътуваше върху стар дървен траулер в същия окаян вид като „Орхидея“, само че си беше функциониращ рибарски съд с кранове, лебедки, въжета и съответния такелаж, с множество мрежи и въдици отзад. Сред тази рибарска менажерия едвам се виждаше и другият пътник, изпит и слаб старец със сива брада, който ме гледаше хитро и злобничко. Носеше разръфана, избеляла от времето сламена шапка, а в ръката си държеше дълга стоманена рибарска кука, която приличаше на вълшебен жезъл или на овчарска гега. Незнайно защо се криеше зад опънатите мрежи и нямаше желание да се покаже изцяло пред погледа ми.

Слънцето блестеше в прозореца на каютата, но успях да различа част от лицето на човека, каращ лодката. Май не беше по-възрастен от хлапето на палубата, имаше дебели черни вежди, бе присвил очи, а носът му бе прекадено голям за лицето му. Извика нещо на момчето отвън. Стори ми се, че си приличат и предположих, че са братя.

Момчето на палубата се обърна и извика в отговор, след това ме заговори любезно на испански.

— No comprendo — отвърнах.

Лодката бе спряла и то достатъчно близо, за да изпълни въздуха около мен с воня на мъртва риба. Момчето в каютата излезе на палубата. Тогава видях, че носи същия мръсен гащеризон като на по-малкия си брат, носът му изглеждаше голям, защото е чупен и не е зараснал правилно. Заради това изглеждаше по-грозен и по-гаден от пъпчивото момче, което не спираше да си чеше коляното и да върти кривата си, дебилна ухилена физиономия. Онзи с носа огледа останките от взривения кораб и посочи към плуваща наблизо спортна обувка. Измърмори нещо на брат си и след това извика някакъв въпрос на испански към мен.

— Не говоря испански — казах и свих рамене. — Americano.

Той ме гледа безизразно известно време, след това обърна очи към подозрителната хавлия в краката ми. В сенките зад него старецът замърмори нещо. Престоят в залива го правеше неспокоен. Беше очевидно, че не е искал да идват.

„Носът“ пак ми зададе въпрос на испански.

— Яхтата се преобърна — казах. — Но аз съм добре. Всички сме добре.

Той ме зяпаше с празен поглед и или не схващаше, или не вярваше, не бях сигурен кое от двете. Свих леко рамене, като се правех на безгрижен. Все едно бях поредният бял турист, прецакал се в океана.

— No problema — казах.

Точно тогава на повърхността изскочи голям жълт балон. Точно между нас и всъщност по-близо до техния съд, отколкото до моя. Тихичко изругах. Очите им залепнаха за него. Закаченият за балона сак и блестящото в него злато се виждаха добре под водата.

— Oro! — извика кривогледото момче.

— Madre de Dios[1]! — възкликна Носа.

Старецът се появи с клатеща се походка иззад пердето от люлеещи се мрежи. На лицето му бе изписан ужас и той викаше тревожно, докато куцукаше бързо към двете момчета. Не разбирах и дума от това, което казва, а братята, омагьосани от златото, въобще не му обръщаха внимание. Накрая бавноразвиващото се момче сграбчи рибарската кука от ръката на стареца. Втурна се с нея към перилото и се пресегна да издърпа чантата.

— Ей, не пипай! — извиках. Старецът продължаваше да крещи и се опитваше да дръпне момчето назад. То го отблъсна и пак се пресегна към балона.

Боях се да не го пробие.

— Остави го! — извиках. — Мой е! — Сграбчих собствената си рибарска кука, пресегнах се над водата и се опитах да отблъсна неговата.

Носа бе изчезнал, но изведнъж се появи с още по-дълга от моята кука. Изблъска брат си настрани, посегна с нея и се опита да закачи чантата.

— Мой е! — виках, докато се борех да го отблъсна.

Куките ни се сплетоха и започнахме да се дърпаме взаимно. Белокосият старец крещеше на момчето, аз също му виках да се отстрани. Но хлапето рязко дръпна куката и изби моята от ръцете ми. Тя падна във водата на място, където не можех да я достигна.

