Дейвид Ангстън
Златният дявол (19)

Аргонавти

Белочек и Кенди бяха намерили корабокруширалия кораб на 20 метра под водата за по-малко от 15 минути, след като бяха стъпили на дъното. Белочек обясни, че точно под нас потопеният рид се спускал рязко и „Аргонавт“ лежал върху купчина масивни камъни малко по-надолу по склона. За тяхна изненада бил обърнат с мачтата надолу. Корпусът му изглеждал като дълъг остър покрив, покрит с пелена пясък като сняг. Очевидно, когато корабът потънал, е паднал на ръба на рида, преобърнал се е по склона и накрая мачтата му се е заклещила в камъните. Постоянното течение държало дървения корпус под дебел пласт пясък и тиня и от това разлагането значително се бе забавило. Освен напълно счупения нос, разбит при падането на скалите, останалата част от кораба била забележително запазена.

Чудех се как така го намериха толкова бързо.

— На какво разстояние от котвата се намираше? — попитах.

Бяхме се събрали на мостика и пийвахме шампанско, докато Дъф и Рок се вмъкваха в гмуркаческите екипи.

— Нямам представа — каза Белочек, разположен на боцманското място. — Така и не намерихме котвата.

— Нима? — учуди се Рок. Опитваше се да разхлаби каишката на плавника си.

Кенди го взе от ръцете му.

— Очевидно аномалията, която регистрирахме, не идваше от котвата — каза тя. Умело нагласи каишката и подаде плавника на Рок. После се протегна за диаграмата от магнитометъра, разпъна я на масата и разгледа графиката.

— Според нас нещо вътре в кораба е причина за реакцията на уреда.

Сърцето ми подскочи. Погледнах към гигантското отклонение на диаграмата. Изглеждаше като Еверест в сравнение с незначителните хълмчета, образувани от изоставената кислородна бутилка на Дан. Рок и Дъф ме погледнаха. Всички си мислехме едно и също и Дъф накрая се осмели да го произнесе на глас.

— Смятате, че на кораба има съкровище?

Ева стана, за да ни налее още.

— Не бих прибързвала със заключенията — каза тя. — Златото и среброто нямат магнитни свойства. Сигурно е заради железен баласт или част от корабните механизми.

Кенди се съгласи.

— Просто нямаме представа — отвърна тя. Без светлина нямаше как да влязат на повече от метър навътре в развалината. Товарът оставаше загадка.

Обърнах се към главнокомандващия. Белочек отпиваше от шампанското и разглеждаше групичката ни с отчужден поглед. Изглежда се наслаждаваше на внезапния ни интерес.

— А вие какво мислите, г-н Белочек?

Очите му се впиха в мен и ми се стори, че забелязах леко подозрително хитро пламъче. Може да беше реакция на тона ми, който беше по-скоро обвинителен, отколкото любопитен. Както и заради факта че докато беше под вода, аз се разполагах в стаята му. Подозирах, че не обмисля въпроса ми, а каква е причината, да го задам. Както и да е, след известна мисловна интерлюдия, той стигна до приемлив извод и с бавно движение на ръката внимателно остави чашата с газирана течност, отпусна се в моряшкия си трон и обяви мнението си със своя гърлен властен баритон.

— Това, което си мисля, приятелю, се основава на това, което видях. А аз видях двумачтова шхуна от деветнайсети век, построена почти в стила на балтиморските клипери, със сигурност на повече от 150 години. Развалината е в отлично състояние, изглежда като по чудо недокосната. Ако този кораб наистина се е наричал „Аргонавт“, както твърди брат ти, тогава с голяма доза сигурност той е превозвал храбрите мъже, наричани някога аргонавти, дръзките хора, осмелили се да тръгнат на запад в търсене на богатства по времето на Калифорнийската златна треска. Както ти казах, дядо ми е един от тези мъже, затова знам какво говоря. Ако този кораб е ползван за транспорт към и от златните полета, тогава може би — казвам може би — е срещнал трагичния си край, докато се е връщал у дома към източния бряг, натоварен с кюлчета. И ако е така, в което имаме доста основания да вярваме, всички ние сме на прага на Елисейските полета.

Мълчахме като омагьосани. Точно както ако бяхме застанали пред портите на рая. Аз не носех в себе си дълго таено желание за скрити богатства. Моят мотив беше да разбера какво се бе случило с брат ми. Имаше индикации, че ставаше въпрос за убийство. Че този човек, който току-що така красноречиво ни говори за рая, може да е извършителят. И все пак, сърцето ми биеше лудо. Белочек беше убедителен и завладяващ оратор. Като се прибавеха авторитетният му глас и силно присъствие, никой от нас не смееше да подложи на съмнение думите му. Но някъде в екзалтираното биене на сърцето си чувствах обезпокояващото почукване на съдбата, сякаш току-що той не беше произнесъл обещание за богатство, а смъртна присъда или бе обявил война. Последната битка, която да ознаменува деня на Страшния съд. В пристъп на страхопочитание се чудех дали се бяхме изправили пред райските порти, или пред входа на ада.

