Дейвид Ангстън
Златният дявол (11)

Ни чул, ни проговорил

Навън продължаваше да вали като из ведро, а свещеникът полагаше всички усилия да спре потопа вътре. Беше параноичен дребосък и при всяка възможност ми хвърляше по един поглед да провери какво правя. За да го успокоя, коленичих пред преградата на олтара и се направих, че се моля. На стената над мен гигантски гипсов Христос се възнасяше към небесата над тъмните греди на течащия покрив. Липсата на прозорци в предната част на църквата потапяха олтара в относителен мрак и хвърляха върху гипсовия Спасител призрачен сив оттенък. Пръстът на вдигнатата му ръка сочеше нагоре, но погледът му падаше върху високия дървен амвон, който се издигаше като стълбище от наводнения под. Очите ми се спряха на изрисуван релеф в предната част на амвона — странна, страховита фигура на древен морски бог.

Изправих се на крака и се приближих, фигурата се извиси над мен. Главата й беше побеляла и с дълга брада като на старозаветен патриарх, устата му беше гневно отворена, а обезумелият поглед — син като морето. Мощното голо до кръста тяло завършваше с люспеста опашка и ветрилоподобна рибя перка. Бързо осъзнах, че съществото не беше изсечено в амвона, а беше прикрепено към него. Тази мисъл ускори пулса ми, а умът ми препусна към мистериозната картичка на Дан.

Пред мен стоеше антична фигура от нос на кораб. Падрето бе застанал на четири крака и попиваше една локва. Когато се приближих до него, той вдигна към мен поглед, тъжен като на Панчо, който сега си почиваше под близката скамейка.

— Това — казах и посочих амвона. — От кораб ли е?

Не можеше да ме чуе, но виждаше какво му соча.

— Кораб — повторих. — Лодка. — Започнах да движа ръката си вълнообразно, все едно плува по вода. Той изглеждаше объркан и доста уплашен, но поклати глава за „не“. Не бях сигурен дали така отговаряше на въпроса ми или просто ми казваше, че не разбира. Мексиканците не играеха ли на „Отгатни филма“?

Клекнах до него и извадих фотографията с брадатия дългокос Дан на скиф. Снимката струва повече от хиляда думи, особено когато говориш с глух. В мига, в който му я показах, получих отговор на въпроса си. Дан е бил в Пунта Пердида и този свещеник го беше виждал. Ако съдех по ужаса, който се изписа на лицето му, срещата е била паметна. Отчето се изправи и заотстъпва бавно.

— Какво има? — попитах. — Какво?

Падрето така погледна към вратата, сякаш очакваше оттам да влезе самият дявол. След това се обърна и се впусна в бяг, но се подхлъзна в една локва и се строполи тежко по задник.

— Падре…

Изправи се с мъка на крака, закуцука към вратата на олтара и се прекръсти с леко кимване. След това изчезна през страничен изход, скрит от погледа на окачения Спасител.

Прескочих преградата пред олтара и се втурнах след него. Вратата водеше към тесен коридор, който следваше извитите стени на църквата към друга врата. Отворих я и влязох в малка стая с един-единствен прозорец с желязна решетка. Слаба светлина обвиваше като паяжина безпорядък от свещи, потири и полупразна каса вино. Падрето не беше вътре. Отстрани имаше друга врата с тежко желязно мандало, което не беше пуснато. Минах през нея и се озовах в двора на църквата под дъжда. През калния хълм, осеян с надгробни плочи видях падрето да влиза в друго помещение, малка каменна постройка без прозорци с наклонен покрив, вкопана в гранитния склон. Той затвори вратата зад себе си.

Втурнах се през гробището под проливния дъжд и почуках на вратата.

— Падре! — завиках. — Отвори!

Натисках бравата и бутах вратата, но тя беше здраво залостена. Над четвъртит отвор, който служеше за шпионка, беше закован ръждясал метален кръст. Застанах с лице към гробището, дъждът беше направил косата и дрехите ми вир-вода. Панчо дотича, застана до мен и ми отправи онзи проклет дразнещ поглед. Обърнах се пак към вратата и заудрях с юмрук по нея.

— Къде е той? — питах. — Отвори вратата!

Но тя оставаше затворена. Обърнах се отново с гръб към нея и се строполих на прага. Нека ме вали, мога да почакам. Слънцето сигурно вече беше залязло, а приятелите ме се бяха събрали на дока. Но нямаше да си тръгна, преди да получа отговор.

Кучето пак залая, този път към една надгробна плоча. Взрях се през дъжда и ми се стори, че виждам движеща се сянка в далечния ъгъл на църквата. Кучето не спираше да лае, затова станах. Усещах наблизо нечие присъствие, скрито под плаща на дъжда. След една безкрайна минута на очакване се обърнах рязко към затръшнатата врата от другата страна на желязна ограда вдясно от мен. Оградата беше покрита с грамофончета, чиито мокри листа потрепваха от време на време. Надникнах през откриващите се от тук-таме пролуки в зеленината, за да зърна вратата от другата страна. Но тя оставаше скрита. Видях само бледото лице на гипсовата стена и затвореното око на прозореца.