Пак извиках и го изругах на висок глас, но никакъв резултат. Закачи сака и го придърпа към себе си. След това с брат му се опитаха да го извадят от водата. Хлапетата бяха силни, личеше си, че вадят риба от океана от невръстна възраст. Но товарът в сака беше прекадено тежък и за тях.

Старецът отзад не спираше да ги умолява.

— Por favor! Por favor!

Извадих пистолета и го насочих към небето.

— Пусни я! — извиках. — Пусни я или ще стрелям!

За мое учудване не обърнаха никакво внимание на заканата ми, сякаш нямаше да се осмеля да я изпълня. Носа продължаваше да дърпа куката, а брат му, увиснал на ръба на лодката, протягаше дългата си ръка към сака.

— No, por favor! — викаше старецът.

Прицелих се към момчето, което се протягаше към сака.

— Ще стрелям! — казах. — Кълна се в Господ, че ще стрелям!

Пъпчивото лице на момчето беше почервеняло от напрежение. Той вдигна към мен неестествената си полуусмивка и се взря в пистолета в ръката ми. Брат му и старецът също гледаха в него.

Протегнатата ми ръка затрепери. Ако не дръпна спусъка сега, тайната ни нямаше да бъде опазена, щяхме да загубим богатството. Всичко случило се, всичко, което ме доведе дотук, щеше да отиде на вятъра. Но можех ли да дръпна спусъка? Бих ли убил момчето за един сак злато? Ако го направех, трябваше да убия и останалите. И след това да потопя кораба им, както бях направил с „Орхидея“.

Момчето бръкна по-дълбоко в чантата и пръстът ми бавно се стегна около спусъка. Сякаш движението на ръката му и на моя пръст бяха взаимно свързани, като зъбчати колела в някакъв космичен апарат. Бяха части от същата машина, която караше сърцето ми да бие, разклащаше лодката, запалваше слънцето. Винтчета в черната кутия на съдбата, довела ме дотук и поставила пистолета в ръката ми и това гримасничещо момче, пред очите ми. Наречете ме дявол, но в краката ми лежеше цяло състояние, а светът зависеше от това дали ще дръпна спусъка. И ако не го дръпнех сега, ако не го дръпнех сега…

Тогава водата под нас побеля.

Хлапето отдръпна празната си ръка и се върна нагоре по корпуса на лодката. Огромният бял скат изскочи на повърхността и грамадното му тяло полетя във въздуха. Рогата му стърчаха, а устата му висеше отворена. За милиметри пропусна трескаво прибиращия се крак на момчето, което се прехвърляше над перилото. От съществото, понесло се с лекота над вълните, заваля дъжд. Едното му крило сочеше небето, а другото докосваше мястото, от което изскочи. Вдигнах пистолета, насочих го към луннобялата стена от плът и стрелях веднъж в раздвижената вода. Силният изстрел ме изхвърли назад и ме оглуши. През парливия облак дим видях братята да се оттеглят като подплашени раци по палубата, а старецът продължаваше да ломоти нещо в несвяст, докато размахваше рибарската си кука към звяра. С мощен плясък Белият дявол се гмурна обратно в океана и поля с огромно количество вода моята клатеща се лодка.

Хванах се здраво за перилото и надникнах ужасен към разпенената вода. Каскадата от мехурчета постепенно се разсея. Съществото изчезна в дълбините толкова бързо, колкото се бе появило. Край мен остана само блестяща водна повърхност.

Братята надничаха иззад носа на лодката си със зяпнали усти. Пред невярващите им очи бе изскочила отдавна забравена легенда, морско чудовище от приказките. Вече нямаше как да пренебрегват проповедите на дядо си. Той бутна с куката момчето с носа и го прикани да си тръгват колкото се може по-бързо. Продължи да го гълчи, докато вцепененото хлапе се влачеше към руля и подкарваше лодката. Другото момче ме гледаше, изпаднало в транс, докато траулерът се отдалечаваше. Гримасата, която за малко бе изчезнала, се върна на кривогледото му лице. Само че този път се разтегна до широка учудена усмивка. Сигурно не е слязла от лицето му, дълго след като бяха избягали от залива, помислих си аз.

Бележки

[1] Madre de Dios (исп.) — Света Дево. — Б.р.