Всички мълчахме и размишлявахме, докато Белочек не предложи на гмуркачите един последен съвет.

— Внимавайте долу, момчета. Гредите са изгнили и дъното е меко. Опичайте си ума и си дръжте очите отворени за издайнически блясък.

След тези думи Рок и Дъф взеха подводните си фенери, запляскаха с плавници по палубата, стиснаха регулаторите със зъби и едновременно се преметнаха през борда.

 

 

Така и не успях да им кажа какво съм намерил в тетрадката на Дан и сега се чудех дали не сбърках, като ги оставих в неведение. Белочек можеше да е опасен, много повече от гнилите дъски и мекото океанско дъно. Един поглед на Ева ми бе достатъчен, за да го потвърди. Двамата не си бяхме казали дума след изкусителното преживяване в покоите на домакина и аз копнеех да разбера какви тайни крият тези зелени очи. Какво бе видяла? Какво знаеше? И какво ни готвеше магьосникът? Не можех да спра да се безпокоя за изгубената златна монета и запаления лист хартия. Нямаше как да не забележи, че монетата липсва, а ако намери и рисунката, веднага ще разбере какво съм правил. Трябваше да има причина, поради която бе избрал да скрие истината. Боях се, че цената на тайната му беше убийство.

Сега го гледах как стои с гръб към нас и се взира в мехурчетата на гмуркачите, които бавно се отдалечаваха от яхтата. Когато наведе глава, за да запали пура, Кенди се протегна лениво на палубата до него и започна да попива слънчевата светлина като котка на припек.

Ева се обърна към мен и улови погледа ми. Стана от мястото си и тръгна към вътрешността на яхтата.

— Някой да иска картофки?

— Моля те — каза Белочек. — Умирам от глад. Остана ли гуакамоле?

— Ще ти приготвя — отвърна тя и слезе по стълбите.

— Нека ти помогна — предложих аз. Белочек се обърна, когато я последвах. Чувствах погледа му в гърба си.

 

 

Ева ме чакаше.

— Какво…

Преди да кажа и дума повече, тя ме придърпа към себе си и притисна уста в моята. Влажните й устни се разтвориха и топлият й подвижен език влезе жадно в устата ми. Ръцете ми зашариха по полугодия й гръб, докато вече не можех да търпя никакво разстояние помежду ни. Затиснах я до вратата на шкафа с тежестта на тялото си, гърдите й се притиснаха в мен. Тя вдигна лице и ме погледна, след това поднесе устни към ухото ми.

— Джак — прошепна тя. — Прости ми. Само това можах да измисля да му кажа…

— Всичко е наред — отвърнах. Вдигнах къдриците от рамото й и засмуках извивката на шията й.

Мекият й дъх галеше ухото ми, гласът й беше приглушен и нежен като звук от отварящо се цвете, откриващо ерогенните си тичинки.

— Искам те — прошепна тя.

Захапах я за ухото и й отвърнах с шепот.

— И аз те искам.

— Трябва да внимаваме.

Отдръпнах се и я погледнах в очите.

— Монетата — казах. — Извадих я от джоба му и тя се търколи под охлаждащия шкаф с вината. Не можах да я достигна.

— Аз ще се погрижа за нея — отвърна тя. Отвори вратата на един шкаф и изсипа съдържанието на шумяща целофанена торба в пластмасова купа.

— Занеси това горе — каза тя. — Занимавай го. — И тръгна към стаята на Белочек.

Спрях я.

— И листът от тетрадката…

— У мен е — каза тя. — Взех го.

— Ти?

— Боя се за теб, Джак. Трябва да внимаваш.

— Ева…

— Бързо, тръгвай.

Тръгнах заднешком към стълбите.

— Ами Кенди?

Ева поклати глава.

— Нищо не казвай.

— Но…

— Довери ми се.

Погледнах я и кимнах.

— Добре — казах.

Бегла усмивка озари очите й. И тя зави към стаята на Белочек.

 

 

Отидох на мостика и видях Белочек отпуснат на капитанската седалка. Кенди стоеше зад него и разтриваше огромните му рамене. И двамата ме гледаха: Кенди през увисналите пред лицето й червени кичури, а Белочек с приведена глава, изпод вежди. Ако я нямаше пурата в ръката му, щеше да прилича на боксьор в ъгъла на ринга.

— Изглеждаш малко зачервен, Джак. Да не би пак да ни се подкосиха краката, а?

— Ни най-малко — отвърнах. — Чувствам се прекрасно. — Оставих купата с картофки пред него. — Ева приготвя гуакамоле.