Кучето спря да лае. Чух зад себе си скърцане и се обърнах точно когато капака на четвъртитата шпионка се затвори с трясък. Вдигнах юмрук, за да потропам на вратата. Но тъкмо тогава мандалото се вдигна, вратата се открехна и падрето ми даде знак бързо да вляза. Когато пристъпих вътре, кучето се опита да ме последва, но падрето затвори вратата пред носа му и бързо залости.

Стаята беше оскъдно обзаведена, но спретната, слабо осветена от керосинова лампа и свещ над огнището. До стената имаше просто легло с грижливо сгънато одеяло, в средата бе поставена нестабилна маса и единствен стол с кожена облегалка, на която бе окачена черна броеница. Падрето вдигна фенера от масата, за да разгледа лицето ми. Имаше тревожния вид на човек, който усеща, че животът му свършва.

— Къде е брат ми? — попитах, като извадих снимката. — Къде е той?

Той хвърли пак поглед към фотографията, после бързо отиде до вратата, отвори шпионката и започна да върти глава, за да види по-добре. Доволен, че теренът е чист, прекоси стаята до купчината дърва до огнището, остави лампата и започна да мести дървата едно по едно. Когато махна всичките и разчисти мястото, взе ръжена от огнището и откърти една квадратна каменна плочка от пода. Отдолу имаше малка кухина, от която извади раздърпана раница от кожа и брезент.

Вдигна фенера, донесе ми раницата и ми я поднесе като подарък. Взех я, а той се върна до вратата и отново погледна през шпионката, после побърза да върне плочката и да я покрие с дърва.

Оставих раницата на масата. Беше мръсна и окъсана, кожата беше повредена от влагата, а едната презрамка — скъсана в основата. Отворих я и погледнах вътре. Имаше няколко морски книги на испански, книга на немски, томче с подгънати страници, което представляваше уто-ацтекско-испански речник, дрипаво издание на Вилхелм Бейнс на „И чин“ и подвързана с кожа тетрадка, натъпкана с откъснати парчета от карти и увита с ластик. Без да махам ластика, я разтворих, разгледах страниците и бързо познах почти неразбираемия почерк на Дан, с който беше надраскал бележки на испански и английски. При книгите имаше и опушена лула за хашиш, кутия кибрит, мухлясала хартиена торба с няколко спаружени гъби и ръчно направена платнена торбичка за врат. Отворих я и намерих паспорта на Дан.

Падрето беше приключил с купчината дърва и стоеше тревожно пред мен, сякаш за да ми покаже, че е направил каквото може и очаква от мен да си тръгна. Вдигнах паспорта и посочих снимката на Дан.

— Къде е той? — попитах.

Свещеникът се опита да говори, но думата, която произнесе, беше неразбираема. Поклатих глава, че не разбирам.

Той се огледа из стаята, докато погледът му падна на горящата свещ над огнището. Взе я и я постави между нас, жълтото пламъче се отразяваше в блестящите му черни очи. Вдигна свободната си ръка, облиза върховете на палеца и показалеца и с драматичен жест угаси огъня. Фитилът изпращя и от него се изви струйка дим, а блясъкът от погледа на свещеника изчезна.

И пак произнесе някаква дума.

Този път я разбрах. Някои думи са разбираеми на всички езици, независимо дали ги говориш или не. Това са основните думи, ругатните, тези, които се отнасят за първичните неща от живота. Любов. Чукане. Лайна. Смърт. Знаех ги на немски. Знаех ги на френски. И знаех какво означава „muerte“ на испански, дори произнесено от глухоням.

Не исках да повярвам и той разчиташе това нежелание по лицето ми. Затова се опита да повтори. Но аз го прекъснах.

— Как?

Разбра какво го питах, стана ми ясно от ужаса, който се появи в очите му. Поклати глава и отстъпи назад.

— Какво се е случило с него? Защо е мъртъв?

Падрето пак поклати глава. Сграбчих с две ръце расото му и го притиснах до стената. Виждах размазано през сълзите си уплашеното му лице.

— Защо?! — крещях. — Защо?!

Той отвори уста и изплези език. Или по-точно това, което беше останало от него. Направи пръстите си на ножица и започна да реже с нея пред лицето си.

Не трябваше много въображение, за да се досети човек какво му се бе случило. Може би мексиканците все пак играеха на „Отгатни филма“.

Пуснах го, но играта не беше свършила. Той насочи „ножиците“ към ухото си и се направи, че го пробожда.

Ни чул. Ни проговорил.

Сега разбирах защо искаше да си тръгна. Човекът се боеше да не загуби и очите си.