— Нека донеса нещо за пиене — предложи Кенди и тръгна към стълбите.

— О, не, нека аз да донеса — казах и понечих да я спра. — Какво искаш?

— Благодаря ти, Джак, но…

— Не, настоявам. Моля те.

Без грим лицето на Кенди беше бледо и изпито, а косата й висеше на кичури като кървава раста^[1]. Тя се спря и ме погледна изпитателно. Бях блокирал пътя й към стълбите с разперени ръце. Отпуснах ги небрежно и се опитах да изглеждам спокоен.

Тя хвърли поглед през рамото ми към вътрешността, където се предполагаше, че е Ева. След това ме погледна отново и ми се ухили кисело и нетърпеливо.

— Добре, любовнико. Има отворено шише диетична кока-кола в дъното на хладилника. В барчето срещу хладилника ще намериш ром „Барбадос“ — не искам „Бакарди“. Искам чаша кола и малък ром вътре. Без лед.

— Ром с кола, без лед. Господин Белочек?

Той поклати глава и както винаги изглеждаше развеселен.

— За мен нищо — каза.

Когато се обърнах и заслизах по стълбите, изведнъж от водната повърхност някой се провикна. Белочек стана и всички отидохме към перилото, за да видим кой е.

На двайсет метра Рок риташе към нас и дишаше през шнорхела.

— Нещо не е наред — каза Кенди. — Сам е.

Хвърлих поглед зад себе си. Ева все още беше долу.

Заля ме внезапна вълна безпокойство, усещах, че се е случило нещо ужасно. Без дори да знам какво е, веднага се почувствах отговорен. Аз ги доведох тук, вината беше моя, аз забърках всички в това.

— Рок — извиках. — Какво има?

Той не ми отговори веднага. Изплува към задната страна на яхтата, свали си маската, хвърли я на палубата и остана за кратко на стъпалото на кърмата.

— Сестра Клеър Духачката — каза той. — Шибаното ми ухо.

Отдъхнах си. Рок и преди се беше сблъсквал с този проблем. Мислехме, че го е преодолял. Нелекувана инфекция на ухото в началното училище се бе превърнала в сериозно възпаление на синусите, което бе поразило финия апарат на вътрешното ухо. Когато учителката му, реликвата от Светата инквизиция, сестра Клеър, настояла да си издуха носа колкото може по-силно, той се подчинил, но си издухал тъпанчето и си увредил евстахиевата тръба, която така и не заздравяла. Рок сам си я издухал, но винаги обвиняваше монахинята.

— Колко дълбоко слезе? — попитах.

— Десет-петнайсет метра.

Нямаше проблеми в плитките водоеми, в които се бяхме гмуркали. Но тук, ако не можеш да си прочистиш ушите, не можеш да се гмуркаш.

— Къде е Дъф? — попитах.

Рок поклати глава.

— Опитах се да го накарам да се върне с мен. Но нали познаваш Боби.

— Не трябва да се гмурка сам — каза Кенди. — Още повече край руина на кораб.

Казах на Рок да ми даде екипировката си.

— Слизам — заявих, докато той се качваше на яхтата.

— По-добре недей, Джак. — Беше Ева, застанала зад мен с малка стъклена купа гуакамоле в ръце. — Аз ще отида. — Остави купата и тръгна обратно към стълбите.

— Не, Ева. — Тя се спря и се обърна към мен. — Ще се справя.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — В гласа й имаше непресторена загриженост. Приех го като лична победа.

— Абсолютно — казах. И добавих с намигане. — Довери ми се.

Тя се усмихна едвам. И после за моя радост се поддаде на внезапен импулс и леко ме целуна по устните. Не ме изкушаваше, не си играеше с огъня, просто момиче целува момче посред бял ден на яхта.

Със съжаление трябваше да отбележа, че не беше целувка само заради привличането.

— Намерих я — прошепна в ухото ми. Сведе очи и аз проследих погледа й към талията. Лекичко отвори долнището на банския си и видях блестящата златна монета, заровена в мекото гнездо на вагината й.

Тъкмо да й кажа да се връща бързо долу и да я върне в джоба на Белочек — смятах, че беше разбрала — когато внезапно зад нея се появи самият той. Ева се извърна дискретно, а Белочек се приближи и ме сграбчи за китката. Погледна ме право в очите и вече очаквах да ми се скара, задето бях откраднал сърцето на капитанската асистентка или за някакво друго дръзко прегрешение. Но това, което каза, ме изненада.

— Внимавай долу, Джак. Обещай ми да внимаваш.

При Белочек беше трудно да се каже кога е искрен. Но поне беше прав: там наистина трябваше много да се внимава.

— Ще внимавам — отвърнах.

— Добре! — каза той и ме тупна по гърба. — Донеси ни блестящо злато!